Определение № 140 от 15.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2625/2020 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 757/15.01.2020 година, подадена от К. П. Б., срещу определение № 4164/17.12.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4364/2019 година. С частната касационна жалба въззивното определение на Софийския апелативен съд се атакува в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение № 10 078/22.04.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 9-ти състав, постановено по гр. д. № 1000/2014 година, в частта му, с която е оставено без уважение искането на К. П. Б. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса за въззивно обжалване в размер на 1067.00 лева. В жалбата се излагат доводи за това, че определението на Софийския апелативен съд е неправилно, като е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необосноваността му. Направено е искане същото да бъде отменено като бъде постановено друго, с което искането за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса да бъде уважено. Касаторът твърди, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Софийския апелативен съд. Ответникът по частната касационна жалба КПКОНПИ [населено място] е подал отговори на същата с вх. № 1508/29.01.2020 година и с вх. № 72 765/19.08.2020 година, с които е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 4164/17.12.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4364/2019 година в оспорваната част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение, а също така и потвърждаване на въззивното определение в оспорваната с нея част. К. П. Б. е бил уведомен за обжалваното определение на 08.01.2020 година, а подадената от него срещу същото частна касационна жалба е с вх. № 757/15.01.2020 година. Предвид на това жалбата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: С определение № 10 078/22.04.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 9-ти състав, постановено по гр. д. № 1000/2014 година е било оставено без уважение искането на К. П. Б. за освобождаване от задължението му да внесе държавна такса за въззивното производство по обжалване на решение № 7219/16.11.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 9-ти състав, постановено по гр. д. № 1000/2014 година. Съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил изводите на Софийски градски съд, като е изложил съображения, че за това дали са налице предпоставките за освобождаване на физическо лице от внасяне на държавна такса и разноски сезираният орган трябвало да прецени доходите на лицето и членовете на семейството му, имущественото му състояние и други обстоятелства, които имат значение за обосноваване на искането. В процесния случай не се установявало, че К. П. Б. не разполагал с доходи, с които да заплати дължимата се такса за въззивно обжалване, а се твърдяло, че върху притежаваното от него имущество били наложени обезпечителни мерки, които не му позволявали да се разпорежда с него. Разпоредбата на чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД (отм.) предвиждала, че съдът можел да разреши извършването на плащане или на други разпоредителни действия с имущество, върху което са били наложени обезпечителни мерки по реда на този закон. В предметния й обхват попадали разходите, които проверяваното лице следвало да заплати за производството по този закон. Разрешението на съда се давало в случай на невъзможност на ответната страна да заплати съответния разход, което можело да се установи както от приетите по делото доказателства, така и от представени в производството по чл. 23, ал. 5 от ЗОПДИППД (отм.) други доказателства. Затова искането на К. П. Б. било неоснователно и следвало да се остави без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. П. Б. е поискал въззивното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това допустимо ли е по-горната инстанция да откаже освобождаването от държавна такса, мотивирайки се с това, че молителят не е упражнил правото си по чл. 23, ал. 4, т. 7 от ЗОПДИППД (отм.), при условие, че първата съдебна инстанция не е указала на страната тази възможност и при условие, че отказът на първата съдебна инстанция е мотивиран с това, че по делото на са запорирани банкови сметки на молителя като обезпечителна мярка, което не отговаря на действителното правно положение и за това допустимо ли е само на това основание въззивната инстанция да приема, че страната, която иска освобождаването от заплащане на държавна такса има налични доходи, без да бъдат изследвани и обсъдени представените с молбата за освобождаване доказателства за липсата на достатъчно средства към момента на искането; Така поставените от К. П. Б. правни въпроси не обуславят допускането на въззивното определение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Същите могат да послужат като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, но жалбоподателят не е изпълнил задължението си да обоснове връзката между така формулираните от него въпроси и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК, което е трябвало да направи съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да бъде отбелязано, че по отношение на първия въпрос атакуваното определение на Софийския апелативен съд е съобразено с ТР № 6/15.01.2019 година, постановено по тълк. д. № 8/2017 година на ОСГТК на ВКС. Съгласно него ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 от ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Както е посочено в ТР инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, винаги е разполагала с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. С оглед на това въззивната инстанция може да потвърди обжалваното с частна жалба определение на първоинстанционния съд по съображения, които съществено се различават от тези на първата инстанция, а също така и без да се съобразява с това дали тя е вземала предвид конкретни съществуващи за страната възможности и е указвала на възможността за тяхното осъществяване. По отношение на втория въпрос има формирана константна съдебна практика. Съгласно същата съдът е длъжен да извърши преценката въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословно състояние, трудова заетост и други установени по делото обстоятелства, които са относими към възможността за изпълнение на задължението за внасяне на държавната такса. При тази преценка съдът е задължен да изясни общото имуществено състояние на страната и да го съпостави с пълния размер на дължимата се държавна такса, за да прецени дали страната разполага с достатъчно средства за заплащането й. Притежаваното от страната имущество също е предмет на преценка и то именно с оглед на възможността чрез него да бъдат реализирани средства, които да послужат за заплащане на дължимата се държавна такса. Евентуално наложените върху имуществото обезпечителни мерки по реда на ЗОПДИППД (отм.); не са абсолютно основание тези имущества да бъдат изключени от преценката, тъй като страната не е лишена от възможността да го ползва по предназначение, наред с това ако липсват други възможности да заплати дължими се публични вземания (каквото е и задължението за заплащане на държавна такса) да иска от съда да вдигне обезпечението върху част от обезпеченото имущество, достатъчно за заплащане на вземането. В случай че страната може да събере средства за заплащане на дължимата се държавна такса за въззивно обжалване, чрез вдигане на обезпечението върху част от имуществата, това е достатъчно основание да се приеме, че тя разполага със средства да заплати държавната такса, независимо дали останалите доказателства, сочат на липса на възможност, в случай, че не се вземат предвид имуществата, върху които са наложени обезпечителни мерки. Съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от тази практика, поради което и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на постановеното от нето определение. Предвид изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № 4164/17.12.2020 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по ч. гр. д. № 4364/2019 година по подадената срещу него от К. П. Б. частна касационна жалба с вх. № 757/15.01.2020 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение