Определение № 50244 от 06.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1357/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Лубрика“ООД, [населено място] срещу решение № 23 от 28.01.2022г. по в.т.д.№ 325/2021г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е потвърдено решението по т.д.№ 406/2019г. на ОС Русе. С първоинстанционното решение ответното дружество като платец по договор за факторинг е осъдено да заплати на „ОББ“АД на основание чл.327,ал.1 ТЗ сумата 100 000лв. (частична претенция от общо дължима сума 789 293.20 лв.) - цена на продадена стока по две фактури (№ 114 от 19.02.2018г. и № 303 от 06.03.2018г.), вземането за която е придобито от „ОББ“АД в качеството му на фактор по договор за факторинг. Оставено е без уважение възражението за прихващане на „Лубрика“ООД със задължението му към фактора за сумата 100 000лв. (част от общо вземане за търговска отстъпка в размер на 789 293.20лв.) на основание чл.12,ал.3 от договор от 04.09.2017г. за търговска продажба на едро на гудрон (нефтен остатък), действал за периода 01.10.2017г.-01.10.2018г.

В касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд с указания за конституиране на „Полисан“АД/н/ като трето лице-помагач на касатора или отмяната му и връщане на делото на въззивната инстанция със задължителни указания за приемане на новите писмени доказателства, представени от касатора-въззивник пред апелативния съд с молба от 02.11.2021г., респ. отмяна на въззивното решение и потвърденото с него решение на окръжния съд и решаване спора по същество чрез отхвърляне на предявения от фактора осъдителен иск срещу касатора в качеството му на платец.

Същественото процесуално нарушение е мотивирано с довод за недопускане привличането на страната на ответника на трето лице помагач на продавача по договора за продажба на горива с отсрочено плащане - „Полисан”АД/н/, довело до неправилност на решението по съществото на спора; с недопускане на относими нови доказателства, представени с молба от 02.11.2021г. за обстоятелства, възникнали след постановяване на първоинстанционното решение и след подаването на въззивната жалба, които установяват, че ответното дружество е обективирало изявление до фактора по реда на чл.134 ЗЗД (в качеството си на кредитор на „Полисан) за нищожност, респ. за разваляне на цесията за вземането, обективирано във фактура № 303/06.03.2018г. Изложени са и твърдения нарушение на материалния закон при анализа на разпоредбите от договора за търговска продажба, относими към уговорките за търговските отстъпки и нарушение на чл.20 ЗЗД при тълкуване на действителното съдържание на разпоредбата на чл.12,ал. 3 и ал.4 от рамковия договор между страните по договора за продажба. Поддържа се, че обстоятелства от извънреден характер са променили драстично нормалния ход на трайните търговски взаимоотношения между доставчика и купувача - през м.април 2018г. е отнет лицензът на „Полисан“, поради което доставките по рамковия договор са били преустановени, дружеството „се е разпаднало“. С оглед на тези обстоятелства, касаторът счита за неправилни изводите на съда, че ответникът не е проявил активност с цел осигуряване на съдействие от страна на продавача за съставяне на двустранен протокол, както изисква разпоредбата на чл.12,ал.4 от договора за търговска продажба за начисляване на търговските отстъпки. Излага съображения, че действителната воля на страните по рамковия договор за търговска продажба е да бъде насърчен купувачът да поръчва по-голям обем от стоките, срещу което получава по-висок размер на търговска отстъпка, а основанието и размерът на търговската отстъпка зависи единствено от реализирания годишен оборот между доставчика и купувача и от изтичането на едногодишния срок на рамковия договор; съответно съставянето на протокол (едностранен или двустранен) и издаването на кредитно известие от страна на продавача, са допълнителни действия, които имат декларативно и счетоводно значение, но не влияят върху основанието и размера на вземането за търговска отстъпка, с които обстоятелства факторът е бил запознат. Поддържа, че позоваването на правото на търговска отстъпка не е изявление за същинско прихващане, а упражняване на правонамаляващо възражение от страна на длъжника, а и разпоредбата на чл.103,ал.3 ЗЗД съдържа нормативна забрана, която се отнася само до вземания, възникнали от други отношения между длъжника и цедента. Оспорва извода на въззивната инстанция, че дори да се приеме за възникнало правото на ответника на търговска отстъпка, то би било непротивопоставимо на фактора, тъй като длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземанията и е поел задължение да не променя размера им и юридическите отношения без предварително съгласие на фактора. Счита, че въззивната инстанция не е съобразила, че това е предварителен отказ от бъдещи права, който е забранен от закона и е нищожен, не обвързва длъжника и не ползва фактора-цесионер. Поддържа, че ВтАС погрешно е приел, че съгласието на длъжника с прехвърлянето на вземането създава пречки той да прихваща спрямо цесионера със свои вземания, произтичащи от същото правоотношение, от което е породено и цедираното вземане. Поддържа, че забраната по чл.103,ал.3 ЗЗД се отнася само до вземания на длъжника, които произтичат от други правоотношения между него и цедента, а в случая „Лубрика“ противопоставя на фактора свои насрещни вземания, изводими от генералното правоотношение по рамковия договор за търговска продажба.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:

1/ „Следва ли съдът при тълкуване на договора, да издири действителната обща воля на страните, като приложи всички принципи на тълкуването, регламентирани в чл.20 ЗЗД?“ с твърдение за противоречие на въззивното решение с цитирана практика по чл.290 ГПК.

2/ „Може ли с оглед разпоредбата на чл.103,ал.3 ЗЗД длъжникът, който еднозначно и безспорно се е съгласил с прехвърлянето на вземането, да прихване задължението си спрямо цесионера със свое вземане от цедента, когато това активно вземане се основава на правоотношението, от което произхожда прехвърленото вземане?“ като въпросът може да бъде предметно разширен като се обсъдят хипотезите, когато „ правопогасяващото или провоунищожаващото възражение на длъжника не съставлява прихващане по смисъла на чл.103,ал.1 ЗЗД“. С мотив, че по въпроса липсва съдебна практика, касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

3/ „Представлява ли отказ от бъдещи права и допустимо ли е цедентът и длъжникът (респ. доставчикът и длъжникът по факторингова схема) да поемат спрямо цесионера (фактора) задължение да не въздействат по никакъв начин и да не допускат промяна в съдържанието на правоотношението, от което произтича цедираното вземане без изрично съгласие/одобрение на цесионера (фактора); може ли цесионерът (факторът) да се ползва от подобно общо ограничение или това ограничение представлява предварителен отказ от бъдещи права и е недействително?“ Касаторът се позовава на решения по чл.290 ГПК относно недопустимостта и недействителността на отказа от бъдещи права, с което според него е осъществена допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Същевременно признавайки, че в нито едно от посочените решения не е разгледана хипотеза, свързана с цесията и факторинга, смята „че е налице предпоставката по чл.280,ал.1,т.3 ГПК“ (в което е състои и изчерпва приложното поле на това така въведено допълнително основание).

4/ „ Може ли въззивният съд, разглеждащ въззивна жалба на ответника по делото да проверява/пререшава въпроса за основателността на своевременно направеното с отговора на исковата молба искане по чл.219,ал.1 ГПК за привличане на подпомагаща страна, ако това искане е било оставено без уважение от първоинстанционният съд и определението му по чл.220 ГПК е било потвърдено от въззивната инстанция? Следва ли въззивната инстанция да събере доказателства относно нови обстоятелства, относими към въпроса за основателността на искането за привличане и как следва да процедира, ако прецени, че искането е основателно с оглед на новите обстоятелства?“ Поддържа, че като ориентир за отговорите на тези въпроси до известна степен може да послужи разрешението, дадено в определението по ч.т.д.№ 2487/19г. на 1 т.о. на ВКС като се съобрази обстоятелството, че в настоящия спор ответникът е поискал във въззивната жалба да се ревизира въпросът по отношение искането по чл.219,ал.1 ГПК при съобразяване на новите обстоятелства и доказателства, относими към въпроса за допустимостта и основателността на искането за привличането по реда на чл.219,ал.1 ГПК - а именно: при констатацията, че факторът е финансирал едва 18% от размера на цедираното вземане при лимит 85%, „Лубрика” е отправил след постановяване на решението на ОС волеизявление до фактора на основание чл.134 ЗЗД за нищожност на цесията, респ. развалянето й спрямо това вземане, с оглед на което по аргумент от разпоредбата на чл.134,ал.2 ЗЗД в процеса следва да бъде конституиран длъжникът „Полисан“. По съображения, че по поставените въпроси „липсва съдебна практика“, се твърди наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

5/ „ Дали относимите към предмета на спора факти и обстоятелства могат да бъдат доказвани с комплекс от косвени доказателства?“, отговорът на който въпрос касаторът счита за положителен и съдържащ се в решенията на ВКС по гр.д.№ 2206/20г. на 4г.о., гр.д.№ 2560/17г. на 4 г.о., гр.д.№ 4578/15г. на 4 г.о., гр.д.№ 3530/2008г. на 4 г.о., гр.д.№ 921/10г. на 4 г.о. и гр.д.№ 1764/19г. на 1 г.о. Въпросът е поставен в несъгласие с изводите в обжалваното решение за неоснователност на тезата на „Лубрика“, че издаването на двустранен протокол и на кредитно известие за търговски отстъпки е било практически невъзможно, тъй като през лятото на 2018г. администрацията и счетоводството на „Полисан“ „се е разпаднала“, дружеството е спряло да функционира, а съставът на апелативния съд е приел, че „Лубрика“ се позовава единствено на косвени доказателства за установяване на тази невъзможност, имаща за последица правото на „Лубрика“ едностранно да начисли търговска отстъпка.

6/ „За задълженията и функциите на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора, която е длъжна да се произнесе по всички събрани доказателства и даде отговор на всички наведени от страната доводи” при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,предл последно ГПК. Според касатора въззивната инстанция не е обсъдила фактите, изложени към предходния въпрос, както и обстоятелството, че „Лубрика“ е присъединен кредитор в производството по несъстоятелност на „Полисан“, поради което не би могло да очаква съдействие за съставяне на двустранен протокол и за издаване на кредитно известие.

В подробен писмен отговор „ОББ“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

Въззивната инстанция е приела за правилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка по спора и на основание чл.272 ГПК е препратила към мотивите на първоинстанционния съд, споделяйки фактическите изводи по заявената от ищеца претенция за осъждане на платеца да му заплати сумите по две фактури: № [ЕГН]/19.02.2018 г. с падеж 20.05.2018г., (за сумата 27 880 лв. от които „Лубрика" е заплатила 13640, 70 лв.), вземането по която е прехвърлено на фактора на 02.03.2018г. с неплатен остатък 14 247, 30 лв. и Фактура № [ЕГН]/6.03.2018 г. с падеж 4.06.2018 г. за сумата 775 046, 40 лв. със същия остатък, вземането по която е прехвърлена на фактора на 8.03.2018г.:

• на 21.04.2016 г. между „ОББ“ АД - фактор и „Полисан" АД - доставчик е сключен договор за факторинг № FDR00002, съгласно който доставчикът прехвърля на фактора по реда на чл.99 сл. ЗЗД възмездно свои настоящи и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платци, сред които е и „Лубрика“ООД с максимален процент за авансово плащане до 85% от стойността на фактурата с ДДС, период на отложено плащане до 90 дни, гратисен период 30 дни. Извършването на авансово плащане по търговски фактури с отложено плащане от страна на фактора се счита за приемане на прехвърлянето на вземанията, произтичащи от тези фактури. Доставчикът се задължил да извести писмено платеца за всяко едно прехвърляне на вземания в полза на фактора, като изрично впише във всяка фактура, че задължението за плащането й в деня на падежа се изпълнява чрез превод в полза на фактора.

• с писмо от 25.04.2016 г. до „ОББ“АД доставчикът „Полисан" е заявил, че прехвърля всички вземания, които са възникнали или ще възникнат от „Лубрика като прехвърлянето ще започне от фактура № [ЕГН]/4.04.2016 г.

• С писмо от 25.04.2016г. платецът „Лубрика" е заявил на фактора, че е уведомен за прехвърляне на вземанията на доставчика му „Полисан" АД, както и за обстоятелството, че всички дължими от него плащания, за да бъдат действителни и с погасителен ефект, трябва да бъдат извършени единствено в полза на „ОББ“. Ответникът се е съгласил, че не може да се прави никаква промяна по прехвърлените вземания и по юридическите взаимоотношения, на които се базират, без изрично писмено съгласие на фактора, нито да се извършва прихващане.

• с уведомление от 20.02.2018г. до фактора, ответникът е заявил, че е съгласен да плати на новия кредитор вземането по фактура № [ЕГН]/19.02.2018г, гарантирайки, че доставката, за която е издадена фактурата, е редовно извършена, няма възражения относно дължимостта и платимостта на сумата по фактурата и е съгласен да извърши плащане по посочената сметка на фактора на падежа. По тази фактура факторът е заплатил авансово на доставчика сумата 23 704, 80 лв. на 7.03.2018г.

• с уведомление от 7.03.2018 г. ответникът е посочил на фактора, че е съгласен да плати на новия кредитор вземането по фактура № [ЕГН]/6.03.2018г. и декларира, че доставката, за която е издадена фактурата, е редовно извършена, няма възражения относно дължимостта и платимостта на сумата по фактурата и е съгласен да извърши плащане по посочената сметка на ОББ на падежа. По тази фактура факторът е заплатил на доставчика авансово сумата 145214, 10 лв. на 8.03.2018 г

• И двете фактури са надлежно осчетоводени при ответника „Лубрика" съответно през месец февруари и март 2018 г. и по същите е ползван данъчен кредит.

• Поканен от фактора да заплати вземането по двете фактури, „Лубрика" ООД с писмо изх. № 199/10.10.2018г. до „ОББ“ е посочил, че между „Лубрика“ и „Полисан“ е сключен договор за търговска продажба от 04.09.2017г., в сила от 01.10.2017 г., съгласно чл. 12, ал. 3 от който, продавачът предоставя на купувача търговска отстъпка при условия и размер, уредени в договора; в тази връзка задължението на „Лубрика" по две други-извънпроцесни фактури (№[ЕИК]/26.10.2017г., и №180011021/13.02.2018г.) и по процесната с №[ЕИК]/6.03.2018 г. се намалява със сума в размер на 789 293, 70 лв. "Лубрика" ООД иска разсрочване на остатъка от задължението.

-В отговор „ОББ“ с писмо от 30.10.2018г. отказва да приеме предложението за намаляване на дълга поради липса на каквито и да било предпоставки за основателност на това искане.

-На 20.06.2019 г. "Лубрика" ООД заявява в писмо до фактора, че със заплащане на сумата 60 668, 69 лв. задълженията са напълно погасено при отчитане намаляване със сумата 789 293, 70 лв., а „ОББ“ с писмо от 12.07.2019 г. не признава, че задълженията са погасени.

-На 04.09.2017 г. между „Полисан" АД - продавач" и „Лубрика" ООД -купувач е сключен договор за търговска продажба на вакуум в количество съгласно изпратени от купувача заявки. Договорът влиза в сила на 01.10.2017г. и е със срок на действие една година. В чл. 12, ал. 3 от договора е предвидено, че ако купувачът заяви и закупи количества (съгласно таблицата по-долу), след изтичане на договора, продавачът издава кредитно известие с начислени отстъпки. За установяване на закупените количества и определяне на дължимата отстъпка страните съставят и подписват двустранен протокол след изтичане срока на действие на договора. В чл. 14, ал. 2 от договора е предвидено ако продавачът без основателна причина откаже на купувача правото му на търговска отстъпка по чл. 12, ал. 3, купувачът има право едностранно да си начисли уговорената търговска отстъпка и да намали с нея продажната цена за съответната доставка. Въз основа на този договор, ответникът в отговора на исковата молба е заявил „възражение за намаляване/приспадане/прихващане само за сумата от 100000 лв. като част от общото си вземане за търговски отстъпки в размер на 789293, 70 лв. на основание чл. 12, ал. 3 от договора за търговска продажба от 04.09.2017 г., в сила в периода 01.10.2017 г. -01.10.2018 г. между Полисан и Лубрика ООД“.

-На 16.11.2018 г. „Лубрика" ООД е съставило едностранно протокол на основание чл. 14, ал. 2 от договора, в който за количествата по трите посочени горе фактури, една от които процесна, начислил търговска отстъпка в размер на 789 293, 70 лв., а принципно правилното изчисление на размера на търговската отстъпка е потвърдено от вещото лице.

По въведените във въззивната жалба оплаквания от въззивника, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел:

Доводът за допуснато от окръжния съд процесуално нарушение поради недопускане участието на „Полисан" АД като трето лице-помагач на страната на ответника и искането на това основание решението да бъде отменено, а делото - върнато на друг състав на окръжния съд с указания за конституирането на дружеството като подпомагаща страна в процеса, са приети за неоснователни. Изложени са съображенията, че въпросът за конституиране на „Полисан" АД в качеството на трето лице - помагач на страната на ответника е решен окончателно и не следва да бъде обсъждан отново, тъй като с определение № 260086 от 13.10.2020 г. по т. д. № 406/2019 г. на ОС Русе е оставено без уважение искането за привличане на „Полисан" АД като трето лице-помагач; определението е обжалвано от „Лубрика" ООД и с определение № 322 от 16.12.2020 г. по в. ч. т. д. № 409/2020г. Апелативен съд Велико Търново го е потвърдил с неподлежащ да последващ контрол съдебен акт.

Наведените във въззивната жалба оплаквания досежно правото на търговска отстъпка, уговорено в полза на „Лубрика” ООД и възможността то да бъде противопоставено на фактора по цедираните вземания също са приети за неоснователни с правните съображения, че вземанията по процесните две фактури са с падежи съответно на 20.05.2018г. и на 04.06.2018г., прехвърлени са на фактора на 19.02.2018г. и на 06.03.2018г., а съобразно чл. 12, ал. 3 от договора за търговска продажба от 04.09.2017г., сключен между „Полисан" АД и „Лубрика" ООД, правото на търговска отстъпка се поражда след изтичане на срока на договора, а именно - след 01.10.2018г.. След тази дата страните, съгласно уговореното в чл.12,ал.3, следва да сумират продадените количества по договора и да определят размера на търговската отстъпка в двустранно подписан протокол, а продавачът от своя страна да издаде кредитно известие с начислената отстъпка. Акцентирано е на обстоятелството, че доставчикът „Полисан" АД не е издал кредитно известие към двете фактури, следователно те продължават да удостоверяват реалната цена на доставките, без отчетено намаление, а същевременно „Лубрика“ самостоятелно е начислило търговската отстъпка с едностранен протокол на 16.11.2018г., позовавайки се на реда, предвиден в чл. 14, ал. 2 от договора за търговска продажба. Това едностранно начисление на търговска отстъпка и едностранно намаление на дължимата от купувача-платец е счетено за несъздаващо права за платеца, тъй като едновременно с това „Лубрика" ООД с писмени изявления от 20.02.2018г. и 07.03.2018г. е потвърдило дължимостта на двете вземания в пълен размер и платецът изрично е декларирал, че не може да се прави никаква промяна по прехвърлянето на вземанията и по юридическите отношения, на които се базират те, без изричното писмено съгласие на „ОББ" АД, както и не може да се упражнява правото на прихващане, което иначе „Лубрика" ООД би имало спрямо „Полисан" АД. При анализа на тези факти е обосновано, че платецът не се е позовал по никакъв начин на правото си на търговска отстъпка, която към онзи момент, макар и да не е била определена по размер, е съществувала като уговорка в сключения между „Полисан" АД и „Лубрика" ООД договор, а след като "ОББ" АД е приело прехвърлените вземания и е заплатило авансово дължимите суми на доставчика, размерът на вземането не може да бъде променян без съгласието на фактора, който изразява изрично несъгласие с едностранно определената от „Лубрика" ООД търговска отстъпка.

При обсъждане на предвидената в чл.14, ал. 2 от договора възможност купувачът едностранно да си начисли уговорената търговска отстъпка и да намали продажната цена за съответната доставка, е акцентирано, че това право възниква единствено в случай, че продавачът без основателна причина откаже на купувача правото му на търговска отстъпка по чл. 12, ал. 3 от договора. С оглед събраните по делото доказателства съставът на апелативния съд е отрекъл наличието на ангажирани категорични доказателства за отказ (и то неоснователен) на продавача на правото на купувача на търговска отстъпка по чл. 12, ал. 3, като предпоставка за правото на едностранното й начисление по съображенията, че: 1/при обосноваване наличието на предпоставките по чл. 14, ал. 2 от договора, „Лубрика" ООД се позовава на единствено на косвени данни за влошеното финансово състояние на „Полисан" АД; 2/ отсъстват ангажирани доказателства от страна на ответника да са правени опити за съставяне на двустранен протокол за установяване на закупените количества и определяне на дължимата отстъпка, както изисква чл. 12, ал. 4 от договора; 3/ отсъстват и на данни за отказ от страна на „Полисан" АД в тази връзка. По тези съображения е обосновано, че не са били налице предпоставките на чл. 14, ал. 2 от договора и в полза на „Лубрика" ООД не се е породило правото да определи и начисли едностранно уговорената търговска отстъпка.

Въззивната инстанция е счела, че не дължи отговор и обсъждане на възражението на въззивника за недействителност на индивидуалния договор за цесия, сключен между доставчика „Полисан" АД и фактора „ОББ" АД относно вземането по фактура № [ЕГН] от 06.03.2018г., поради нарушение на добрите нрави, доколкото е налице драстична нееквивалентност между разменените престации в ущърб на доставчика-цедент - прехвърлено е вземане на стойност от 775 046, 40 лв., а е заплатена цесионна цена от едва 145 214, 10 лв., представляваща 18, 736% от стойността на цедираното вземане, при одобрен кредитен лимит от 85% по съображения, че: 1/ е направено за пръв път пред въззивната инстанция; 2/че по съществото си касае изпълнението по договора за факторинг, а не действителността на индивидуалното прехвърляне на вземането; 3/ че съобразно чл. 2, ал. 1 от договора за факторинг от 21.04.2016 г., сключен между „ОББ" АД и „Полисан" АД, страните са се съгласили, че без да е задължен, факторът може по своя преценка да авансира доставчика със сума равна на 85 % от стойността на всяко прехвърлено вземане, а установеното от назначената по делото експертиза авансово плащане в размер на 145 214, 10 лв., което „Полисан" АД е получило във връзка с коментираното вземане, е в рамките на уговорения лимит по договора за факторинг и не следва да бъде преценявано като нееквивалентно, тъй като факторът не е поел задължението да изплаща авансово 85% от стойността на всяко прехвърлено вземане и съобразно договора разполага с преценка в тази насока.

Искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено:

Първият въпрос е касационно оплакване за неправилност на изводите на въззивната инстанция за неосъществяване на фактическия състав на правото на търговска отстъпка по чл.12,ал.3 от договора между доставчика и купувача (платец по договора за факторинг), които изводи въззивната инстанция е аргументирала с отсъствие на ангажирани от ответника доказателства той да е отправял искане до продавача/доставчика за съставяне на двустранен протокол, в който да се конкретизира размерът на търговската отстъпка, а едностранно е начислил такава; със съображения за отсъствие на данни продавачът да е отказал да участва в съставянето на такъв; че продавачът не е издал кредитно известие за намаляване на размера на данъчната основа по процесните фактури съобразно с размера на отстъпката. При излагане на тези по същество касационни оплаквания касаторът дори не посочва какви усилия е следвало да положи въззивната инстанция да изясни по пътя на тълкуването действителната воля на страните, обективирана в разпоредбите на чл.12,ал.3 и чл.14,ал.3 от рамковия договор за търговска продажба от 04.09.2017г., и каква е според касатора действителната воля на страните.

Същевременно касаторът в хода на производството не е твърдял, че волята е неясна, двусмислена и е налице необходимост от тълкуване.

Спор относно изразената в тези разпоредби воля между страните не е имало. Съгласно трайната практика на ВКС на тълкуване по реда на чл. 20 ЗЗД подлежи само неясната договорна клауза и тази, по която е налице спор между страните. В случая волята на договарящите, обективирана в разпоредбата на чл.12, ал.3 (ако купувачът заяви и закупи посочени съответни количества след изтичането на договора продавачът издава кредитно известие с начислени съответни отстъпки ), в чл.12,ал.4 ( за установяване на закупените количества и определяне на дължимата отстъпка страните съставят двустранен протокол след изтичането на срока на действие на договора ) и в разпоредбата на чл.14, ал.3 ( ако продавачът без основателна причина откаже на купувача правото му на търговска отстъпка по чл.12,ал.3, купувачът има право едностранно да начисли уговорената търговска отстъпка и да намали с нея продажната цена за съответната доставка ) от рамковия договор за търговска продажба от 04.09.2017г. не е била за страните по спора неясна, двусмислена и провокираща съмнение какво е действително вложеното съдържание. Както се посочи, разнопосочни твърдения относно смисъла на тези разпоредби от договора пред инстанциите по същество страните по спора не са заявили.

Отговорът на втория въпрос се съдържа в разпоредбата на чл.103,ал.3 ЗЗД - ако длъжникът се е съгласил с прехвърлянето на вземането (което съгласие касаторът признава), той не може да прихване задължението си срещу своето вземане към предишния кредитор. Практиката на ВКС по този въпрос е еднопосочна - решението по т.д.№ 3643/2013г. на 2 т.о., по т.д№ 2704/2018г., II т.о. на ВКС, по т.д.№ 344/2022г. на 1 т.о. С последното решение е даден отговор, че предвиденото в чл.103, ал.3 от ЗЗД правило, според което длъжникът може да прихване задължението си срещу свое вземане към цедента, освен при изразено изрично писмено съгласие с цесията, е приложимо по аналогия и за други възражения на длъжника, основани на договорното правоотношение с цедента, от което произтича прехвърленото вземане - например правопогасяващи или правоотлагащи възражения.

Принципно неправилна е поддържаната в касационната жалба теза на касатора, че забраната по чл.103,ал.3 ЗЗД се отнася само до вземания на длъжника, които произтичат от други правоотношения между него и цедента, но не и до вземания, произтичащи от същото правоотношение, от което е породено и цедираното вземане. Целта на тази разпоредба е, чрез осигуряване съгласието на длъжника с прехвърлянето на вземането, цедентът да съхрани придобитото чрез цесията вземане от погасяването му по съглашение между длъжника и стария кредитор (вкл. и чрез прихващане), да го запази, за да се удовлетвори от длъжника. За цесионера е релевантно да запази от погасяване по волята на длъжника и цедента придобитото вземане, а не дали длъжникът ще прихваща с цедента други свои задължения извън прехвърленото му с договора за цесия.

Съображение за недопускане на касационното обжалване по този въпрос е и обстоятелството, че искът е уважен на няколко самостоятелни основания (извън зачитането и приложението по конкретния спор на разпоредбата на чл.103,ал.3 ЗЗД и съображенията, основани на нея). Изложен е и отделен правен аргумент - дори да се признае правото на платеца на правопогасяващи вземането на цесионера/фактор възражения, в негова полза не е надлежно възникнало правото му на търговска отстъпка по договора с цедента, за платеца не е възникнало правото едностранно да начисли търговската отстъпка, която да противопостави на фактора.

Теза на касатора е, че разпоредбата на чл.103,ал.3 ЗЗД противоречи на правният принцип за недопустимост на отказ от бъдещи, невъзникнали права, поради което третият въпрос като хипотетичен не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол, а и въззивната инстанция не се е произнасяла по този въпрос, което е също аргумент за неуважаване на искането по чл.288 ГПК. Самостоятелно основание за недопускане на обжалването по този въпрос са некоректно въведените допълнителни предпоставки - за противоречие на въззивното решение с практика на ВКС по този въпрос, каквато практика самият касатор посочва, не няма, а предпоставката по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК не е надлежно въведена (позоваването на разпоредбата на чл.281,ал.1,т.3 ГПК не изпълва хипотезиса на тази допълнителна предпоставка, чието приложно поле следва и да бъде надлежно обосновано). Същевременно с това, законът изрично забранява чрез конкретни разпоредби отказа от бъдещи материални права (например чл. 88 СК; чл. 113 ЗЗД и чл. 84 ЗС; чл. 227, ал. 4 ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. последно ЗЗД; или процесуални - чл. 203, ал. 2 ГПК), а правото на прихващане е възможност за погасяване на задължението. Ако правото на прихващане не бъде упражнено, погасителният ефект няма да настъпи и страната, която изпълнява задължението си, независимо, че разполага с право да прихване, не изпълнява недължимо. Следователно, няма основание за бъде споделена тезата на касатора, че страната, която има алтернативни способи да погаси паричното си задължението - чрез плащане-реално изпълнение или чрез упражняване на възможността да направи изявление за прихващане, при съгласие с цесията, „прави недопустим отказ от бъдещи права”. Правните последици от съгласието на длъжника с цесията, уредени в чл.103,ал.3 ЗЗД са разяснени в решението по т.д. № 2839/2017г. на ІІ т.о. на ВКС - законодателят е предвидил редица изключения от изискването за насрещност на двете вземания, предмет на компенсацията, сред които е и установеното в чл.103, ал.3 от ЗЗД право на длъжника да извърши прихващане на задължение към цесионера с вземане, което има към цедента. Такова право обаче не възниква, съответно се погасява при изразено от длъжника съгласие с цесията към момента на уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД.

Акцентът в четвъртия поставен в изложението въпрос е възможността въззивната инстанция да пререши въпроса за привличането на трето лице помагач и да допусне привличането с оглед обстоятелства, преценими по реда на чл.235,ал.3 ГПК, каквото според касатора е „упражнено от него право като кредитор на „Полисан”АД по чл.134,ал.1 ЗЗД да се позове на нищожност на договора за факторинг, водещо до необходимост от приложение на разпоредбата на чл.134,ал.2 ЗЗД”. Според касатора въззивната инстанция е следвало да допусне привличането с оглед тези „възникнали в хода на делото обстоятелства” и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на длъжника на ответника.

При изграждането на тази правна конструкция касаторът не държи сметка за обстоятелството, че производството по несъстоятелност на „Полисан“АД е открито с решение № 302 от 09.12.2019г. по т.д./н/ № 225/2018 на Окръжен съд Русе на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ, а искането за привличане на това дружество като помагач на ответника е заявено с отговора на исковата молба, депозиран на 23.12.2019г. Отговорът на четвъртия въпрос се съдържа в решението по т.д.№ 732/2008г. на 2 т.о. на ВКС- не е допустимо привличането на трето лице-помагач на обявено в несъстоятелност дружество поради липса на правен интерес за привличащия го, тъй като и при наличието на притезание към помагача, поради съществуващата забрана в чл.637,ал.5 ТЗ, защитата на притезанието на привличащия не може да бъде реализирана в бъдещ исков процес, за чиито именно цели служи фигурата на третото лице-помагач. По същите съображения правно ирелевантно е дали във въззивното производство касаторът е заявил нови основания за привличането. По същите съображения неуместна е и аналогията с разпоредбата на чл.134,ал.2 ЗЗД. Очевиден е и отрицателният отговор на последващата част от въпроса дали въззивната инстанция следва да събере доказателства относно нови обстоятелства, относими към въпроса за основателността на искането за привличане като трето лице обявено в несъстоятелност търговско дружество и отрицателният отговор на въпроса, че е възможна преценка за основателност на искането с оглед на новите обстоятелства. При наличието на практика по чл.290 ГПК, неосъществимо е наличието на сочената от касатора допълнителна предпоставка, въведена чрез позоваване на определение на ВКС, постановено по реда на чл.274,ал.2 ГПК и чрез формалното посочване на „чл.280,ал.1,т.3 ГПК“.

Въззивната инстанция не е отрекла възможността доказването да бъде осъществено с косвени доказателства, от което произтича неоснователността на искането за допускане на обжалването по петия поставен в изложението въпрос, който същевременно съдържа и теза, условие, зададено от касатора, че по делото се съдържат „ комплекс от косвени доказателства“. Съображението на въззивната инстанция, че ответникът се позовава само на косвени данни за влошено финансово състояние на „Полисан“АД, е само един от множеството правни аргументи, с които въззивната инстанция е мотивирала становището си за отсъствие по делото на категорични доказателства за отказ (и то неоснователен) на продавача да зачете правото на търговска отстъпка, на която купувачът има право. Отрицателният отговор за наличието на предпоставките по чл. 14, ал. 2 от договора за пораждане на правото на купувача да определи и начисли едностранно уговорената търговска отстъпка, което да противопостави на фактора, е аргументиран и със същевременно отсъствие на ангажирани доказателства, от страна на ответника да са правени опити за съставяне на двустранен протокол за установяване на закупените количества и определяне на дължимата отстъпка, както изисква чл. 12, ал. 4 от договора и с отсъствие и на данни за отказ от страна на „Полисан" АД в тази връзка.

Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по последния въпрос пряко произтича от обстоятелството, че той няма правна характеристика, а е твърдение за неправилност - релевантно за втората фаза на касационния контрол и без значение за тази по реда на чл.288 ГПК, а същевременно отсъства каквото и да е било основание за преценка, че въззивната инстанция не е изпълнила задълженията си на такава по съществото на спора и не се е произнесла по събраните доказателства, и не е дала отговор на наведени доводи. Твърдението на касатора, че съставът на апелативния съд не е обсъдил обстоятелството, че „Лубрика“ е присъединен кредитор в производството по несъстоятелност на „Полисан“, поради което не би могло да очаква съдействие за съставяне на двустранен протокол и за издаване на кредитно известие е несъстоятелно, тъй като към момента, предхождащ съставянето на едностранния протокол от 16.11.2018г., с който ответникът самостоятелно е начислил търговската отстъпка, не е било открито производството по несъстоятелност на „Полисан“АД (открито е с решение от 09.12.2019г. по т.д./н/ № 225/2018г. на ОС Русе), нито по отношение на длъжника след подаване през 2018г. на молбата по чл.625 ТЗ са били наложени предварителни обезпечителни мерки по чл.629а ТЗ, нито неговите органи са били десезирани. Касаторът не е ангажирал доказателства, а единствено е твърдял, че преди подаване на молбата по чл.625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на „Полисан“, към която той се е присъединил по реда на чл. 629а,ал.4 ТЗ с молба от 10.10.2018г., съставянето на двустранен протокол е било неосъществимо.

Касаторът следва да заплати поисканите разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба от юрисконсулт - сумата 200лв.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.