Определение № 50042 от 03.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1271/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор при Апелативна прокуратура - Бургас, против въззивно решение № 6 от 17.01.2022 г. по в. гр. д. № 510/2021 г. по описа на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 166 от 07.10.2021 г. по гр. д. № 183/2021 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Х. Г. Н. сумата в размер на 4000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконно обвинение в извършване на престъпление за което, образуваното наказателно производство е прекратено, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 30.03.2020 г. до окончателното изплащане и са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск или намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата Х. Г. Н. в писмен отговор, подаден чрез адв. С. Р., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: По делото е установено, че наказателното преследване срещу ищеца е започнало от 25.10.2018 г. по ДП № 1386/2018 г. по описа на РУ на МВР - Сливен, по което му е било повдигнато обвинение в причиняване на смърт по непредпазливост за това, че на 24.10.2018 г. в [населено място], в м. „Г. мелница”, яздел препускащ кон, който не успял да контролира и при преминаване покрай движещите се по улицата майка с дете, ги блъснал. В следствие причиненото му от удара нараняване, детето Ц. Я. М. починало по-късно в болницата. Досъдебното производство било прекратено първоначално с постановление на РП - Сливен от 27.05.2019 г., но след инстанционен контрол по жалба на майката на пострадалото дете, с определение от 18.09.2019 г. по ЧНД № 887/2019 г. на СлРС, отменящо постановлението за прекратяване, делото е върнато на РП - Сливен за доразследване. Ищецът бил с взета МНО „Задържане под стража“ от 25.10.2018 г., наложена по внесено искане от РП - Сливен по реда на чл. 64, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1 НПК, с определение по образуваното ЧНД № 1372/2018 г. по описа на СлРС, потвърдено с определение от СлОС по ВЧНД № 539/2018 г. Ищецът е престоял в ареста около месец, след което е бил преместен в Затвора [населено място]. С определение от 28.11.2018 г. по ЧНД № 1527/2018 г. по описа на РС - Сливен, взетата спрямо обвиняемия Х. Г. Н. мярка за неотклонение е изменена в „Гаранция в пари“ в размер на 2000 лева. С постановление от 30.03.2020 г. на РП - Сливен, горепосоченото ДП е прекратено, като е отменена и мярката за неотклонение. Въззивният съд е приел, че в случая са налице всички предпоставки за уважаване на заявената срещу Държавата претенция за обезщетение, заради причинени от наказателното преследване на ищеца неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съответно на визираното в нормата ищецът е бил подложен на наказателно преследване, което е прекратено с влязъл в сила акт на Прокуратурата, поради това, че деянието му е било прието за случайно по смисъла на чл. 15 НК, т. е. за поведение, изключващо всякаква форма на вина за постигнатия противоправен резултат. Неимуществените вреди на ищеца, претърпени от наказателното преследване, които са установени са в рамките на обичайните за тези случаи притеснения за разследваното лице, които съществено нарушават обичайния му начин на живот, разстройват психиката му, ограничават правната му сфера, влошават отношенията му с членовете на семейството, с приятелския кръг и предизвикват социално отчуждение, депресивни реакции и вътрешни сътресения на засегнатото лице, често бележещи негативно ценностната му система трайно или завинаги. Възражението на ответника, че Държавата се освобождава от отговорност по ЗОДОВ, поради образуване на наказателното производство по изключителна вина на пострадалия, е необосновано. Увреждането на ищеца по делото произтича от незаконното повдигане и поддържане на обвинение в извършено престъпление по чл. 122, ал. 1 НК, описано в закона с обективните си и субективни елементи. Обективната страна в случая е безспорно установена – причинена е смърт на дете и деецът е доказан, но липсва субективната страна на престъплението – не се доказва посочената в разпоредбата на НК форма на вина – непредпазливост, т. к. деянието е случайно по смисъла на чл. 15 НК, следователно деецът не е длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на обществено опасните последици от събитието, в което участва. Ето защо, ищецът не е подлежал на наказателно преследване. Неоснователни са също и доводите, че обезщетението е недължимо, защото чл. 243, ал. 10 НПК предвижда възможност за служебна отмяна на постановлението за прекратяване на ДП № 1386/2018 г по описа на РУ - Сливен в посочения от закона срок след издаването му, за което Прокуратурата била направила своевременно възражение. Данните по делото сочат, че в случая този срок е изтекъл преди завеждането на делото по ЗОДОВ. Необосновани са и възраженията и, че Прокуратурата не следва да носи отговорност за поддържаното спрямо ищеца обвинение след 27.05.2019 г., когато за първи път прекратила производството по процесното ДП. Обстоятелството, че друг участник в процеса е станал причина за отмяната на прекратяващото разследването постановление, упражнявайки законното си право на жалба срещу този акт, при това основателно, защото е било необходимо извършването на допълнителни следствени действия, не е предпоставка за освобождаване на Държавата от отговорност за вреди до края на предприетото срещу Х. Г. Н. наказателно производство. При тези данни въззивният съд е заключил, че обезщетението от 4000 лева, което е определила първата инстанция, е справедливо и съответно на претърпените от ищеца морални вреди. Отчел е, че той е млад човек, роден е 1997 г., но вече осъждан през 2015 г. на лишаване от свобода за срок от 6 месеца, макар и условно. Доказано е обаче, че е бил отхвърлен от своята общност, от близки и от семейството си във връзка с повдигнатото обвинение, че е изпаднал в депресивни състояния, продиктувани от страх и притеснения за несигурното му бъдеще, от терзания за причинената, макар и без вина смърт на малко дете, които страдания са обичайни и характерни за случаите, когато спрямо едно лице е предприето наказателно разследване за убийство, макар да е по непредпазливост. Интензивността на преживените страдания е съизмерима с обичайната в такива случаи. Изложил е, че самото престъпление, в извършването на което е бил обвинен Х. Г. Н., е наказуемо с лишаване от свобода, но не е тежко по смисъла на чл. 93 НК, т. к. наказанието е предвидено за срок до 5 години. За да обоснове допускане до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поставя следния правен въпрос: „За приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вред?“. Сочи, че въпросът е решен в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 112/14 .0 6.2011 г. по гр. д. № 372/201 0 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 832/10.12.201 0 г. по гр. д. № 593/201 0 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 263/21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 19/23.07.2019 г. по гр. д. № 2026/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 123/23.06.2013 г. по гр. д. № 254/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения от касатора въпрос, тъй като същият е обусловил правните изводи на съда, но не е решен в противоречие с посочената практика, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. Отделните обстоятелства при присъждане на обезщетението по ЗОДОВ, имащи значение за размера на обезщетението са: характера на неправомерната дейност, ограничаването на правата на лицето, последиците за психическото и физическото му здраве, отражението им в личния и професионалния му живот, както и върху взаимоотношенията му с останалите хора, продължителността на вредоносното действие, обществения отзвук и др. В случая въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. Изложил е, че интензивността на преживените страдания е съизмерима с обичайната в такива случаи, като се има предвид, че според данните от ДП, ищецът е бил активно ангажиран в процеса на разследването, а продължителността им е 17 месеца. Най-тежката МНО „задържане под стража“ е наложена спрямо ищеца само за един месец, а заменящата я в останалата част от времето на провежданото ДП, е значително по-лека – „парична гаранция от 2000 лева“, както и, че самото престъпление, в извършването на което е бил обвинен ищеца, е наказуемо с лишаване от свобода, но не е тежко по смисъла на чл. 93 НК. Доказано е обаче, че ищецът е бил отхвърлен от своята общност, от близки и от семейството си във връзка с повдигнатото обвинение, че е изпаднал в депресивни състояния, продиктувани от страх и притеснения за несигурното му бъдеще, от терзания за причинената, макар и без вина смърт на малко дете, които страдания са обичайни и характерни за случаите, когато спрямо едно лице е предприето наказателно разследване за убийство, макар да е по непредпазливост, поради което справедливото обезщетение се равнява на сумата 4000 лева, като до пълния поискан размер от 36 000 лева искът е неоснователен. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/. По изложените съображения касационното обжалване на решението не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на делото, касаторът следва да заплати на адвокат С. Р. адвокатско възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер на 500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение