Определение № 60243 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1901/2021 г.

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Подадена е частна касационна жалба с вх. № 14528/17.11.2020 г. от Ж. А. Ш., чрез адв. Н. П., срещу определение № 2297/16.10.2020 г., постановено по възз.ч.гр.д. № 2761/2020 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение от 10.02.2020 г. по гр. д. № 11403/2017 г. по описа на Софийски градски съд, с което жалбоподателката е осъдена да заплати на Министерство на регионалното развитие и благоустройството сумата 9 530 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. В жалбата се сочи, че определението e недопустимо, неправилно и се иска неговата отмяна. Касаторът Министерство на регионалното развитие и благоустройството, чрез адв. А. А., обжалва въззивното определение в частта, с която е отхвърлено искането му за присъждане на разноски за разликата над 9 530 лв. до пълния претендиран размер от 15 493.06 лв. Сочи се, че в тази част определението e неправилно и се иска неговата отмяна. В изложението си жалбоподателката Ж. Ш. се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като поддържа, че във въззивното производство съдът се е произнесъл по частна жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството с предмет, с какъвто не е бил сезиран, а същевременно – по подадената от Ш. частна жалба не се е произнесъл. В изложението на Министерство на регионалното развитие и благоустройството искането за допускане на касационния контрол се обосновава с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1) какви са критериите, по които съдът преценява фактическата и правна сложност на делото; 2) наличието или липсата на кои от тези критерии предопределя намаляването на размера на минималното адвокатско възнаграждение, присъждано от съда. Сочи практика, на която според него обжалваното определение противоречи. Жалбите са подадена в срок, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и са допустими. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: В първоинстанционното производство пред СГС, с молба от 04.10.2019г. ищцата Ж. Ш. е заявила, че оттегля предявените искове като е изложила доводи, че претенциите са предявени от адвокати – пълномощници без представителна власт и с изрично оттеглено упълномощаване. Молбата е докладвана в първото открито съдебно заседание на 07.11.2019 г., в което след изслушване на страните, на основание чл.232 ГПК съдът е прекратил производството по делото. В това заседание пълномощника на ответника Министерство на регионалното развитие и благоустройството – адв. А. е поискал присъждане на разноските, като същевременно е направил изявление, че в момента не разполага със списък и доказателства за размера на заплатения адвокатски хонорар, но ще ги представи допълнително. С протоколно определение от 07.11.2019 г. производството е прекратено поради оттегляне на исковете, като съдът е изложил мотиви, че доколкото към момента липсва представен от ответника МРРБ списък на разноските и доказателства за разходи, няма основание да се произнася по този въпрос. На същата дата е постъпила молба от МРРБ чрез адв. А. с искане за допълване на определението в частта за разноските, с приложен списък по чл. 80 ГПК и доказателства за заплатения адвокатски хонорар. В отговора на искането за допълване на определението ищцата е направила възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. С определение от 10.02.2020 г. съдът е приел, че претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е прекомерно и го е редуцирал до предвидения в Наредба № 1/2004 г. за МРАВ, като е осъдил ищцата да заплати на Министерство на регионалното развитие и благоустройството разноски в размер на сумата 9 530 лв. Производството пред въззивния съд е образувано по частна жалба вх. № 140192/ 13.11.2019 г., в която жалбоподателят Министерство на регионалното развитие и благоустройството изрично е посочил обжалваемия акт – протоколно определение от 07.11.2019 г. по гр. д. № 11403/2017 г. по описа на Софийски градски съд. В жалбата са изложени само аргументи, касаещи непроизнасянето на съда относно разноските и основателността на искането за допълване на посоченото протоколно определение. Пред въззивния съд е подадена и втора частна жалба вх.№ 33622/ 17.03.2020 г. от Ж. А. Ш. срещу определението от 10.02.2020 г. по гр. д. № 11403/2017 г. по описа на СГС. С атакуваното въззивно определение САС е приел, че с частната жалба на Министерство на регионалното развитие и благоустройството се обжалва не определението от 07.11.2019 г. по гр.д. № 11403/2017 г. на СГС, а допълващото определение от 10.02.2020 г., без да съобрази датата на подаване на жалбата (към 13.11.2019 г. очевидно няма как да се обжалва определение от 10.02.2020 г.), посочения в нея обжалваем акт и изложените оплаквания. В резултат на това с въззивното определение по частната жалба на МРРБ апелативният съд се е произнесъл друг предмет, а не по този, с който е бил сезиран. По частната жалба на Ж. Ш. въззивната инстанция не се е произнесла въобще – нито в мотивите, нито в диспозитива на определението. Настоящият състав на ВКС намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 ГПК, регламентираща принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, предметът на делото и обемът на дължимите от съда защита и съдействие се определят от търсещия защита. От това следва, че съдът дължи произнасяне единствено по предмета, с който е сезиран. В конкретния случай, както се посочи, въззивният съд се е произнесъл по частна жалба вх. № 140192/13.11.2019 г., в която жалбоподателят Министерство на регионалното развитие и благоустройството е посочил обжалваемия акт – протоколно определение от 07.11.2019 г. по гр. д. № 11403/2017 г. на Софийски градски съд. Въззивният съд обаче е разгледал и се е произнесъл по правилността на друг съдебен акт, който не е бил (и не би могъл да е) предмет на частната жалба на МРРБ – определението от 10.02.2020 г. по гр.д. № 11403/2017 г. на Софийски градски съд. Срещу това второ определение от 10.02.2020 г., което подлежи на самостоятелно обжалване, ответникът МРРБ не е подавал частна жалба. Само ищцата Ж. Ш. го е обжалвала, но по депозираната от нея частна жалба въззивният съд не се е произнесъл въобще. Предвид изложеното, произнасяйки се по предмет, с който не е бил сезиран, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен. Делото следва да се върне за ново разглеждане от друг въззивен състав, който да се произнесе по предмета на подадените частни жалби от ответника МРРБ и от ищцата Ж. А. Ш.. Мотивиран така, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение