Определение № 1335 от 13.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2551/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Ц. П. срещу решение № 843 от 18.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1411/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 4-ти граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 686 от 06.02.2024 г., постановено по гр.д. № 1702/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-8 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Ц. П. иск с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ за осъждане на Гаранционен фонд да му заплати сумата от 60 000 лв., представляваща частично заявена претенция от цялата такава в размер на 100 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от травматични увреждания, причинени при пътнотранспортно произшествие, настъпило на 05.07.2017 г. в [населено място] по вина на неустановен водач на неидентифицирано моторно превозно средство. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът счита, че изводът на въззивния съд за това, че по делото не е установено извършването на противоправно поведение от водача на неидентифицирано моторно превозно средство, не съответства на събраните по делото доказателства. Намира, че за да достигне до него, въззивният съд неправилно не е дал вяра на показанията на свидетеля Н., който е очевидец на настъпването на произшествието, при което е увреден ищецът. От показанията на този свидетел и заключенията на изготвените основна и повторна автотехнически експертизи се доказва, че пътното произшествие е настъпило по описания в исковата молба механизъм. Касаторът се позовава и на това, че във въззивното решение съдът не е изложил мотиви по всички доводи и оплаквания, заявени в подадената от него въззивна жалба. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира шест въпроса, по които счита, че въззивният съд се е произнесъл, като поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба Гаранционен фонд е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Софийски апелативен съд е приел, че предмет на разглеждане в производството е иск с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 1 КЗ, предявен от увреденото лице С. Ц. П. срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на неидентифицирано превозно средство. Счел е, че механизмът на настъпване на произшествието не се доказва от приетите като доказателства по делото констативен протокол за ПТП с пострадали лица и протокол за оглед на местопроизшествието, защото длъжностните лица, които са ги съставили, не са възприели непосредствено отразените в тях факти от значение за определяне на начина на неговото осъществяване. Ето защо и тези факти не се считат за удостоверени с обвързваща съда доказателствена сила. Не се ползва с такава доказателствена сила относно механизма на ПТП-то и постановлението за спиране на наказателното производство. Въззивният съд е посочил, че не дава вяра на показанията на свидетеля Н., тъй като той показва избирателна памет и сочи, че не може да каже как е станало произшествието. Като неправдоподни са преценени изнесените от него факти за много събрали се хора при настъпване на ПТП-то, при условие, че в съставения за него протокол не е записано да е имало свидетели. Съдът е констатирал, че в показанията си свидетелят сочи, че връзката между него и ищеца е осъществена, като той е набрал телефона на ищеца още на мястото на произшествието, което не отговаря на фактите, които ищецът е съобщил в досъдебното производство, които са, че свидетелят Н. е оставил телефона си на приятел на ищеца, дошъл при настъпване на произшествието, който след това му го е предал. Въззивният съд е приел за нелогично и поведението на свидетеля да прояви усърдие да помогне на пострадалия, но да не съобщи на спешния телефон 112 за ПТП-то, което се доказва, че е направено от две жени. Доколкото изготвените по делото автотехнически експертизи се основават на описаните доказателства, то съдът е счел, че от тях също не се установява как е настъпило ПТП-то. Направените в тях изводи от вещите лица за това са хипотетични. Ето защо е заключено, че по делото не е установен от ищеца при условията на пълно и главно доказване конкретният механизъм на настъпване на ПТП-то, което означава, че не е доказано и наличието на противоправно поведение на водача на неидентифицирано превозно средство. Това е основание за отхвърляне на предявения иск за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Поради съвпадение на изводите на двете инстанции първоинстанционното решение е потвърдено. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира шест въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение и поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първите пет въпроса са следните: 1) Следва ли въззивният съд да разгледа въззивната жалба, като се произнесе по всички изложени от въззивника възражения и оплаквания в тяхната пълнота и изложи изрични и ясни мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи за съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, включително защо счита доводите и възраженията на въззивника за неоснователни?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; 3) Длъжен ли е съдът да разгледа и обсъди всички обстоятелства и събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да отговори на всички доводи и възражения на страните?; 4) Възможно ли е съдът да основе изводите си само на избрани доказателства?; 5) Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото?. Всички изброени въпроси следва да бъдат обобщени в един относно задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение. Този въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на правен. Той е и обуславящ за изхода на спора. Ето защо по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касаторите, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са както посочените от касатора, така и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192 от 29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 210 от 15.08.2014 г., постановено по гр.д. № 6605/2013 г. по описа на ВКС, IV гр.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. При изграждане на фактическите и правни изводи въззивният съд трябва да изследва всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, събрани пред въззивната и пред първата инстанция, като прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, с това, че в него апелативният съд е повторил съображенията на първата инстанция, като е направил само заключение за тяхната правилност. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че в него въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на всяко едно събрано в производството доказателство, като то е обсъдено отделно при преценката на доказателствената му стойност и на фактите, които се установяват от него, както и във връзка с останалите доказателства. В резултат именно на този анализ въззивният съд е достигнал до свои фактически изводи, като е приел, че по делото не е доказано как е реализирано ПТП-то, от което ищецът твърди, че са му причинени неимуществените вреди, чието обезщетяване претендира, което означава, че не се доказва да е налице противоправно поведение на водача на неидентифицирано превозно средство, което е единият от елементите от фактическия състав, при който възниква отговорността на този водач по чл. 45 ЗЗД и обусловената от нея отговорност на Гаранционен фонд. Дали този извод е необоснован, както поддържа касаторът, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение, по който касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. С оглед на това трябва да се заключи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за допускане на този акт до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по обобщения процесуалноправен въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и следният въпрос: Допустимо ли е пълно и главно доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства?. По този въпрос няма произнасяне в обжалваното решение, тъй като той изобщо не отговаря на мотивите, изложени в него от въззивния съд. В решението е направен извод, че от събраните в производството доказателства не се установяват факти, които по някакъв начин, без значение пряко или косвено, имат отношение към механизма на реализиране на ПТП-то, от което са произтекли вредите, чието обезщетяване ищецът претендира в процеса. Въззивният съд е отрекъл такива факти да се доказват от събраните в производството писмени доказателства, защото въпреки че те представляват документи, съставени от длъжностно лице, действащо в кръга на службата си, то не е възприело непосредствено осъществяването на удостоверените в тях обстоятелства за начина на настъпване на произшествието. Счел е, че не следва да кредитира показанията на разпитания в производството свидетел, който сочи, че е очевидец на събитието, тъй като са недостоверни, поради което от тях също не се установяват никакви обстоятелства за това как е осъществено ПТП-то. Такива факти не се доказват и от допуснатите в производството експертизи, тъй като те са изготвени само въз основа на описаните писмени и гласни доказателства. След като по поставения въпрос няма произнасяне от въззивния съд, то трябва да се приеме, че той не отговаря на нито едно от изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване. Предвид горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 843 от 18.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 1411/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, 4-ти граждански състав, в обжалваната му част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за тяхното присъждане. Те са в размер на 75 евро - възнаграждение за защита от юрисконсулт в касационното производство, определено от съда съобразно правилото на чл. 78, ал. 8 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение