Определение № 3076 от 10.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 277/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото А. Д. В., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Б. срещу решение № 1278/06.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 484/2025 г. на Софийския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 303/17.10.2024 г. по гр. дело № 350/2024 г. на Пернишкия окръжен съд, предявените от жалбоподателя срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) осъдителни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения на вреди от незаконно обвинение, са отхвърлени, както следва: искът за обезщетението на неимуществените вреди – за разликата над сумата 2 500 лв. до претендирания размер от 35 000 лв. и искът за обезщетението на имуществените вреди – за разликата над сумата 4 000 лв. до претендирания размер от 6 000 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, също чрез адв. Б., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) обстоятелството, че ищецът по иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е осъждан за извършено престъпление, но е реабилитиран по право или по съдебен ред, води ли до намаляване на дължимото от държавата обезщетение, и това основание ли е за прилагане на чл. 5 от ЗОДОВ за освобождаване от отговорност или за намаляване на обезщетението, без оглед кога е било осъждането и кога е настъпила реабилитацията; 2) при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, и следва ли определянето на този размер да се извърши от съда след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които са от значение за точното приложение на чл. 52 от ЗЗД; 3) представените с исковата молба договори за правна помощ и съдействие ведно с пълномощни, имат ли характера на разписка за платени суми и следва ли да бъдат приложени в наказателното производство за всяко посещение, за всяко процесуално действие, след като няма такова изискване; и 4) задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи собствени мотиви, защо приема едни доказателства, и да обсъди доводите на страните по предмета на спора; следва ли съдът при осъществяване на тази своя решаваща дейност, да спазва правилата на формалната и правна логика, т.е. фактическите констатации и правните изводи следва ли да са обосновани. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – в противоречие с решение № 60213/07.10.2021 г. по гр. д. № 3462/2020 г. на III-то гр. отд., решение № 602/21.10.2025 г. по гр. д. № 4037/2024 г. на ІV-то гр. отд., решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 434/02.11.2011 г. по гр. д. № 1235/2010 г. на ІV-то гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I-во гр. отд.; решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 15/27.01.2014 г. по гр. д. № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд.; по третия въпрос – в противоречие с решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на IV-то гр. отд., решение № 126/10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 355/03.08.2010 г. по гр. д. № 1651/2009 г. на ІІІ-то гр. отд.; и по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 49/27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на III-то гр. отд., т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 62/27.02.2012 г. по гр. д. № 1065/2011 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 60213/07.10.2021 г. по гр. д. № 3462/2020 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 602/21.10.2025 г. по гр. д. № 4037/2024 г. на ІV-то гр. отд., решение № 27/02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на IV-то гр. отд.; решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд., решение № 15/27.01.2014 г. по гр. д. № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд., решение № 126/10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ІІІ-то гр. отд., решение № 434/02.11.2011 г. по гр. д. № 1235/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 427/16.06.2010 г. по гр. д. № 273/2009 г. на IІІ-то гр. отд. и решение № 457/25.06.2010 г. по гр. д. № 1506/2009 г. на ІV-то гр. отд. В изложението се сочи и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че правните въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да се излагат съображения в тази насока. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Последният (четвъртият) поставен в изложението процесуалноправен въпрос е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, и е правно-значим за всяко въззивно исково производство. По него е формирана многобройна, трайно установена практика на ВКС, намерила израз и в част от посочените от страна на жалбоподателя множество съдебни актове, която дава положителен отговор на въпроса, като приема следното: Въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като изготви собствени мотиви, в които следва да обсъди всички допустими и относими доказателства по делото – поотделно и в тяхната съвкупност, както и да отговори на всички възражения, оспорвания и доводи на страните, свързани с твърденията им по съществото на правния спор и ангажираните по тях доказателства. Съдът дължи изследване на своевременно въведените в процеса възражения и оспорвания и на правните доводи, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване; дължи преценка на относимите доказателства и изграждане на последователни фактически изводи, въз основа на които – и излагане на логически обосновани правни съображения. В мотивировъчната част на решението тези логически и правни изводи трябва да бъдат ясно и пълно отразени. Съдът дължи изясняване на всички релевантни факти, имащи отношение към елементите от фактическия състав на приложимите правни норми; въз основа на фактическите изводи дължи последователно изграждане на правни заключения. Изчерпателното мотивиране на въззивното решение е и гаранция за справедлив съдебен процес и за правилността на съдебния акт – релевантните и надлежно заявени аргументи следва задължително да са разгледани и преценени; на страните трябва да е гарантирана възможността ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване. В случая въззивният съд по никакъв начин не се е отклонил от така възприетото разрешение в практиката на ВКС. В мотивите си апелативният съд е посочил съществените оплаквания във въззивните жалби на насрещните страни, предвид които е очертал предмета на въззивното производство, като е посочил и че първоинстанционното решение се обжалва в неговата цялост. Въз основа на събраните писмени доказателства, съдържащи информация за правно-релевантните факти по делото, съдът подробно е проследил развитието на образуваното срещу ищеца наказателно производство в досъдебната и съдебната му фаза; установил е и неколкократни предишни осъждания на ищеца с влезли в сила присъди, както и деянията, за които той е реабилитиран по право; с оглед изясняване размера на процесните имуществени вреди, подробно е обсъдил представените както по наказателното дело, така и с исковата молба, договори за правна защита и съдействие, като е посочил кои от тях кредитира като достоверни и кои не, излагайки подробни и логически последователни съображения по оспоравнето им от страна на ответника и по насрещните доводи и правни съображения на ищеца; обсъдил е и показанията на двамата разпитани по делото свидетели, като е посочил кои обстоятелства, релевантни за спорните по делото неимуществени вреди, приема за установени от тях и кои не. При извършена и съвкупна преценка на писмените и гласните доказателства, съдът е извел своите фактически констатации, като е обсъдил поотделно и е приел за установени всички правопораждащи факти от фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – надлежен правозащитен орган в лицето на ответната ПРБ, повдигнато срещу ищеца обвинение в извършване на престъпление, по което той е оправдан с влязла в сила присъда, както и причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и претърпените от ищеца имуществени и неимуществени вреди. При определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, въззивният съд, позовавайки се на изведените в трайно установената съдебна практика критерии за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, е обсъдил всички релевантни за размера обстоятелства, установени по делото, като в отговор на доводите във въззивната жалба на ищеца е изложил и подробни съображения, че такива релевантни обстоятелства са и предишните осъждания на ищеца, включително и тези, по които той е реабилитиран. Също позовавайки се на практиката на ВКС и при извършената съвкупна преценка на писмените доказателства и установените от тях релевантни обстоятелства, въззивният съд е формирал и решаващите си изводи относно дължимостта и размера на обезщетението за имуществените вреди, – че ищецът е доказал разноски за заплатени от него адвокатски възнаграждения за защитата му по наказателното дело в общ размер на 4 000 лв., както и че този размер не е прекомерен, предвид доводите на ответника. Така мотивираното въззивно решение не е в противоречие, а напротив – изцяло е съобразено с цитираната по-горе константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК. Вторият правен въпрос, поставен от страна на касатора, съставлява частна хипотеза на горния въпрос – конкретно при приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ – относно същите задължения на въззивната инстанция за мотивиране на решението си при обсъждането на установените от доказателствата по делото обстоятелства, релевантни като критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд, като се е позовал на практиката на ВС и ВКС (ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 281/30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 57/09.02.2016 г. по гр. дело № 4641/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 232/25.07.2011 г. по гр. дело № 1381/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), е дал принципно разрешение на този въпрос, като е приел следното: При определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства – в понятието „неимуществени вреди“ се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само отрицателно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, правно-релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; по какъв начин последното се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, ако да – в каква степен и от какъв вид, конкретните му преживявания, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, като в мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Изхождайки от тези принципни разрешения, възприети в практиката на ВС и ВКС, при определяне справедлив размер на обезщетението за претърпените в случая от ищеца неимуществени вреди, въззивният съд е обсъдил и е извършил преценка на следните конкретни обстоятелства, установени по делото: Вида и тежестта на повдигнатото срещу ищеца незаконно обвинение – за извършено престъпление по чл. 129 от НК (средна телесна повреда), наказуемо с лишаване от свобода до шест години – тежко умишлено престъпление от общ характер, като съдът е съобразил, че то се е отразило на степента и тежестта на претърпените от ищеца негативни емоции, тъй като е създадена възможност той да бъде лишен от свобода за продължителен период от време. Взетите спрямо ищеца мерки за неотклонение – задържане за осем дни с постановление на прокурора и постановената от съда по-лека мярка – парична гаранция от 2 000 лв. Продължителността на наказателното производство – 2 години, 8 месеца и 5 дни, както и обстоятелствата, че към момента на образуването му ищецът е бил на 48 години и че през този период, поради отнемане на личното му ловно оръжие, не е могъл да ходи на лов, което е било негово хоби. Също в тази връзка апелативният съд е съобразил и задължителното тълкуване, дадено с ТР № 1/2022 от 27.11.2023 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че в случая твърдението за неразумен срок е изрично заявено в исковата молба и се включва в обстоятелствената част на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, поради което е обсъдил и критериите за бавно правосъдие по чл. 2б ал. 2 от ЗОДОВ, като е приел, че наказателното производство е продължило и приключило в рамките на един не особено дълъг срок, предвид обстоятелствата, че са разпитвани множество свидетели, изготвяни са заключения по допуснати експертизи; че в периода 04.02.2021 г. - 26.02.2021 г. ищецът е бил обявен за общонационално издирване, като на 26.02.2021 г. той доброволно се е явил пред разследващите органи; че съдебната фаза, протекла на две съдебни инстанции, е приключила в рамките на около една година. Предвид така обсъдените факти, въззивният съд е намерил, че обезщетение в размер 1 000 лв. е достатъчно да репарира неимуществените вреди, изразяващи се в притесненията на ищеца за развитие на евентуален неблагоприятен изход на наказателното производство, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността, поради забавянето на делото. Отново съобразявайки трайно установената практика на ВКС (решение № 60/14.05.2019 г. по гр. д. № 2324/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 270/16.02.2018 г. по гр. д. № 284/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 86/29.05.2019 г. по гр. д. № 2586/2018 г. на IV-то гр. отд., решение № 60277/06.01.2022 г. по гр. д. № 9/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 602/21.10.2025 г. по гр. д. № 4037/2024 г. на ІV-то гр. отд.), апелативният съд е приел, че при определяне на общото (глобално) обезщетение за неимуществените вреди, като значими обстоятелства следва да съобрази и данните по делото за предишните осъждания, начина на живот, ценностна система и обичайната среда на ищеца. С оглед това, съдът е обсъдил и установените от доказателствата обстоятелства, че две от предишните осъждания на ищеца също са за телесни повреди и за убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, като е приел, че те обуславят присъждане на обезщетение в по-малък размер, тъй като повдигнатото незаконно обвинение засяга много по-интензивно емоционалната сфера на лице, спрямо което никога не е била упражнявана процесуална принуда, в сравнение с лице като ищеца, който е извършвал престъпления и е бил обект на наказателно преследване, като и друг път е лежал в ареста по мярка „задържане под стража“ – по другото образувано срещу него наказателно производство, приключило с присъда през 1999 г., както и че е изтърпял наказание „лишаване от свобода“. В тази връзка въззивният съд е обсъдил (както вече беше посочено) и доводите на ищеца, че за част от тези престъпления той е реабилитиран. В обобщение, съобразявайки всички тези обстоятелства по делото, както и стандарта на живот в страната, апелативният съд е приел, че обезщетение в размер 1 500 лв. е адекватно за осъщественото срещу ищеца незаконно наказателно преследване, като по този начин е формирал и крайния си извод, че дължимото на ищеца глобално обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди възлиза на 2 500 лв., колкото е присъдила и първата инстанция по делото. Наред с това въззивният съд е приел, че ищецът не е доказал твърденията си, че неговата майка е починала в резултат на воденото срещу него наказателно производство, както и притесненията, които тя изпитала в тази връзка, както и обстоятелството, че вече изобщо не практикувал своето хоби – да ходи на лов, след като е установено, че ловното оръжие му е върнато. В заключение съдът е приел, че ищецът не е доказал обем и интензитет на вреди, оправдаващи от гледна точка на справедливостта, присъждане на обезщетение за разликата до претендирания от него размер от 35 000 лв. Така изложените съображения на въззивния съд относно размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, са изцяло в съотвествие с цитираната в обжалваното решение, практика на ВС и ВКС по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. В сочената от страна на касатора-ищец практика на ВКС (решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на IV-то гр. отд., решение № 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I-во гр. отд.; решение № 267/26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ІV-то гр. отд. и решение № 15/27.01.2014 г. по гр. д. № 3246/2013 г. на ІV-то гр. отд.) не е прието нещо различно и не е дадено друго разрешение на втория правен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба, поради което и по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка следва да се отбележи, че както многократно е изтъквано от различни състави на ВКС, несъгласието на касатора със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения, възприети в константната съдебна практика, относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В решенията на ВКС, на които се позовава касаторът-ищец, по конкретните разгледани казуси също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени и конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти, произтичащи от незаконно наказателно преследване, но при случаи и при конкретни обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с тези по настоящото дело. Освен това, както също неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. Наред със съображенията, че предишните осъждания на ищеца обуславят по-нисък размер на обезщетението, предвид доводите на ищеца, че е реабилитиран, въззивният съд е приел, че той е реабилитиран по право за извършените от него, като непълнолетен, престъпления по чл. 129, ал. 1, по чл. 131, във вр. с чл. 130, ал. 1 и по чл. 325, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за които му е определено едно общо наказание. Съдът е установил още, че впоследствие ищецът е осъждан още два пъти – за извършено престъпление по чл. 346, ал. 2 от НК на 12.06.1991 г., както и за престъпление по чл. 119, във вр. с чл. 116, т. 4, пр. 4 от НК, извършено на 23.11.1998 г., като за последното престъпление, на основание чл. 12, ал. 4 от НК, той не е наказан. Апелативният съд е приел, че по отношение на третата присъда, ищецът не е реабилитиран. Приел е още, че реабилитацията не заличава криминалното минало на ищеца, начина му на живот, характеристиката му като личност, което е от съществено значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка съдът е изложил съображения, че макар и два пъти реабилитиран, ищецът за трети път е извършил, дори по-тежко престъпление срещу личността; изтъкнал е, че преди да му бъде повдигнато процесното незаконно обвинение, ищецът е бил осъждан за причинени телесни повреди на три лица и смърт на едно лице, и макар и реабилитиран, тези обстоятелства не могат да не бъдат взети предвид при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 от ЗЗД. За тези свои изводи въззивния съд също се е позовал на практиката на ВКС – решение № 25/11.02.2014 г. по гр.д. № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 60213/07.10.2021 г. по гр.д. № 3462/2020 г. на ІІІ-то гр. отд., в последното от които са дадени разяснения, че в сравнение с наказателното право и другите правни отрасли, по различен начин следва да се третира настъпилата реабилитация при определяне на обезщетението по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществените вреди, които са били причинени на ищеца от незаконното обвинение в извършване на престъпление. Тези неимуществени вреди се изразяват в засягане на доброто име, честта и достойнството на лицето и в този смисъл касаят морални норми (добрите нрави), които стоят в основата на засегнатото нематериално благо на ищеца, който е бил незаконно обвинен. Добрите нрави са неписани правила и не се съдържат в нормативните актове, за да се счете, че реабилитацията възстановява репутацията на осъденото лице такава, каквато е била преди осъждането. В този случай преценката за спазването на добрите нрави е предоставена на съда и когато той определя по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, не може само с формални съображения, черпени от разпоредбата на чл. 85, ал. 1 от НК, напълно да игнорира предишни осъждания, за които ищецът е реабилитиран. Съдът трябва да съобрази цялостния облик на ищеца и дадената от обществото морална оценка за неговото поведение. Еднократно престъпление, за което ищецът е бил реабилитиран и което е извършено много преди незаконното обвинение, може да не е повлияло на общественото мнение за ищеца, който е коригирал поведението си. Тогава това престъпление, за което е бил реабилитиран, не би следвало да се отчита като критерий за намаляване на обезщетението. Ако обаче престъплението, за което ищецът е реабилитиран, е част от трайна и продължителна престъпна дейност, не може да бъде пренебрегнато като факт. В този случай доброто име на ищеца и обществената оценка за него вече са били накърнени преди незаконно образуваното наказателно производство, поради което обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено. При така приетото от въззивния съд и в практиката на ВКС, с която той изцяло се е съобразил и е цитирал, няма основание касационното обжалване да се допуска и по първия правен въпрос, поставен от касатора. Апелативният съд не е приел в мотивите си, че е налице някоя от хипотезите на чл. 5 от ЗОДОВ – освобождаване на ответната ПРБ от отговорност или намаляване на обезщетението, поради виновно допринасяне за увреждането (съпричиняване) от страна на ищеца. Поради това, тази част от първия въпрос, в която се сочат хипотезите на чл. 5 от ЗОДОВ, не е обуславяща правните изводи на въззивния съд и е без значение за крайния резултат на спора по делото, респ. – не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По същите съображения, – че по настоящото дело въззивният съд не е прилагал нормата на чл. 5 от ЗОДОВ и същата е неприложима в случая, приетото в посоченото от касатора – решение № 483/09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, разрешение по тълкуването и приложението на чл. 5 от ЗОДОВ, съставлява неотносима съдебна практика – за наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в случая. Това допълнително основание за допускане на касационното обжалване не е налице по отношение на останалата част от първия въпрос (удовлетворяваща общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК) – дали обстоятелствата, че ищецът е осъждан за извършено престъпление, но е реабилитиран, води до по-нисък размер (намаляване) на дължимото обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. С посочените от страна на жалбоподателя решение № 434/02.11.2011 г. по гр. д. № 1235/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 602/21.10.2025 г. по гр. д. № 4037/2024 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС не е даван отговор на такъв правен въпрос – в тях реабилитация не е обсъждана, поради което и тези две решения съставляват неотносима съдебна практика към този въпрос. Касаторът напълно несъстоятелно се позавава на решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и решение № 60213/07.10.2021 г. по гр. д. № 3462/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС, с които, както вече беше посочено, обжалваното решение е изцяло съобразено по този въпрос, като въззивният съд и изрично се е позовал на тях при разрешаването му. При формиране на фактическите си констатации и правните си изводи относно доказания по делото размер на процесното обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд не е кредитирал като достоверни, представените с исковата молба по настоящото дело, но непредставени по наказателното дело, договори за правна защита и съдействие, като е намерил за основателно оспорването им от страна на ответника, че същите са съставени и представени за целите на процеса по настоящото исково производство. В тази връзка апелативният съд е приел за вярно поддържаното от ищеца, че не съществува задължение за страната да представя договорите за правна помощ по наказателните дела, доколкото направените разноски са без значение за наказателното производство. От друга страна обаче, предвид оспорването им от страна на ответника, въззивният съд е изтъкнал, че договорите за правна помощ са частни писмени диспозитивни документи, датата и мястото на съставянето на които, не се ползват с достоверност спрямо трети лица. За да има противопоставима за тях дата, трябва без съмнение да се установи, че тези договори са съществували към датата, която е посочена в тях. Ето защо, съдът е приел, че тази достоверност щеше да бъде безспорна, ако тези договори бяха представени по наказателните дела, посочени в тях. Съдът е съобразил и че ищецът не е ангажирал други безспорни доказателства, от които да се установява, че тези договори са съществували. Приел е и че при частните свидетелстващи документи съдът не е формално обвързан от доказателствена сила, а я преценява по свое вътрешно убеждение съобразно всички данни по делото. С така изложените съображения въззивният съд не е отрекъл, че представените с исковата молба договори за правна помощ и съдействие, имат характера на разписка за платени суми (адвокатско възнаграждение) – в отношенията между страните по договора (адвокат и клиент), нито е приел, че за да имат такъв характер, те следва да бъдат приложени по наказателното дело – каквато е постановката на третия правен въпрос, формулиран от страна на касатора. Въззивният съд не е кредитирал достоверността на тези договори по съвсем различни съображения от сочения във въпроса характер на тези договори да служат и като разписка, а именно, – че при изричното им оспорване от страна на ответника, като частни документи, те нямат достоверна дата, която да му е противопоставима, в качеството му на трето за договорите лице; както и че те биха имали такава достоверна дата, ако бяха били представени пред, и приложени от съда по наказателното дело, или ако ищецът беше представил други безспорни доказателства за достоверност на датата на съставянето им. С оглед това, третият правен въпрос изцяло е без обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без никакво значение за крайния резултат по делото, поради което в цялото си съдържание този въпрос не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Макар при липсата на общата предпоставка това да е без занечиние, съдът намира за нужно да посочи и че решенията на ВКС, на които касаторът се позовава по този въпрос (решение № 843/23.12.2009 г. по гр. д. № 5235/2008 г. на IV-то гр. отд., решение № 126/10.05.2010 г. по гр. д. № 55/2009 г. на ІV-то гр. отд., решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г. на IV-то гр. отд. и решение № 355/03.08.2010 г. по гр. д. № 1651/2009 г. на ІІІ-то гр. отд.), нямат отношение нито към самия въпрос, нито към посочените по-горе съображения на въззивния съд относно достоверността по отношение на трети лица на датата на частния документ, какъвто е и договорът за правна помощ и съдействие. Никой от поставените от касатора четири правни въпроса не е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Жалбоподателят изцяло бланкетно се позовава на тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, без да излага никакви съображения за нейното наличие, като същевременно сам той сочи, а и въззивният съд цитира в решението си, трайно установена практика на ВКС по първите три въпроса. В заключение – касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение