Определение № 2228 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1749/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Я. К., представлявана от адв. Методи Л., и касационна жалба на Адвокатско дружество „Н.“ – в ликвидация, представлявано от адв. В. Д., срещу решение № 10002 от 17.01.2024г. по гр.д. № 60/2020г. на САС,112 състав, изменено с определение № 10011 от 25.04.2024г..

Касаторът – ищец И. Я. К. обжалва въззивното решение в частта, с която след потвърждаване на решение № 3772 от 23.05.2019г. по гр.д. № 367/2017г. на СГС, I-13 състав е отхвърлен предявеният от нея против Адвокатско дружество „Н.“ – в ликвидация частичен иск за сумата 6000 лева, представляваща текуща печалба на ответното дружество за 2016г.

Твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и противоречащо на здравия разум. Поддържа, че въззивният съд не е преценил в тяхната съвкупност относими към правния спор факти и не е обяснил значението им за изхода на делото – че само два месеца преди напускане от нейна страна на дружеството то е било в отлично финансово състояние, като загубата от стотици хиляди левове е симулирана за целите на процеса, а не базирана на реално счетоводно отчитане; че са налице злоумишлени действия от страна на ответното дружество и неговия управител, целящи да я ощетят, изразяващи се в привидно реализиране на огромни загуби поради прехвърляне на събираеми вземания за 10% от стойността им с договори, които са антидатирани и нищожни, както и прехвърляне на множество активи на дружеството в негова вреда; че в последния ден от изтичане на предизвестието й за напускане е начислена фиктивно заплата на Н. Н. в размер на 181 000 лева за 2016г., без такава да е начислявана ежемесечно и да е декларирана в НАП и без такъв разход да е реално направен с оглед начисляването на възнаграждение на двамата управители на дружеството на ротационен принцип, полученото от нея възнаграждение до май 2016г. и регистрирането на Н. Н. пред САК като самоосигуряващо се лице; че в срока за постановяване на първоинстанционното решение Н. съставя доклад на ликвидатор с неистинско съдържание и заличава адвокатското дружество като субект при наличие на висящ процес за парично вземане, което е индиция за невярност на счетоводните записи; че видно от ГДД за 2017г. Н. е декларирал получен заем от дружеството в размер на 130 000 лева при висящо дело за неизплатени ликвидационен дял и текуща печалба; че напускането на В. Д. като съдружник е фиктивно и направено единствено с цел ликвидация на дружеството, което се установява от събраните доказателства; че с влязло в сила решение заличаването на адвокатското дружество е признато за несъществуващо обстоятелство, като през периода от заличаването до отмяната му е изтекла давността за непредявения остатък от процесните вземания; че според разпитаното от въззивния съд вещо лице при игнориране от баланса на фиктивното незаконосъобразно начисляване на възнаграждение на Н. към края на октомври 2016г. дружеството ще има 30 000 лева текуща печалба. Поддържа, че по този начин въззивният съд е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, като не е изложил и ясни мотиви защо достига до крайния си извод. Сочи още, че мотивите на въззивния съд са неясни и противоречиви, тъй като приема, от една страна, че е неясна нормативна уредба относно реда и начина на изчисляване на ликвидационния дял и текущата печалба, поради което прилага по аналогия чл.125, ал.3 ТЗ, а от друга страна, че чл.68, ал.3 ЗАдв. се отличава от начина на определяне на дела на напуснал съдружник по чл.125 ТЗ и при липса на конкретни разпоредби относно начина на определяне на печалбата следва да се има предвид счетоводното отчитане на същата. Намира, че от мотивите на съда не става ясно дали текущата печалба се включва в ликвидационния дял, довело до ощетяването й, доколкото по указания на първоинстанционния съд е посочила разделно претендирания размер на ликвидационния дял и претендираната текуща печалба, в резултат на което при установен ликвидационен дял, от който е част печалбата, надхвърлящ в пъти претендирания размер, искът за част от печалбата е отхвърлен. Излага довод за необоснованост на изводите на въззивния съд с оглед несъответствието им със становището на вещото лице, че ако се игнорира начисленото възнаграждение в размер на 181 000 лева дружеството ще е с 31 000 лева печалба.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът – ищец прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, обективирана т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1532/2020г. на ВКС, ТК I т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, II т.о. и др., с оглед необсъждане на доводите на ищцата, на правната рамка на спора, на фактите и обстоятелствата по спора.

Сочи, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото с оглед неясната и непълна нормативна уредба:

1. Как и по какъв ред се изчислява ликвидационен дял при напускане на съдружник в адвокатско дружество?

2. Как и по какъв ред се изчислява текуща печалба при напускане на съдружник в адвокатско дружество?

3. Как се съотнасят ликвидационният дял с текущата печалба на адвокатското дружество – включва ли се печалбата в ликвидационния дял или къде е разграничителната линия между тях? Съставя ли се счетоводен баланс и към коя дата при напускане на съдружник в адвокатско дружество? Какъв е периодът, за който се начислява ликвидационен дял, и какъв е периодът, за който се изчислява текуща печалба?

4. Като посочва, че се дължи и текуща печалба на напускащия съдружник, законодателят има предвид, че не е необходимо решение на общото събрание на съдружниците за разпределение на печалба, за да получи напускащият своя дял, или законодателят има предвид, че текущата печалба е нещо отделно от ликвидационния дял?

5. В случай че ликвидационният дял включва текущата печалба, респективно загуба, то длъжен ли е ищецът да посочи отделно претендираната сума за ликвидационен дял и за текуща печалба, които са предмет на исковата претенция, или е достатъчно да посочи общо претендираната сума, без да я разграничава?

6. Допустимо ли е при неясна нормативна уредба за реда на изчисляване на ликвидационен дял и текуща печалба и при неяснота за взаимовръзката и разграничението между двете съдът под страх от прекратяване на делото и връщане на исковата молба да задължава ищеца да посочи отделно размер за претендиран ликвидационен дял и отделно размер за претендираната текуща печалба?

Твърди още, че въззивното решение в обжалваната от нея част е очевидно неправилно поради несъответствие на мотивите на въззивния съд с обясненията на вещото лице и игнорирането им.

Ответникът Адвокатско дружество „Н.“ – в ликвидация, оспорва касационната жалба на ищцата. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като не са формулирани правни въпроси, които отговарят на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК с оглед произнасяне на въззивния съд в съответствие с действащото законодателство и практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът - ответник Адвокатско дружество „Н.“ – в ликвидация, обжалва въззивното решение в частта, с която след потвърждаване на първоинстанционното решение е оставено без уважение направеното от него възражение за прихващане, като е осъден да заплати на И. Я. К. на основание чл.67, т.5 вр. чл.68, ал.1, т.6 вр. чл.68, ал.3 ЗА сумата 30 000 лева по предявен частичен иск от общ размер 163 380 лева, представляваща ликвидационен дял в размер на 42% от имуществото на дружеството, ведно със законна лихва върху тази сума от 11.01.2017г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Твърди, че доколкото твърди несъществуване на основание за извършения на 09.03.2015г. в полза на ищцата превод на сумата 77 071,10 лева, в нейна тежест е да докаже наличието на такова основание. Сочи, че твърденията на ищцата за съществуване на правновалидно основание са недоказани и са опровергани от събраните по делото доказателства – противоречието им с вписаното в нотариален акт, липсата на обратно писмо. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че ищцата не е уведомена за извършената цесия, като дори и да се приеме за недоказано съобщаването на цесията преди завеждане на делото, то тя е следвало в съответствие с трайната съдебна практика да се счита за уведомена с получаване на препис от отговора на исковата молба. Намира, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди и прецени всички допустимо събрани и относими към предмета на спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички доводи и възражения на страните. Поддържа, че е налице и противоречие между мотивите и диспозитива на съдебното решение с оглед липсата на произнасяне по възражението с отделен диспозитив.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие със следната практика на ВКС: решение № 9 от 03.02.2017г. по гр.д. № 2656/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 29 от 28.03.2012г. по гр.д. № 1144/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 103 от 01.08.2017г. по гр.д. № 61323/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 43 от 06.02.2015г. по гр.д. № 4792/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. и посочената в него практика; решение № 126 от 03.06.2019г. по гр.д. № 3899/2018г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 45 от 22.04.2009г. по т.д. № 483/2008г. на ВКС, ТК, I т.о.

Сочи, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Представлява ли попълнен в преводно нареждане текст „по договорка“ доказателство, че е налице правнорелевантно основание за извършено плащане, и в този случай следва ли ответникът по предявен иск за връщане на недължимо платено да докаже наличието на основание, на което е извършено плащането, както и осъществяване на това основание?

2. Съставлява ли връчването на отговор на исковата молба, към който е приложено уведомление за извършено прехвърляне на вземане по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД, надлежно уведомяване на длъжника за извършена цесия, предмет на съдебния спор?

3. Предизвиква ли правно действие направено съдебно възражение за прихващане на насрещни вземания, което не е отхвърлено от съда с изричен диспозитив в съдебното решение съгласно изискванията на ТР № 1 по т.гр.д. № № 1/2000г., ОСГТК на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва единствено решението, а не и изложените към него мотиви, които не са част от него?

4. Длъжен ли е съдът да се произнесе с отделен диспозитив по направено възражение за прихващане в рамките на съдебното производство съгласно изискванията на ТР № 1 по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, че със сила на пресъдено нещо се ползва единствено решението, а не изложените към него мотиви, които не са част от него?

Твърди още, че въззивното решение в обжалваната от него част е очевидно неправилно поради неизпълнение на задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните.

Постъпил е отговор на касационната жалба на касатора – ответник от И. Я. К., с който я оспорва. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката и поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че предявеният иск намира правното си основание в чл. 68, ал.3 ЗА - при прекратяване на участие в адвокатско дружество съдружникът или неговите наследници имат право на ликвидационен дял, съответен на дела от дружественото имущество, и на част от печалбата на дружеството за годината, в която е настъпила причината за прекратяване на членството. Намерил е за установено, че ищцата е била съдружник в ответното адвокатско дружество и е прекратила участието си в същото, като е отправила на 01.08.2016г. писмено тримесечно предизвестие за напускане на дружеството, чийто срок е изтекъл на 01.11.2016г. и ищцата е била заличена като съдружник в ответното дружество от регистъра, воден към СГС по фирменото дело на адвокатското дружество.

Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че ищцата разполага с правото да поиска от ответното адвокатско дружество стойността на нейния ликвидационен дял, съответен на дела от дружественото имущество, и на част от печалбата на дружеството за годината, в която е настъпила причината за прекратяване на членството. Изложил е съображения, че нормата на чл.68, ал.3 ЗА е императивна, доколкото е налице задължение на адвокатското дружество да й заплати ликвидационен дял, но е възможно в дружествения договор да бъде уговорен друг начин на неговото изчисляване или на компенсиране на ищцата, което не е направено в дружествения договор на ответното дружество. Поради това е приел, че следва да бъде съобразена законовата уредба и дължимата сума се състои от два компонента, с оглед на което правилно СГС е казал на ищцата да посочи стойността на претендираното по двата от тях.

Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда доводите във въззивната жалба на ищцата относно целия размер на дела над сумата по частичния иск. Отбелязал е, че ответникът е обжалвал решението в тази му част, но не е изложил оплаквания относно основателността на претенцията, а единствено относно отказа на първоинстанционния съд да уважи направеното от него възражение за прихващане.

Намерил е за приложим при уреждане на имуществените последици от прекратяването счетоводния баланс към 30.11.2016г. Въззивният съд е преценил, че при липса на описан в ЗА ред на изчисляване на ликвидационния дял на напуснал съдружник следва да бъде съобразена и приложена по аналогия разпоредбата на чл.125, ал.3 ТЗ, тъй като и в двата случая се касае за водене на счетоводство на съответните юридически лица, което се извършва по нормите на ЗСч и на описаните в този закон периоди от време, като счетоводните записвания не отразяват по правило финансовото състояние към точно определена дата (датата на напускане на съдружника). Приел е, че след изготвянето на съответен финансов отчет и баланс към 30.11.2016г. и във варианта, представен от експертизата пред СГС, и във варианта, изслушан пред въззивната инстанция (в който са изключени оспорените от ищцата сделки), се установява основателността на частичния иск на ищцата за сумата 30 000 лева.

С оглед основателността на предявения частичен иск въззивният съд е разгледал заявеното от ответното дружество възражение за прихващане. Приел е, че от представените доказателства не е доказано по безспорен начин съществуването на ликвидни и изискуеми вземания на ответника към ищцата на основанието, на което той твърди, че съществуват. Съобразил е, че според представеното от ответното дружество платежно нареждане съдружникът Н. Н. е превел по сметка на ищцата И. К. сумата 77 071,10 лева, като в платежното нареждане за кредитен превод от 09.03.2015г. е посочено, че плащането се извършва с основание „по договорка от 28.08.2014г.“ В този смисъл е намерил за неоснователно твърдението на ответника, че процесната сума е получена от ищцата без основание. Приел е още, че ответникът не е доказал уведомяване на ищцата по надлежен начин за извършеното прехвърляне с договор за цесия 19.01.2017г., тъй като не е доказано получаването на каквито и да било покани, уведомления и пр., изпратени от ответника до ищцата. Поради това въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че от събраните доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност не се установяват фактите от значение за твърдяната изискуемост и ликвидност на насрещните вземания на дружеството - ответник, и възражението за прихващане следва да бъде оставено без уважение.

Въззивният съд е приел за неоснователен иска за заплащане на сумата 6 000лв., предявен като частичен от текущата печалба на дружеството за 2016г. Посочил, че чл.68, ал.3 ЗА се отличава от начина на определяне на дела на напуснал съдружник по чл.125 ТЗ, като предвижда, че, освен ликвидационен дял от имуществото на дружеството, на напусналия съдружник се дължи и част от печалбата за съответната година, без да са налице конкретни разпоредби относно начина на определяне на тази печалба. Намерил е, че доколкото адвокатското дружество води счетоводство по реда на ЗСч и отчетността на неговите приходи и разходи се подчинява на този закон, в случая следва да се има предвид счетоводното отчитане на същата. Посочил е, че съобразно заключението на вещото лице, изслушано пред въззивната инстанция, по отношение на изчисляването на дела от печалбата следва да се вземе предвид, че собственият капитал като израз на нетната стойност на имуществото на предприятието /разликата между активи и привлечен капитал/ съдържа в себе си и печалбата за текущия период или е повлиян от загубата за периода. Дял от печалбата за периода ще се изчислява, в случай че в собствения капитал не е включена текущата печалба като резултат за текущия период, която хипотеза е възможна при положение, че не е направено счетоводно приключване за текущия период до съставяне на баланс за същия. Добавил е, че в конкретния случай следва да се отчита, че преизчисленият финансов резултат по предложения алтернативен вариант за периода до 30.11.2016г. е загуба в размер на 211 х. лв., което прави ликвидационният дял от печалбата при посочените преизчисления да е равен на нула. Във връзка с довода на ищцата, че ако бъдат изключени начислените възнаграждения за минал период на Н. Н. в размер на 181 905,76 лева, финансовият резултат на дружеството ще бъде печалба, въззивният съд се е позовал на обясненията на вещото лице Б., дадени в съдебно заседание. Посочил е, че според вещото лице текуща печалба е разликата между начислените приходи и разходи в дружеството, минус удържания корпоративен данък за определен период, като за периода от 01.01.2016г. до 30.11.2016г. при определяне на текущата печалба е изключило от разходите начислените възнаграждения на управителя Н. за предходна година (сумата 68 000 лева) и е включило само тези за 10 месеца на 2016г. и при това алтернативно изчисление отново ликвидационният дел от печалбата е равен на нула, тъй като финансовия резултат е загуба. Изложил е съображения, че макар в чл.68, ал.3 от ЗА да е формулирано отделно правото на напускащия съдружник да получи част от печалбата и отделно право на ликвидационен дял от имуществото на дружеството, в случай че дружеството има повече задължения за съответния период, отколкото реализирана печалба, не може да се признае право на съдружника да получи само дял от печалбата, без съответно на дела си да участва в загубите (задълженията) на дружеството.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

По касационната жалба на ищцата:

Поставените от касатора четвърти, пети и шести въпроси, както и първи подвъпрос от въпрос трети, се отнасят до допустимостта на постановеното решение, доколкото са свързани с преценката за редовността на исковата молба и броя и предмета на предявените искове. Въпросите са поставени във връзка с твърдението на касатора, че с оглед разпоредбата на чл.68, ал.3 ЗА неправилно са й били дадени указания за посочване на претендирания от нея размер на ликвидационния дял и на претендирания размер на част от печалбата на адвокатското дружество. Настоящият състав намира, че не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната от ищцата част. Съгласно чл.68, ал.3 ЗАдв при прекратяване на участие в адвокатско дружество съдружникът или неговите наследници имат право на ликвидационен дял, съответен на дела от дружественото имущество, и на част от печалбата на дружеството за годината, в която е настъпила причината за прекратяване на членството. Тази законова разпоредба ясно посочва възникването в полза на прекратилия участието си в адвокатското дружество съдружник на две отделни вземания – на ликвидационен дял, и на част от печалбата, което изключва необходимостта от тълкуването й и извод, че е уредено едно вземане – за ликвидационен дял, включващ и част от печалбата на дружеството. С оглед на това не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение поради вероятната му недопустимост и по посочените правни въпроси.

Поставените от касатора първи въпрос, както и втори и трети подвъпроси от въпрос три, се отнасят до изчисляването на ликвидационен дял на прекратилия участието си в адвокатско дружество съдружник. Тези въпроси са обусловили изхода на делото по предявения иск за ликвидационен дял и решението в частта, с която като краен резултат този иск е уважен, се обжалва единствено от ответника с изложени съображения за неправилност на произнасянето на въззивния съд по направеното от тази страна възражение за прихващане. Поради това така поставените от касатора - ищец въпроси, доколкото не са обусловили изхода на делото в обжалваната от тази страна част, не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Формулираните втори въпрос и трети подвъпрос от въпрос три се отнасят до изчисляването на текуща печалба при напускане на съдружник в адвокатско дружество. Искането за допускане на касационен контрол по тези въпроси е обоснован с доводи за липса на ясни изводи на въззивния съд по тях и мотиви относно разграничението между ликвидационен дял и текуща печалба и взаимовръзката между тях. По така поставения въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

В случая не са изложени съображения, обосноваващи наличието на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационен контрол по посочения въпрос, а доводът на касатора е обоснован с твърдения за липса на изложени от въззивния съд мотиви относно начина на определяне на дела от печалбата, припадащ се на прекратилия участието си в адвокатско дружество съдружник. В тази връзка е направено и искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях. Този въпрос е релевантен, тъй като е обусловил изхода на делото. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивното решение и твърденията на касатора – че въззивният съд не е изложил мотиви по въпроса относно начина на определяне на дела от печалбата, припадащ се на прекратилия участието си в адвокатско дружество съдружник и не е обсъдил следните доводи и ангажирани във връзка с тях доказателства: че само два месеца преди напускане от нейна страна на дружеството то е било в отлично финансово състояние, като загубата от стотици хиляди левова е симулирана за целите на процеса, а не базирана на реално счетоводно отчитане; че са налице злоумишлени действия от страна на ответното дружество и неговият управител, целящи да я ощетят, изразяващи се в привидно реализиране на огромни загуби поради прехвърляне на събираеми вземания за 10% от стойността им с договори, които са антидатирани и нищожни, както и прехвърляне на множество активи на дружеството в негова вреда; че в последния ден от изтичане на предизвестието й за напускане е начислена фиктивно заплата на Н. Н. в размер на 181 000 лева за 2016г., без такава да е начислявана ежемесечно и да е декларирана в НАП и без такъв разход да е реално направен с оглед начисляването на възнаграждение на двамата управители на дружеството на ротационен принцип, полученото от нея възнаграждение до май 2016г. и регистрирането на Н. Н. пред САК като самоосигуряващо се лице; че в срока за постановяване на първоинстанционното решение Н. съставя доклад на ликвидатор с неистинско съдържание и заличава адвокатското дружество като субект при наличие на висящ процес за парично вземане, което е индиция за невярност на счетоводните записи; че видно от ГДД за 2017г. Н. е декларирал получен заем от дружеството в размер на 130 000 лева при висящо дело за неизплатени ликвидационен дял и текуща печалба; че напускането на В. Д. като съдружник е фиктивно и направено единствено с цел ликвидация на дружеството, което се установява от събраните доказателства; че с влязло в сила решение заличаването на адвокатското дружество е признато за несъществуващо обстоятелство, като през периода от заличаването до отмяната му е изтекла давността за непредявения остатък от процесните вземания; че според разпитаното от въззивния съд вещо лице при игнориране от баланса на фиктивното незаконосъобразно начисляване на възнаграждение на Н. към края на октомври 2016г. дружеството ще има 30 000 лева текуща печалба, намира, че решението следва да бъде допуснато до касация при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието му с формираната практика на ВКС.

Допускането на касационно обжалване по посочения въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част.

По касационната жалба на ответника:

Поставеният в изложението първи въпрос по начина, по който е формулиран, не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса е предпоставен от обсъждане на конкретните факти по делото, в това число на съдържанието на представеното платежно нареждане за кредитен превод от 09.03.2015г.. Въззивния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че от събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, не се установяват фактите от значение за твърдяната изискуемост и ликвидност на насрещните вземания на ответника, като е приел, че видно от представеното от ответното дружество платежно нареждане от 09.03.2015г., съдружникът Н. е превел по сметка на ищцата сумата 77 071,10 лева и в документа е посочено, че плащането се извършва с основание – „по договорка от 28.08.2014г.“. Несъгласието на касатора с този извод на въззивния съд представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. Следва да се посочи, че въззивният съд не е отрекъл наличието на задължение на ищцата да докаже съществуването на основание за извършеното в нейна полза плащане, а въз основа на събраните доказателства е приел, че такова основание е доказано, с което не се е отклонил от практиката на ВКС по приложението на чл.55, ал.1 ЗЗД.

Формулираният от ответника втори въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява единствено обуславящ крайния извод за неоснователност на направеното от него възражение за прихващане. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението на ответника, че процесната сума е получена от ищцата без основание, и мотивите му за липса на уведомяване на ищцата за извършената цесия са изложените като допълнителни. Поради това, както и да се отговори на поставения въпрос, това не би се отразило на крайния изход на спора.

Третия и четвъртия процесуалноправни въпроси са релевантни, но по отношение на тях не са налице сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с ТР № 2 от 18.03.2022г. по тълк.д. № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС, разликата между насрещния иск и възражението за прихващане се проявява и в диспозитива на решението. По насрещния иск съдът постановява самостоятелен диспозитив, независим от първоначалния иск. По възражението за прихващане съдът се произнася в диспозитива на решението само когато възражението е основателно. С отхвърлянето на иска като погасен чрез прихващане в решението се индивидуализират пасивното, но и активното вземане по основание и размер. Съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като с оглед извода си за неоснователност на направеното от ответника възражение за прихващане не е постановил изричен диспозитив по него. Наличието на задължителна практика по поставените въпроси, в съответствие с която е постановено въззивното решение, изключва соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В изложението си касаторът е изложил и довод за произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената практика на ВКС, но не е формулирал конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси, разрешени в отклонение от нея. Поради това изложеният довод не може да обоснове допускане на касационен контрол.

Не е налице поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната от ответника част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора И. К. част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях.

С оглед изхода на делото по касационната жалба на ответника на пълномощника на ищцата адв. Л. следва на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за защита срещу тази жалба в размер на 4000 лева при съобразяване на фактическата и правната сложност на спора.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът И. К. следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 120 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение