Определение № 972 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 2662/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени от „Райфайзенбанк“ / България/ ЕАД, с вписана промяна в ТРРЮЛНЦ в наименованието на касатора - „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, първата с вх.№ 763/02.03.2022г. срещу решение № 58 на ОС – Кюстендил по в.гр.д. №261/2021г., а втората с вх.№ 3264/07.09.2022г. срещу решение №113, постановено по в.гр.д.№261/2021г. от Окръжен съд – Кюстендил за поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение.

Касаторът обжалва решението на Кюстендилски окръжен съд, с което след частична отмяна на решение № 060183 от 15.04.2020г. по гр.д.№2171/2020г. на РС – Дупница по иска по чл. 422 от ГПК, предявен от банката, за размер над сумата 7520,00 лв. (седем хиляди петстотин и двадесет лева и нула стотинки) до пълния предявен размер от 8835.80 лв. (осем хиляди осемстотин тридесет и пет лева и осемдесет стотинки), представляваща изискуема главница по Рамков договор № 0511290028732740 за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта „RaiCard Fix/Visa Classic/MasterCard Gold/BILLA Visa Classic“, сключен между страните на 18.04.2019г., е отхвърлена като неоснователна и недоказана исковата му претенция за признаване на установено в отношенията между страните, че А. П. А. дължи сума в размер над 7920,00 лв. до пълния предявен размер от 8835.80 лв., представляваща изискуема главница, ведно със законната лихва за забава от 19.10.2020г. 02.11.2021 г., съгласно издадената заповед за изпълнение от 19.10.2020г. по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. №1765 по описа за 2020г. на Районен съд - Дупница.

С решение № 113/04.07.2022г. на КОС е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в гореописания диспозитив и е постановено, че се оставя без уважение като неоснователна и недоказана исковата претенция за признаване на установено в отношенията между страните, че А. П. дължи сума в размер над 7520,00 лв., като отхвърля иска до пълния предявен размер от 8835.80 лв., представляваща изискуема главница по Рамков договор № 0511290028732740.

Касаторът твърди, че атакуваното решение и това за неговата поправка са неправилни поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Изтъква, че предоставеният кредит в размер на 12 000 лв. е изцяло усвоен на 18.04.2019г., като за процесния период са били погасени описаните суми по подробно посочения в жалбата начин и по кредитната карта е имало наличност от 3164,20 лв., което според него сочи, че дължимият остатък по кредита е сумата от 8 835,80 лв., колкото е и исковата претенция на банката. Предвид горното претендира отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което да бъде уважен иска му в пълен размер. Претендира и разноски.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 от ГПК, като сочи, че ОС –Кюстендил се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, практиката на съдилищата, и по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото:

1. „При наличие на справка по чл. 366 ГПК, както и съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, следва ли съдът при постановяване на сума, различна от установената по справката и експертизата, да назначи служебно допълнителна експертиза относно определянето на приетата от съда разлика в размера?;

2. „Допустимо ли е при наличие на писмени доказателства за пълния размер на иска, съдът да го уважи частично?, като изтъква противоречие с постановено решение от 14.02.2019г. на ОС – Ямбол по т.д. №27/2018г.

Ответникът по касационните жалби – А. П. А. не е подал отговор и не изразява становище.

За да постанови обжалваното решение, Кюстендилският окръжен съд, който е бил сезиран с въззивна жалба от ответника по исковите претенции - А. П. А., е приел, че по делото безспорно е установено от фактическа страна, че между страните на 18.04.2019г. е бил сключен договор № 0511290028732740 за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта „RaiCard Fix/Visa Classic/MasterCard Gold/BILLA Visa Classic“, съгласно който банката предоставила на ответника кредитен лимит в размер на 12 000.00 лева, със срок на валидност на картата три години, като страните били обвързани и с Рамков договор № 0511290028732740 от 01.06.2016г. за издаване и ползване на безконтактна кредитна карта „RaiCard Fix/Visa Classic/MasterCard Gold/BILLA Visa Classic“. КОС е приел, че от заключението на вещото лице се установява, че кредитният лимит е усвоен изцяло още на 18.04.2019 г., като след 20.02.2020г. не са извършвани плащания на дълга. Въззивният съд е посочил, че следва да се възприеме заключението на вещото лице досежно наличието на просрочени задължения в размер на 8835,20 лв., представляващи главница към датата на депозиране на заявлението, като забавата до 19.10.2020 г. е 171 дни, а до 18.12.2020 г. – 230 дни. Същевременно въззивният съд е приел, че не е налице надлежно уведомяване от банката за изявлението й за предсрочна изискуемост преди процеса и изхождайки от датата на връчване на исковата молба, ведно с книжата, включващи и изявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, предсрочната изискуемост следва да се счита за настъпила на 11.01.2021 г. - датата на която книжата са връчени на ответника. Предвид горното и позовавайки се на т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, че предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, въззивният съд е приел, че към 20.10.2020 г. са налице вноски с настъпил падеж - 5 на брой, за периода от 02.05.2020 г. до 20.10.2020 г., вноските са на обща стойност 2200 лв., а за следващия период до 11.01.2021 г., вноските са още 3 на брой на стойност 1320 лв., но са дължими и вноските с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивното производство съобразно правилата на чл. 235, ал. 3 ГПК, т.е. до дата 09.11.2021 г., изискуеми са още 10 бр. вноски в общ размер на 4000 лв., поради което искът е основателен до общ размер от 7520.00 лв., която сума е изчислена по реда на чл. 162 от ГПК, приемайки за установен размер на месечната вноска по заключението на вещото лице от 400 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 8835,80 лв. искът е отхвърлен, след отмяна на първоинстанционното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е налице задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос дали е налице задължение на въззивния съд да назначи служебно експертиза при наличие на справка по чл. 366 от ГПК и приемане на сума, различна от експертизата, не отговаря на изискванията за допускане на касационно обжалване. Справката по чл. 366 от ГПК е приложение към исковата молба по търговски спор, но не съставлява писмено доказателство по смисъла на чл. 127 от ГПК, в която насока има и практика на ВКС, обективирана в опр.№ 393/18.05.2012г. по т.д.№1018/2011г. на 1.т.о. и др. Справката не е документ с обвързваща съда доказателствена стойност, поради което не може да се приеме, че установяването на задължение в размер, различен от посоченото от ищеца в справката по чл. 366 от ГПК, която той самият изготвя, води до процесуално задължение на съда да назначи служебно допълнителна експертиза, ако приеме сума, различна от посочената. Относно задължението на въззивния съд да назначи експертиза е налице практика на ВКС, включително и приетото в т.3 на ТР 1/2013г., че при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд може и служебно да назначи експертиза, когато тя е необходима за изясняване на делото, без да е обвързан от ограниченията на чл. 266 ГПК. Налице е практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че когато има оплакване за процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение, като в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №26/19.03.2018г. по гр.д.№554/2017г. на ВКС, 4 г.о. и др. Пред въззивния съд не е направено оплакване и искане за допускане на нова съдебно-счетоводна експертиза, като касаторът –ищец не е подал отговор по чл. 263 от ГПК, нито е изпратил процесуален представител пред въззивния съд, т.е. довод за процесуално нарушение не е изтъкван. Съгласно постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 175/6.06.2011г. по гр. д. № 1242/2010 г. на ВКС, решение № 97/02.08.2016г. по т.д.№855/2015г., ТК, 1 т.о. и др., при наличие на доказателства за основателността на иска, съдът не може да го отхвърли по съображения, че няма достатъчно данни за неговия размер, а съгласно правилото на чл. 162 ГПК съдът трябва сам да определи размера по своя преценка. Не е налице необходимост от специални знания, когато при установен размер на месечната вноска по кредита, следва да се присъдят падежиралите до приключване на устните състезания, което да обуславя задължение за служебно назначаване на експертиза. Следователно така поставеният процесуален въпрос не отговаря на критерия по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като по същия има практика на ВКС, а въззивният съд не е действал в противоречие със същата. Същият въпрос касаторът поставя и с позоваване на чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК, а именно като твърди, че е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, без да обосновава защо счита така. Този въпрос не отговаря и на допълнителните критерии, тъй като има непротиворечива практика и не е обоснована от касатора нужда от изоставянето й или изменението й.

Гореизложените мотиви се отнасят и до втория поставен въпрос, а именно: „Допустимо ли е при наличие на писмени доказателства за пълния размер на иска, съдът да го уважи частично?“. Този въпрос не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд е приел, че не е налице надлежно обявена предсрочна изискуемост на твърдяната от ищеца дата преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което не следва да бъде уважен иска изцяло. Напротив съгласно мотивите и цитираната и приложима практика на ВКС, обективирана в т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., ОСГТК на ВКС, искът е уважен частично - само за вноските с настъпил падеж / без лихви, такси и др. вземания, каквито не се претендират по заявлението и исковата молба/. Пред въззивния съд единствените представени за размера писмени доказателства са справката по чл. 366 от ГПК, съставляваща извлечение – движение по сметка, едностранно изготвен от ищеца счетоводен документ, поради което са относими и горепосочените съображения, че същата не съставлява писмено доказателство, ползващо се с обвързваща доказателствена сила, а изискуемо приложение към исковата молба. Следователно въпросът не е обусловил изхода на спора и не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, а също така не отговаря и на допълнителните критерии нито по чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК / липсва практика на ВКС, посочена от касатора, на която да противоречи, доколкото се цитира само едно решение на ОС –Ямбол, което след изменението на разпоредбата с ДВ бр. 86/2017г. е неотносимо, нито се обосновава довод за наличие на основанията по чл. 280, ал.1 т.3 от ГПК предвид горепосоченото.

При служебната проверка съдът намира че не е налице вероятност атакуваното решение да е нищожно, недопустимо или постановено при очевидна неправилност, поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С оглед гореизложените съображения, ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното съдебно решение. Предвид изхода на спора на касатора не се следват разноски, а другата страна не е заявила искане за такива.

Воден от горните съображения съдът