Определение № 50165 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3147/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Е. Г. чрез адв. С. против решение № 492 от 08.04.2022 г. по гр. д. № 2761/2021 г. на Апелативен съд - София, десети граждански състав.

Ответникът И. Ц. Ц. чрез адв. К. е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който ангажира становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 262081 от 29.12.2020 г. по гр. д. № 15814/2017 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 3 състав за отхвърляне на предявените от В. Е. Г. срещу И. Ц. Ц. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД – за връщане на сумата от 250 000 щатски долара, предоставена по договор за паричен заем с дата 10.01.2011 г. и по чл. 92, ал. 1 ЗЗД - за сумата от 25 000 щатски долара, съставляващи неустойка за забава по чл. 10 от същия договор, възлизаща на 10 % от заетата сума, до която сума е ограничена отговорността на длъжника – заемополучател, предвид значителния период на забавата за погасяване на дълга.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че по спорния по делото въпрос налице ли е валидно сключен между страните договор за заем следва да се отговори отрицателно. Съображенията за това са основани на решаващия извод, че договорът няма достоверна дата, противопоставима както на трети лица, така и създаваща надлежна доказателствена сила на договора като частен писмен документ относно факта на сключване на съглашението и факта на предаване на заемната сума. В тази връзка в обжалваното решение е посочено, че липсват убедителни доказателства, които да установяват верността на твърденията на ищеца, че договорът за заем е подписан на 24.01.2011 г. (посочена впоследствие от ищеца като дата на сключването му, с уточняващата молба от 13.03.2019 г. пред градския съд) и това е именно моментът на предаване/получаване на заетата сума. Според решаващия състав датата на която е подписан договорът, е елемент от изявлението, доколкото в съглашението е отразено, че тя е свързана с предаването на заемната сума. Последното фактическо действие е съществен елемент от състава на заема и сочи на валидно възникнало между страните правоотношение с такъв характер. В тази връзка са обсъдени и събраните по делото свидетелски показания (св. П.) като е прието, че договорът за заем не е сключен на посочената от ищеца дата - 24.01.2011 г., когато се твърди да е била предадена паричната сума, при направеното оспорване от ответника. Счетено е, че този факт не рефлектира върху заемния договор и не го прави неистински документ. Обсъдени са и доводите във въззивната жалба, че доказването на факта на получаване на заетата сума е извършено с подписания от длъжника запис на заповед, издаден на 10.01.2011 г. и обезпечаващ изпълнението на задължението му за връщането й. Прието е, че редовният запис на заповед като абстрактна сделка не изпълнява и не може да изпълни функцията на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, удостоверяваща предаването на сумата, отразена в текста му, доколкото ценната книга материализира само безусловното обещание за плащане, но не и удостоверителното изявление на издателя й, че е получил пари от поемателя на менителничния ефект. Обстоятелството, че е налице съвпадане на падежа му и падежа по договора за заем, както и на датата на издаване на ценната книга и датата, посочена в текста на договора като дата на сключването му, е прието (с позоваване на решение № 88/27.05.2013 г. по т. д. № 374/2012 г. и решение № 126/26.08.2013 г. по т. д. № 444/2011 г., и двете по описа на II т.о. на ВКС) да не е аргумент в подкрепа на извод, че записът на заповед доказва предаването на заемната сума. Така съдът е отрекъл получаването й от ответника, основано единствено на факта, че последният е издател на ефекта за същата сума. Предвид данните, изнесени от ответника в отговора на исковата молба, че действителните отношения между страните са по договор за посредничество, при което подписаните (множество) договори за заем и записи на заповед обезпечавали изпълнението на задължението му за плащане на комисионна на ищеца, решаващият състав се е произнесъл по това защитно възражение. Приел е, с оглед и на събраните гласни доказателствени средства (сочещи, че страните са договаряли ищецът да осигури кредитиране на ответника срещу комисионно възнаграждение), че дори и да е налице сключен договор за заем той е нищожен поради противоречие с чл. 152 ЗЗД. Затова и претенцията за връщане на заетата по това съглашение сума е счетена за неоснователна. Изходът на спора по иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е обусловил и извода на въззивния съд за неоснователност на акцесорната претенция по чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следните правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са следните:

1. „Датата на сключване на договора за заем става ли част от съдържанието на инкорпорираната в него разписка за предаването на сумата, когато тази разписка свидетелства, че предаването е извършено „при подписване на договора“, а не „на датата на сключване на договора“, т. е. когато текстът на разписката не препраща към датата на сключване на договора? Какъв е критерият датата на сключване да бъде счетена за част от съдържанието на договора и на разписката за предаването на сумата в заем, инкорпорирана в договора? В кои случаи влиза в предмета на доказване и датата на предаване на сумата от заемодателя на заемателя? Невярната дата върху договор за заем може ли да послужи за опровергаване на собственото изявление на заемополучателя в същия договор, че е получил заемната сума „при подписване на договора“?;

2. „Може ли договор за заем, пораждащ парично задължение и съответно парично вземане да попада под действието на императивната забрана на чл. 152 ЗЗД като съглашение, с което се уговаря предварително начин на удовлетворяване на кредитора?

По първия въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 9 от 06.06.2016 г. по т. д. № 3773/2014 г. на I т. о., решение № 38 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 1778/2021 г. на III г. о. (постановено по идентичен спор между страните), решение № 378 от 30.12.2014 г. по гр. д. № 3020/2014 г., решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на III г.о., решение № 277 от 02.12.2019 г. по гр. д. № 237/2019 г. на IV г. о., решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на IV г. о., решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр. д. № 959/2011 г. на III г. о., решение № 60169 от 28.01.2022 г. по т. д. № 2012/2020 г., I т. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о. (последните три решения се сочат като обосноваващи допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за приложение на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, макар такова питане да не е изрично формулирано).

Позицията на страната е, че датата не е нито част от съдържанието на договора за заем, нито от разписката за предаване/получаване на заетата сума, защото нито едно от съществените права и задължения по този договор не е поставено в зависимост от тази дата – т. е. след като има положен подпис, то заемната сума е предадена.

Питането се повдига и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (искането по него е направено при условията на евентуалност) с довод, че липсва формирана достатъчна практика на ВКС (освен цитираните решения № 9/2016 г. по гр. д. № 3773/2014 г. на I т. о. и решение № 38/2022 г. по гр. д. № 1778/2021 г. на III г. о., доколкото според страната те не дават разрешение за връзката между разписката за предаване на сумата и датата на документа, в който тя е инкорпорирана, а питането е от практическо значение за регулиране на облигационните отношения по заем (предвид неформалния характер на този договор и изискването за писмена форма за доказването му над определен размер) и разглеждането му от касационния съд ще допринесе за осъвременяване тълкуването на чл. 240, ал. 1 ЗЗД.

По втория въпрос се иска допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК с твърдение, че по приложението на чл. 152 ЗЗД липсва съдебна практика на ВКС (изключая решение № 38 от 07.03.2022 г. по гр. д. № 1778/2021 г. на III г. о.), която да отнася сключването на договор за заем като форма на предварително удовлетворяване на кредитора, която законът не допуска.

Искането за достъп до касация не може да се уважи.

Първият повдигнат въпрос не удовлетворява общо основание за допускане на касационен контрол, тъй като не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. В него липсва проведено разграничение на фактическото действие по предаването на заемната сума „при подписване на договора“ и „на датата на сключване на договора“, както и не са изложени съображения, че се касае за два различни момента в обективната действителност, като релевантен - с оглед използваната терминология в съответния текст от договора - е само този, обвързващ предаването на парите с подписване на съглашението („заемната сума е предадена… при подписване на …договора“). Инстанцията по същество е отрекла (изобщо) реалното предаване на паричната сума с постигната уговорка между страните, че се предоставя в заем срещу задължение за нейното връщане. Защото, именно предоставянето на сумата представлява съществен елемент на договора за заем (част от фактическия му състав) и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. Датата на сключване на договора е от значение именно за установяване на фактическото действие по предаване на сумата, а то е част от състава на основанието по 240 ЗЗД - поставената на договора дата е част от съдържанието на документа с оглед на учредените права и задължения на страните. В случая това обстоятелство не е установено от събраната по делото доказателствена съвкупност, което препятства формирането на извод, че е налице валидно заемно правоотношение между страните по спора. С оглед на тези правни изводи във въззивното решение, поставените подвъпроси (към първи въпрос) не са релевантни и не формират основание за допускане на касационно обжалване.

Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Затова искането за селектиране на жалбата по това питане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно.

Не може да се осъществи достъп до касация по този въпрос и на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. На първо място, по питанията в обхвата на първия формулиран въпрос има установена трайна съдебна практика на ВКС, на която и страната се позовава. Наличието й изключва приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На второ място, страната недопустимо отнася един и същи въпрос (обща предпоставка) за разглеждане едновременно към основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са различни фактически състави. На трето място, липсва обосновка на специалните предпоставки по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК според изискванията към тяхното съдържание, установени с постановките по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Касационно обжалване не може да се допусне и по втория поставен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът е обуславящ и реализира обща предпоставка, защото второинстанционният съд е приел, че договор за заем може да бъде разглеждан като съглашение, с което се уговаря предварително различен начин на удовлетворяване на кредитора по смисъла на чл. 152 ЗЗД. Той обаче не удовлетворява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно изискванията, поставени с т. 4 от цитирания по – горе тълкувателен акт. За да се обоснове наличието на това селективно основание следва да се изложат твърдения, че по релевантните питания няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, респ. че дадена правна уредба е непълна, неясна или противоречива, за да се създаде практика по прилагането й или да се осъвремени или промени съществуваща такава. В случая тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен и не съществува противоречива практика по прилагането му. Приема се, че според обстоятелствата, различни по вид договори могат да съставляват съглашение, с което се уговаря начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона. Подобна правна конструкция е възможна и обусловена от конкретните отношения между правните субекти и от интереса, който съглашението обслужва (в този смисъл е постановеното по идентичен спор между настоящите страни решение № 38 от 7.03.2022 г. по гр. д. № 1778/2021 г. на ВКС, III г. о., с което те са добре запознати като даденото с него тълкуване не се нуждае от промяна или осъвременяване).

В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение в обжалваната му част не може да се допусне до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,