Определение № 50688 от 29.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 965/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Л. Ц. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Русенски окръжен съд № 322 от 17.11.2021 г. по гр.д.№ 404/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Русенски районен съд по гр.д.№ 25/ 2021 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Канев“ АД, гр.Русе /УМБАЛ Канев/, искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 143 от 27.10.2020 г. и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „лекар, специализант по специалността „Ревматология“, като ищецът е осъден да заплати разноските по делото. В приложено към жалбата изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят поддържа наличие на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК. Счита, че въззивният съд разрешил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ процесуалноправните въпроси за „задълженията на въззивния съд във връзка доклада, разпределението на доказателствената тежест е указване на необходимостта от ангажиране на съответни доказателства в зависимост от въведените твърдения и оспорванията, направени от ответника“; за „задълженията на въззивния съд да обоснове своите изводи само на избраните от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля”; и „ако заповедта за уволнение препраща към мотивите си към допълнителен документ, този документ следва ли да бъде връчен на работника заедно със заповедта или дори преди това“. Макар в изложението на касатора да са посочени цифрово чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК, обосновка на правен въпрос, който да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото или на обстоятелства, обуславящи нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на обжалвания акт, това изложение не съдържа. Ответната страна УМБАЛ Канев счита, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на първия въпрос поддържа, че е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната практика на ВКС. Вторият въпрос касаел възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и не попадал в обхвата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Третия въпрос намира за неотносим, тъй като касаторът бил запознат с текстовете на документите, към които уволнителната заповед препраща. Излага и доводи за правилност на обжалваното решение. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд, след като констатирал непълнота на доклада на първата инстанция и дал указания за подлежащите на доказване факти и разпределението на доказателствената тежест и след като събрал нови доказателства, приел за установено следното: Ищецът бил в трудово правоотношение с ответника въз основа на трудов договор № 332 от 28.09.2015 г., изменен с допълнителни споразумения № 50 от 28.02.2017 г и № 223 от 28.09.2018 г., с последното било уговорено да заеме длъжността „лекар, специализант по специалността „Ревматология“ със срок до датата на придобиване на права на специалист, но не по-късно от една година от допускането му до държавен изпит. Трудовото правоотношение между страните било прекратено със заповед № 143/ 27.10.2020 г., издадена от изпълнителния директор на ответното дружество на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ с налагане на наказание „дисциплинарно уволнение” за четири извършени нарушения на трудовата дисциплина. Първото от тези нарушения се състояло в това, че на 01.09.2020 г. по време на дежурство за първа смяна ищецът нападнал вербално друг лекар в отделението – доктор А., държал се арогантно и непристойно с нея, обръщайки се към нея с думите: „ма", „ти коя си, ма?" в присъствието на други служители на лечебното заведение и пациенти. Това било нарушение на чл.36 т.2 и чл.32 ал.1 от Правилника за вътрешния трудов ред на УМБАЛ Канев и чл.23 и чл.24 от Етичния кодекс. Работодателят узнал за извършеното нарушение на същата дата, уведомил ищеца, че открива дисциплинарна процедура и изискал да даде обяснения. Извършването на нарушението било установено от разпита пред въззивната инстанция на свидетелката К., очевидец на случилото се. Второто нарушение се състояло в това, че на 24.09.2020 г. по време на дежурство втора смяна между 13.30 ч. и 14.00 ч. ищецът влязъл на територията на Мултипрофилно спешно отделение на УМБАЛ Канев без предпазна маска. Той също така извършил клиничен преглед на пациент без предпазна маска. Това било неизпълнение на т.V от заповед № 382/ 07.08.2020 г. на изпълнителния директор на ответното лечебно заведение - във всички закрити части на територията на лечебното заведение всеки служител/работник да носи предпазна маска. Работодателят узнал за извършеното нарушение на 13.10.2020 г., извършил вътрешна проверка, включително изискал преглед на видеозаписите от охранителните камери. От ответника били поискани обяснения, който отрекъл да е бил без лични предпазни средства. Съдът намерил нарушението за доказано от събраните във въззивното производство гласни доказателства при разпита на свидетелката П. Третото нарушение се състояло също в неспазване на горепосочената заповед № 382/ 07.08.2020 г., но било извършено на 08.10.2020 г. На тази дата ищецът се намирал на територията на Първо вътрешно отделение в цивилно облекло и без предпазна маска. Изискани били обяснения от служителя, който заявил, че в този ден не е бил на работа и не следвало да бъде третиран като служител на болницата. Съдът намерил твърденията му за опровергани, а извършването на нарушението - за установено от показанията на свидетелката Д. и свидетеля Н.. Четвъртото нарушение се състояло в явяване на работа на ищеца на 29.09.2020 г. въпреки, че предния ден му било станало известно, че бил контактен с пациент, дал положителен тест за Ковид-19. Съдът посочил, че за извършване на такова нарушение не били събрани доказателства в процеса, поради което приел, че нарушението не е осъществено. Поради трите доказани нарушения обаче, правилно била ангажирана дисциплинарната отговорност на ищеца. Заповедта за уволнението му се явявала законосъобразна. При тези мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационното обжалване по надлежно формулираните правни въпроси. От тях необуславящ е въпросът „ако заповедта за уволнение препраща към мотивите си към допълнителен документ, този документ следва ли да бъде връчен на работника заедно със заповедта или дори преди това“. На този въпрос съдът не е дал отговор в мотивите към съдебното си решение, съответно той е неотносим към решаващите му изводи. Необуславящ е и въпросът за „задълженията на въззивния съд да обоснове своите изводи само на избраните от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля”. Съдът не е посочил в мотивите на акта си, че е длъжен да основе изводите си само на избрани от него доказателства. Напротив, той е посочил доказателствата, на които основава фактическите си констатации, защо ги кредитира и защо не възприема за установени възраженията на ответника. Обуславящ е единствено процесуалноправният въпрос за „задълженията на въззивния съд във връзка доклада, разпределението на доказателствената тежест е указване на необходимостта от ангажиране на съответни доказателства в зависимост от въведените твърдения и оспорванията, направени от ответника“, но той не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд е съобразил указанията, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/ 2013 г., ОСГТК, ВКС, според които регламентацията на доклада по делото и указанията на съда е отражение на съчетаното приложение на основните начала на гражданския процес - служебно начало, при което съдът съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна; състезателно начало, чиято основна характеристика е свързана с необходимостта заинтересуваните страни да посочат фактите, на които основават исканията си, и да проведат доказване на тези факти; осигуряване на равенство на страните при упражняване на тези им процесуални права; създаване по този начин на предпоставки за установяване на истината относно фактите, които са от значение за решаването на делото. В този смисъл докладът на делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалноправния спор. Докладът е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права. Регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад, респективно извършването на непълен или неточен доклад, следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила. За допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно. Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл.266 ал.3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Тези мотиви на Тълкувателното решение са съобразени при постановяване на обжалваното решение, поради което по обуславящия правен въпрос не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд