Определение № 201 от 22.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2044/2023 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Юробанк България“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд в частите, с които, след частична отмяна, респ. потвърждаване на първоинстанционното решение, са уважени предявените срещу жалбоподателя искове по чл. 49, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът Д. П. оспорва жалбата.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С въззивното решение в обжалваните му части като краен резултат са уважени частично предявените искове по чл. 49, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - до размер на 2000 лв. обезщетение за неимуществени вреди (негативни психически преживявания), причинени с неоснователно едностранно увеличение на лихвения процент по сключения между страните договор за банков кредит и до размер на 584,83 лв. лихва за забава.

За да постанови решението си в тези части, въззивният съд е квалифицирал главния иск по чл. 49, ал. 1 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е изложил съображения, че се претендира присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от поведение на насрещната страна по договора за кредит, което се изразява в неоснователни действия – едностранно увеличаване на прилагания към договора БЛП, и събиране без основание от банковите сметки на ищеца на суми над дължимите по договора размери на възнаградителната и санкционната лихва. Приел е, че при така заявените факти претенцията се основава на извъндоговорно основание – на общото правило да не се вреди другиму и общото законно задължение по чл. 45 от ЗЗД, че всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като твърдяното вредоносно поведение се изразява не в неизпълнение на договорно задължение на ответника, а в осъществяване на претендирано от ответника, но признато за несъществуващо договорно право, поради което причинените вреди не могат да бъдат репарирани по пътя на договорната отговорност, тъй като същата възниква при неосъществяване на дължимо съгласно договора поведение.

Въз основа на събраните доказателства съдът е приел за установено, че към датата на сключване на процесния договор за кредит – 31.07.2008 г., приложимият към договора базисен лихвен процент по жилищни кредити в швейцарски франкове е бил в размер на 5 % - чл. 3, ал. 1, изр. второ от договора. За периода от сключване на договора до 10.10.2008 г. договорният лихвен процент бил в размер на 6,90 % годишно, формиран от БЛП в размер на 5% и договорна надбавка от 1,90 %, в резултат на което месечната погасителна вноска по кредита била в размер на 909,54 швейцарски франка. За периода от 11.10.2008 г. до 15.10.2008 г. прилагания към договора БЛП бил в повишен размер от 7,20 % и заедно с договорната надбавка от 1,90% общият размер на прилагания към договора лихвен процент бил увеличен до 9,10%, а месечната погасителна вноска нараснала до 1035,67 швейцарски франка. За периода от 16.10.2008 г. до 10.10.2012 г. БЛП бил в размер на 6,00%, съответно общия размер на прилагания към договора лихвен процент бил 7,90%, а месечната погасителна вноска била събирана в размер на 1011,71 швейцарски франка. От 11.10.2012 г. до 10.09.2019 г. към кредита бил прилаган БЛП, респ. общ лихвен процент от 7,75% с месечна погасителна вноска в размер на 987,30 швейцарски франка. След 11.09.2019 г. към договора бил прилаган фиксиран лихвен процент от 6,90%, съответстващ на първоначално договорен размер на договорната лихва, като била събирана месечна погасителна вноска в първоначално договорения размер от 909,54 лв.

Установил е също, че с влязло в сила съдебно решение е била прогласена нищожността на клаузата на чл. 3, ал.1 от договора, с която се предвижда договорената възнаградителна годишна лихва да се изчислява на базата на БЛП, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, както и на клаузите по чл. 3, ал. 5 и чл. 6, ал. 3 от договора за кредит, и е уважена претенцията на ищеца по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за връщане на сумата 4 231,21 швейцарски франка, платена при начална липса на основание, формирана като разлика между първоначално договорените анюитетни вноски и действително заплатените в периода от сключване на договора до 08.02.2012 г., включително сумата 50 шв. фр. – надплатена такса за управление на кредита за същия период. Нищожността на частта от клаузата по чл. 3, ал. 1, както и останалите, била призната на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП поради неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП. С последващо решение банката била осъдена да заплати на ищеца сумата 4 729,57 швейцарски франка, представляваща получена без основание разлика между първоначално уговорените анюитетни вноски за периода от 09.02.2012 г. до 14.11.2016 г. и действително заплатени анюитетни вноски в по-висок размер, вследствие на повишаване на лихвения процент, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до плащането, както и обезщетение за забавеното й плащане за период до датата на подаване на исковата молба.

От събраните гласни доказателства и заключение на психиатрична експертиза съдът е приел за установено, че ищецът е преживял силни притеснения, стрес, шок при узнаване на едностранно извършената от ответника промяна на размера на погасителната вноска с влошаване на соматичното здраве - нарушения във вестибуларния апарат, главоболие, замаяност, напрежение, които били налице и се увеличавали в периода 2013-2017 г., а впоследствие постепенно отшумели до 2020 г. В този период, през 2017 г. било диагностицирано разстройство в адаптацията с тревожно-депресивна реакция, лекувана медикаментозно и психотерапевтично, както и соматични заболявания – артериална хипертония, вестибуларен синдром и тензионно главоболие, които са от естество на психосоматични заболявания, обусловени от психологически фактори с възпрепятстване на механизмите за справяне и оттук нарушение на социалното функциониране като пряк резултат от остър стрес или продължителна травма.

Въз основа на така установените факти съдът е приел от правна страна, че с оглед обявената нищожност на клаузи от договора за банката не е съществувало право едностранно да променя в тежест на потребителя лихвения процент, приложим към конкретния договор за кредит, поради което неправомерни се явяват извършените в изпълнение на решението за повишаване на БЛП по жилищните кредити в швейцарски франкове действия за едностранна промяна на условията на вече сключения договор за кредит без съгласието на ищеца, в резултат на което са били неоснователно събрани недължими суми в размер на 4 231,21 швейцарски франка за периода от сключване на договора до 08.02.2012 г. и в размер на 4 729,57 швейцарски франка за периода от 09.02.2012 г. до 14.11.2016 г., макар и този неблагоприятен имуществен резултат да е бил заличен, след като в изпълнение на влезлите в сила съдебни решения банката е върнала на ищеца надвзетите суми, и е заплатила направените от него съдебни разноски. Приел е по-нататък, че наред с неблагоприятните изменения в имотното състояние на ищеца, настъпили в причинна връзка с поведението на банката, са настъпили и неблагоприятни промени в неговата неимуществена сфера - установените негативни психически преживявания и със съответните последици за здравословното му състояние, с което е обосновал и извод за наличие на предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника за претърпените от ищеца неимуществени вреди.

Предявеното от ответника възражение по чл. 110 ЗЗД за изтекла погасителна давност съдът е отхвърлил като неоснователно с мотивите, че по общо правило давностният срок започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск в зависимост от вида на правоотношението и от характера на субективното право. Позовавайки се на конкретна практика на ВКС, е посочил, че началото на давностния срок се поставя с влязло в сила съдебно решение, когато с него се установява елемент от фактическия състав на правото при репарация на вреди, например увреждането и/или причинната връзка, като същото разрешение следва да се възприеме и за случаите на засилената предварителна защита на интересите на една от страните по облигационно отношение съгласно принципа за добросъвестно упражняване на права. За конкретния случай е приел, че макар и вредоносното действие да е осъществено на 11.10.2008 г., и деецът да е бил известен от момента на осъществяването му, противоправността на поведението на банката е установена в по-късен момент – с влизане в сила на решението по първото от водените между страните дела на 16.06.2015 г., от която дата до 20.05.2020 г., когато е предявен иска за обезщетение, не е изминал предвиденият в чл. 110 от ЗЗД 5-годишен срок на общата погасителна давност.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• каква е отговорността за неимуществени вреди, претендирани въз основа на увеличение на лихвен процент, извършено в отклонение от сключен договор за кредит - договорна или деликтна, и

• длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?

По първия от формулираните въпроси не се обосновава специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази насока се поддържа противоречие със задължителната практика по ТР № 4/2012 г. на ВКС-ОСГТК. Формираният от въззивния съд извод за извъндоговорен характер на отговорността при въведените в конкретния случай като основание на иска факти с произтичащата от това правна квалификация на иска по чл. 49, ал. 1 ЗЗД обаче не влиза в противоречие с разрешението по ТР № 4/2012 г. Разгледаният с това тълкувателно решение въпрос е за характера на отговорността за неимуществени вреди, причинени в резултат на неизпълнение на договорно задължение в частната хипотеза на договор за доставка на електроенергия. Даденото задължително тълкуване следователно се отнася само за случаите на неизпълнение на договорното задължение на продавача по договора за доставка на електроенергия, но не и до случаите, когато неимуществените вреди, чието обезщетяване се претендира, се твърди да са били причинени посредством упражняване на несъществуващо право въз основа на признати за нищожни уговорки в договор. Изводът на въззивния съд относно извъндоговорния характер на отговорността се основава именно на това разграничение, поради което остава извън обхвата на задължителното тълкуване по ТР № 4/2012 г., оттук и отсъствието на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Вторият въпрос не удовлетворява общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК съобразно разясненията по ТР № 1/2009 г. на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Значението на въпроса за конкретното дело се обосновава с твърдения за липса на обсъждане на възражения, доказателства и факти относно извършеното от жалбоподателя възстановяване на недължимо получените суми съгласно влезлите в сила решения между страните, относно наличието на само едно увеличение на лихвения процент, както и че въззивният съд се е ограничил само да цитира събраните свидетелски показания, без да ги обсъди съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 172 ГПК във връзка с останалите събрани доказателства и доводите на страните. Изложеното не съответства на мотивите към въззивното решение, доколкото въззивният съд е съобразил впоследствие извършеното възстановяване на недължимо полученото, но е приел, че същото е без правно значение за основателността на иска, доколкото възстановените неблагоприятни имуществени последици са паралелни спрямо неблагоприятните промени в неговата неимуществена сфера. Същото се отнася и за позоваването на намаленията на лихвения процент с оглед установеното от въззивния съд, че независимо от тези намаления за исковия период прилаганият въз основа на обявените за нищожни клаузи лихвен процент е превишавал първоначално уговорения. В последната част изложените доводи са бланкетни, доколкото не е посочено кои други доказателства и доводи са игнорирани от въззивния съд, като се има предвид, че свидетелските показания се отнасят до проявлението на неимуществените вреди като последица от увеличението на лихвата, във връзка с което въззивният съд е обсъдил и заключението на психиатричната експертиза, като е изложил и съответните съображения по чл. 172 ГПК относно показанията на свид. П., приемайки същите за подкрепени от показанията на втория свидетел и при липсата на оборващи ги други доказателства.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. Делото следва да се върне на въззивния съд за продължаване на въззивното производство в спряната му част с оглед отпадане на основанието за спиране - постановеното определение по дело № С-117/23 на Съда на Европейския съюз.

С тези мотиви съдът