Определение № 1398 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1904/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] срещу решение №172/22.05.2023г. по т.д.№426/2022г. на Варненски апелативен съд, ТО, 2 въззивен състав. С него е отменено решение №184 от 16.05.2022г. по т.д.№668/2021г. по описа на Варненски окръжен съд, ТО и е отхвърлена молбата на [община] за откриване на производство по несъстоятелност на „Еко 2015“ ЕООД, [населено място]. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли същото да бъде отменено. Поддържа, че въззивният съд неправилно е достигнал до заключението, че ликвидното вземане на [община], представляващо присъдени разноски в арбитражно производство, не представлява вземане, отнасящо се до търговска сделка. Счита за значимо за спора обстоятелството, че разноските са присъдени не в граждански процес пред държавните съдилища, а пред арбитражен съд. Изтъква, че когато арбитражната клауза е обективирана като клауза в една търговска сделка, то безспорно следва да се приеме, че процесуалният договор се характеризира като такъв, отнасящ се до търговска сделка по смисъла на чл.608 ал.1 от ТЗ. Излага доводи, че между двата договора съществува функционална връзка, поради което такава връзка има и вземането за арбитражни разноски, което се основава на валидно арбитражно споразумение. Поддържа, че са налице и останалите предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност, като по делото е категорично установено, че към настоящия момент „Еко 2015“ ЕООД, [населено място], не притежава никакви активи. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като обуславящи изхода на спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/Има ли връзка между вземането за арбитражни разноски, присъдени в арбитражното производство въз основа на арбитражна клауза, обективирана в търговска сделка и самата търговска сделка? 2 /Породено ли е, отнася ли се горното вземане за арбитражни разноски до търговската сделка, в която е обективирана арбитражната клауза? 3/Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните по делото? 4/ Представлява ли вземането за разноски, присъдени в арбитражно производство от институционален арбитражен съд, парично вземане, породено от или отнасящо се до търговска сделка, в която е обективирана арбитражната клауза? По първите три въпроса въвежда допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като по първи и втори въпрос се позовава на противоречие с решение №60/28.04.2015г. по т.д.№3527/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №198 от 16.11.2012г. по т.д.№149/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., а по трети – с решение №210/15.08.2014г. по гр.д.№6605/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №36 от 07.08.2015г. по т.д.№465/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №60/05.06.2013г. по гр.д.№546/2012г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №143 по т.д.№34/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №94 от 13.09.2016г. по т.д.№3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др. За четвърти въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Еко 2015“ ЕООД, [населено място], поддържа, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да отхвърли молбата на [община] за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на „Еко 2015“ ЕООД, [населено място], въззивният съд е приел, че общината безспорно се легитимира като кредитор на ответника с изискуемо парично вземане за присъдени съдебно – деловодни разноски с влязлото в сила арбитражно решение от 04.09.2019г. по арб. дело №198/2019г. на Арбитражен съд – Варна, но не е кредитор по смисъла на чл.608 ал.1 т.1 от ТЗ с парично вземане, породено от или отнасящо се до търговска сделка. Изтъкнал е, че присъдените разноски, спрямо които предметът на повдигнатия спор не е относим и имат своя произход в постановеното арбитражно решение по повод развило се между страните процесуално правоотношение, не могат да попаднат в приложното поле на чл.608 ал.1 т.1 от ТЗ. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият формулиран от касатора правен въпрос не е обуславящ за изхода на производството, доколко въззивният съд не е отрекъл изобщо наличието на връзка между вземането за арбитражни разноски, присъдени в арбитражното производство въз основа на арбитражна клауза, и самата търговска сделка, в която е обективирана клаузата. Съдът е изтъкнал, че вземането за разноски е свързано с изхода на повдигнатия спор за изпълнението на сделката, то съставлява последица от уважаването на исковете и е функция от процесуалното поведение на страните, но няма функционална връзка с предмета на спора. По поставения въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК доколкото цитираните от касатора решения на ВКС разглеждат въпроса за характера на арбитражната клауза като процесуален договор, който се сключва винаги във връзка с конкретен спор по материално правоотношение, но не съдържат разрешение относно функционална връзка между материалното правоотношение и вземането за разноските в арбитражното производство в сочения от касатора смисъл. Третият въпрос в изложеното касае правомощията на въззивната инстанция и е относим към всяко въззивно решение, но по него също не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №331/19.05.2010г. по гр. д. №257/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., както и в цитираните от касатора решения. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди представените от страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. В случая въззивният съд, е извършил самостоятелна преценка за наличие на предпоставките за откриване на производство по несъстоятелност по молба на кредитор. При извода за липсата на една от тях, а именно качеството на молителя на кредитор по търговска сделка, обсъждането на останалите предпоставки по чл.625 от ТЗ не би обусловило различен изход на производството, предвид изискването за кумулативното им наличие като предпоставка за уважаването на молбата. Предвид изложеното въззивният съд не е допуснал отклонение от постоянната практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос, съответно не е обоснована предпоставката за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Вторият и четвъртият въпрос се свеждат до това дали вземането за присъдени в арбитражното производство разноски представлява парично вземане, породено от или отнасящо се до търговска сделка, в която е обективирана арбитражната клауза. Въпросите отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е обусловило извода му за неоснователност на молбата по чл.625 от ТЗ. По отношение на тези въпроси обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. В постоянната си практика ВКС приема, че отговорността за разноски, макар да се различава от отговорността за непозволено увреждане, е деликтна. Тя обективна и е обусловена от уважаването или отхвърлянето на предявен иск, тоест възниква в полза на ищеца, когато с поведението си ответникът е предизвикал предявяване на допустим и основателен иск, във връзка с който ищецът е направил разноски, а в полза на ответника – когато ищецът е предявил недопустим или неоснователен иск, за защита срещу който ответникът е направил разноски. Поради това, дори и когато разноските са направени във връзка с търговско дело по смисъла на чл.365 ал.1 от ГПК вземането за разноски няма характера на такова, породено от или отнасящо се до търговска сделка. / в този смисъл определение №158 от 06.03.2018г. по ч.т.д.№3008/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./ Постановеното от въззивния съд решение е изцяло съобразено с разрешението, дадено в цитираната практика на ВКС. Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че това разрешение не е приложимо към разноските, присъждани в арбитражни производства, тъй като за разлика от разноските, присъждани от държавните съдилища, при вземането за арбитражни разноски от институционален арбитраж не съществува процесуалноправна норма, която да регламентира въпроса за разноските в арбитражното производство и той се решава на базата на предварително споразумение между страните. Вземането за разноски в арбитражното производство не се различава по основание от вземането за разноски в производствата пред държавните съдилища. Въпреки, че арбитражът черпи правораздавателните си правомощия от волята на страните, като арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща компетентността на арбитражния съд да се произнесе по повдигнат пред него спор, той дава същата защита, която спорещите биха получили чрез решението на държавния съд. Арбитражното решение поражда идентични публично правни последици, състоящи се в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила. Възникването на вземането за разноски и в арбитражното производство е обусловено от изхода на производството и от процесуалните действия на страните / представяне на доказателства за извършване на разноските, своевременно искане за присъждането им /. Обстоятелството, че в ЗМТА няма изрична разпоредба относно отговорността за разноски, не налага извода, че вземането се поражда по силата на сделката, в която е инкорпорирано арбитражното споразумение и съставлява вземане по тази сделка. Дори и отговорността на страните за разноски да е регламентирана като част от уговорената от страните процедура, по която се развива арбитражното производство /чл.24 от ЗМТА/, включително и чрез препращане към правилника на съответния арбитражен съд, тези уговорки не съставляват част от предмета на материалното правоотношение, а на инкорпорираното в него арбитражно споразумение. Това споразумение, макар и сключено по повод възникналото материално правоотношение, има самостоятелен характер, който осигурява възможност всички спорове между страните, произтекли от договора, от момента на сключването му нататък да бъдат решавани съобразно избрания от тях начин – чрез арбитраж. То запазва своята валидност дори и в случаите, когато материалноправният договор, в който е включено е недействителен, развален или прекратен. С оглед на това не могат да бъдат споделени доводите на касатора относно различен режим на възникване на вземанията за разноски в арбитражните производства и в производствата пред държавните съдилища, който режим да налага различно разрешение относно основанието на тези вземания, от вече даденото в практиката на ВКС. При този изход на спора на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав обаче намира за основателно направеното от касатора възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение. В т.3 от Тълкувателно решение №6/06.11.2013г. по тълк.д.№6/2012г. на ОСГТК на ВКС е прието, че основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази спецификата на отделния случай, след която преценка, при несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, следва да бъде намалено и заплатеното възнаграждение. В случая, с оглед приключване на производството с определение по чл.288 от ГПК, участието на процесуалния представител на ответника се изчерпва до изготвянето на отговор на касационната жалба. Същевременно уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 4000 лева надвишава значително предвидения в Наредба № 1/09.07.2004г. минимален размер на адвокатското възнаграждение. Определянето на размера на минималното адвокатско възнаграждение следва да се извърши в съответствие с правилото на чл.7, ал.3 от Наредба №1/09.07.2004г., в ред. ДВ бр.88/2022г., или същото възлиза на 1500 лева. Съгласно чл.9, ал.3 от Наредбата, за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК без процесуално представителство, възнаграждението е в размер на ѕ от възнаграждението по чл.7 или чл.8, но не по – малко от 1200 лв. Следователно минималното възнаграждение за отговор на касационната жалба възлиза на 1200 лева. С оглед на това, уговореното от ответника адвокатско възнаграждение, явяващо се прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК, следва да бъде намалено до размер от 1500 лева, който е над минималния и се явява съответстващ на фактическата и правна сложност на спора в съответната инстанция. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд