Определение № 1061 от 07.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 672/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по подадена от Д. С. Д. частна касационна жалба срещу определение № 208/05.01.2024г. на СГС, с-в ЧЖ, ІV д състав по в. ч. гр. д. № 10565/2023 г. Твърди, че определението е неправилно и иска да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: „При какви предпоставки ответникът може да се освободи от отговорността за разноски по смисъла на чл.789, ал.2 ГПК, когато законът предвижда задължение на кредитора да предяви иск? При предявен иск по чл.16 ЗПФКПП задължително ли е да е налице погашение на задължението, за да се приложи чл.78, ал.2 ГПК и съответно в кой момент следва да бъде извършено плащането?; 2/. Относими ли са възражения относно допустимостта на иска и съответно допустимостта на производството към искане за изменение на решение в частта на разноските?“ и 3/. „Следва ли съдът в рамките на дължимата проверка за допустимост на иска по чл.130 ГПК да изхожда и от конституционните разпоредби с оглед на непосредственото им действие или следва да се ограничи до проверка на ниво закон по см. на чл.3 ЗНА?“. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, намира следното: Производството по делото е образувано по предявени от Министерство на правосъдието срещу Д. С. Д. иска с правно основание чл.16 ЗПФКПП и чл.86 ЗЗД. С писмени си отговор ответникът е признал предявените искове. С влязло в сила № 4919/29.03.2023 г., СРС, 159 състав Д. Д. е осъден да заплати на МП сумата от 16 000 лв.- заплатена финансова компенсация по реда на ЗПФКПП, ведно със законната лихва и 706,67лв.- обезщетение за забава, както и направените по делото разноски в размер на 740 лв. С определение № 22683/28.06.23г., СРС, 159 състав е оставил без уважение молбата на Д.Д. за изменение на решението в частта на разноските. С обжалваното определение, СГС, ЧЖ, VІ- д състав е оставил без уважение подадената от Д. Д. частна жалба, като е приел, че в хипотезата на предявени осъдителни искове признанието им може да освободи ответника от отговорност за разноски само в случаите, че наред с признание на съдебно предявените парични вземания ответникът е извършил и плащане в погашение на тези вземания, каквото не се доказва, а и не се твърди. За неоснователни е счел и възраженията за недопустимост на исковете, чието обсъждане не било и необходимо при липсата на подадена въззивна жалба и влизане на решението в сила. За неоснователни е намерил и третата група от възражения, касаещи невъзможността му да удовлетвори вземания на пострадалите за обезщетение на вредите от престъплението, респ. регресното вземане на държавата по чл.16 ЗПФКПП, които могат да имат отношение към основателност на искане за съдебна защита по чл.214 ГПК, каквото не е заявявано. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по първия поставен от касатора въпрос, който се свежда до въпроса за дължимостта на разноските при направено признание на иска от ответника. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По приложението на чл.78, ал.2 ГПК е налице и трайна съдебна практика, според която предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен, са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Като краен извод въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е приел, освен признанието на иска от значение е и извънпроцесуалното поведение на ответника, които не е извършил плащане в погашение на процесните вземания, като по този начин е дал повод за съдебна намеса. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора втори и трети въпроса, които не са обусловили решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е изложил мотиви за недопустимост на иска и дължимите в такъв случай разноски, а че възраженията на ответника за недопустимост на иска могат да бъдат допустим предмет на разглеждане при подадена въззивна жалба срещу постановеното решение, от която възможност обаче ответника не се е възползвал и осъдителното решение е влязло в сила. Следва да се посочи, че Законът за подпомагане и финансова компенсация на пострадали от престъпления - ЗПФКПП, е приет в изпълнение на задълженията на Р.България като държава-членка на Европейския съюз и н него в българското право е транспонирана Директива на Съвета на ЕС 2004/80/ЕО относно обезщетението на жертвите на престъпления. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 208/05.01.2024г. на СГС, с-в ЧЖ, ІV д състав по в. ч. гр. д. № 10565/2023 г. Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,