Определение № 299 от 25.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1686/2021 г.

Производство по чл. 295 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на И. и Б. М. и „УниКредит Булбанк“ АД срещу решение № 260 049/09.03.2021 г. по в. т. д. № 175/2020 г. на Апелативен съд П., с което е отменено решение на Окръжен съд Пловдив № 400/31.07.2017 г. по т. д. № 589/2015 г. за уважаване на предявения от банката срещу касаторите физически лица иск по чл. 422 ГПК за сумата над 39 466, 54 евро – главница, както и за сумата 14 061, 95 евро - договорна лихва за периода 15.03.2013 г. – 29.03.2015 г., и 111, 72 евро такси по договор за кредит № 492/10.07.2007 г.

И. и Б. М. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 422 ГПК. Излагат съображения, че Апелативен съд П. е постановил неправилно решение поради нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон. Основното оплакване в жалбата е, че лихвеният процент, който е основа за формиране на възнаградителната лихва, нарушава правата на потребителите, съответно съдът е следвало да приложи уговореното в чл. 10.3.2., но не и това в чл. 10.5 от общите условия. Другият довод, който излагат, е, че банката не е упражнила надлежно правото да обяви вземането си по договора за предсрочно изискуемо с исковата молба, тъй като в нея не се съдържа обективирано подобно изявление. Още повече, че от заключението на вещото лице, изслушано във въззивното производство, се установява, че към датата, на която е подадено заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, касаторите са били надплатили задълженията си по договора и не е имало основания същият да бъде обявяван за предсрочно изискуем. В изложението на основания за касационно обжалване обосновават приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулират въпроси, които според тях са включени в предмета на делото и са обусловили мотивите на въззивната инстанция. Въпросите са следните:

1. „Следи ли въззивният съд служебно за наличие на неравноправни клаузи в потребителски договор дори и без да е налице възражение в този смисъл от страна на потребителя?“

2. „Преклудира ли се възражението на потребителя за неравноправния характер на договорна клауза с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131 или чл. 367 ГПК и може ли това възражение да бъде наведено за първи път и във въззивното производство, съответно приложими ли са ограниченията на чл. 266 ГПК? Следва ла това възражение да се разгледа, ако е навадено за първи път в хода на устните състезания или в писмената защита?“

3. „Длъжен ли е съдът при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция да разгледа и да се произнесе по неравноправността, респ. нищожността на приложима клауза от потребителски договор, ако са налице указания в отменителното решение на касационната инстанция за приложимост на тази клауза без ВКС изрично да е проверил дали същата клауза не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП?“

4. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства за релевантните факти, на които те се основават, и да изложи мотиви по тях?“

5. „Когато изявлението на банката за обявяване на кредит за предсрочно изискуем е инкорпориран в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, пораждат ли се неговите правни последици с връчване на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако това изявление вече е било връчено редовно на ответника преди започване на производството и, ако нито към момента на предшестващото връчване, нито към момента на получаване от ответника на исковата молба не са налице обективните предпоставки за настъпване на предсрочната изискуемост такива, каквито са описани в уведомлението на банката с техните конкретни размери и период на неизпълнение?“

6. „Настъпва ли предсрочна изискуемост по договор за банков кредит с връчване на исковата молба на ответниците при констатирано наличие на просрочени задължения към момента на връчването ѝ, при условие, че в самата искова молба и приложеното към нея уведомление до ответника банката се позовава на просрочени задължения за анюитетни вноски в друг размер и за различен, по-ранен период, и при положение, че така сочените от кредитора конкретни вноски са недължими?“

7. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе само в рамките на очертания в исковата молба предмет на делото, характеризиращ се в фактите, от които ищецът извежда спорното право и формулирания петитум?“

8. „В случай, че длъжникът по обявен за предсрочно изискуем кредит при започнало изпълнително производство и установена липса на задължение за вноските, по повод на които е обявена предсрочната изискуемост, плаща пряко на кредитора в хода на висящото дело с предмет иска по чл. 422 ГПК, като доброволно изпълнение по договора ли следва да се третират тези плащания или като такива, извършени в хода на изпълнителното производство, и оттук следва ли да се зачитат като погашение на основание чл. 235 ГПК или следва да се третират като платени в резултат на принудително изпълнение, съответно да не се вземат в предвид към датата на приключване на съдебното дирене при установяване размера на предявеното за установяване вземане с иска по чл. 422 ГПК?“

Касаторите сочат, че въззивният съд е дал разрешение на поставените въпроси под №№ 1, 2, 4, 7 и 8 в отклонение от практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 23/2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., ТК, I ТО, решение № 142/2018 г. по т. д .№ 1739/2017 г. на II ТО, решение № 87/2020 г. по т. д. № 2165/2019 г., решение № 92 по гр. д. № 980/2011 г., решение № 323/2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на I ГО, решение № 408/2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на I ГО, решение № 221/2016 г. по гр. д. № 1453/2015 г. на ГО, решение № 19/2011 г. по гр. д .№ 262/2010 г. на II ГО. Относно въпроси №№ 3, 5, 6 обосновават необходимост от точно прилагане на закона и развитие на правото.

При изложените доводи касаторите формират искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като предявеният от банката иск бъде отхвърлен изцяло. Претендират присъждане на разноски.

Ответникът по касация „УниКредит Булбанк“ АД оспорва жалбата с твърдения за нейната неоснователност и липса на предпоставки въззивното решение да бъде допускано до касационен контрол в атакуваната от длъжниците част. Заявява становище, че изводите на въззивния съд са в синхрон с дадените от предходния състав на ВКС указания и кореспондират със събрания по делото доказателствен материал. Вещото лице, което е работило по възложената от въззивния състав експертиза, е взело в предвид движението на индекса EURIBOR без да добавя начисляваните от страна на банката премии. Претендира присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

Касаторът „УниКредит Булбанк“ АД обжалва решението на Апелативен съд П. в частта, с която искът по чл. 422 ГПК е отхвърлен за установяване дължимостта на 14 061, 95 евро договорни лихви и 111, 72 евро такси, с твърдения, че въззивният съд не е обсъдил дължимите на банката акцесорни вземания, уговорени в т. 4.1. от договора. Съдът неправилно е обявил за неравноправна клаузата на т. 4.2. от договора, предвиждаща начисление на лихва за забава в размер на 5% годишен лихвен процент. Изложил е съображения, че не противоречи на морала и добрите нрави клаузата за начисляване на наказателна лихва при просрочие, тъй като освен обезпечителна и обезщетителна функция, неустойката изпълнява и наказателна функция. В изложението на основания за достъп до касация поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните по делото доказателства за релевантните факти, на които се основават, и да изложи мотиви по тях?“

2. „Задължителни ли са указанията на ВКС за процесуалните действия, които трябва да се извърши въззивният съд при новото разглеждане на делото?

3. „Накърняваща добрите нрави ли е клауза, която уговаря начисляване на лихва за забава при фиксиран лихвен процент, начисляван върху наличния кредит, при просрочие?“

Твърди, че по тези въпроси решението е постановено в отклонение от казуална практика на ВКС, а именно – решение № 149/2017 г. по т. д .№ 1604/2016 г., решение № 221 по гр. д. № 1453/2015 г., решение № 217/2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., решение № 388/2011 г. по гр. д .№ 1975/2010 г., както и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение 530/2011 г. по гр. д. № 4325/2008 г. на V ГО, решение № 39/2009 г. по т. д. № 526/2008 г. Допълнително сочи и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касаторът претендира въззивното решение да бъде допуснато до касация и отменено в обжалваната от него част с присъждане на разноски за трите съдебни инстанции. Прави възражение за прихващане със съдебни разноски.

Ответниците по касационната жалба на „УниКредит Булбанк“ АД заявяват становище, че не са налице основания за достъп до контрол по същество. Оспорват като я като неоснователна с твърдения, че в обжалваната част въззивното решение е постановено изцяло в съответствие с дадените от предходния състав на ВКС указания, поради което същото следва да бъде потвърдено. Претендират присъждане на разноски.

Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими.

Атакуваното решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след отмяна на предходно решение и връщане на делото от ВКС за ново произнасяне. В отменителното касационно решение по т. д. № 2970/2018 г. е прието, че следва да бъде обсъдено наведеното от длъжниците възражение за надплащане на дълга към датата, на която е обявена предсрочна изискуемост от банката поради начисляване на възнаградителна лихва извън постигнатите с договора уговорки, както и поради прилагане на вероятно неравноправни клаузи. Поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения са дадени указания да бъде изслушана съдебно-счетоводна експертиза с цел установяване начина на формиране на възнаградителната лихва, лихвата за забава и наказателната лихва, както и моментът, в който е упражнено правото да бъде обявен кредита за предсрочно изискуем. За основателни са счетени и оплакванията на касаторите, че предходният състав на Апелативен съд П. при нарушение принципите на чл. 20 ЗЗД е стигнал до извод, че е налице съгласие възнаградителната лихва да бъде във фиксиран размер на 7, 74%, ето защо са дадени указания следващият състав на апелативния съд да прецени лихвата съобразно движението на индекса EURIBOR без да прилага прогласената за нищожна клауза на чл. 11.1.3. от общите условия, предвиждаща едностранно увеличение на договорената лихва. В отменителното решение е извършена и преценка относно възможна неравноправност на уговорката в чл. 4.2., предвиждаща начисляване на лихва и върху предсрочно изискуема главница. Съставът на ВКС е върнал делото за ново разглеждане с подробни указания, обективирани в шест точки, за извършване на действия във вариативни хипотези с цел да се изчерпят всички възможни обстоятелства от значение за разрешаване на спора.

За да постанови решението си, новият състав на въззивния съд е преценил за безспорно от фактическа страна сключването на договор за ипотечен кредит между страните, по силата на който банката е предоставил на И. М. кредит в размер на 55 000 евро, за плащането на който са се задължили солидарно и родителите му – Гюнтер и Б. М.. Срокът на договора е двадесет години, начиная от 2007 г. Изпълнявайки указанията на предходния касационен състав, апелативният съд е възложил извършването на нова експертиза. По делото е изготвен нов погасителен план като вещото лице е установило размера на дължимите вноски /главница и възнаградителна лихва/ по кредита без да взема в предвид начисляваната едностранно от банката „премия“, както и при отчитане движението на индекса EURIBOR с колебанията му в посока нагоре и надолу. Съобразно извършените изчисления съдът е установил, че към датите 18.10.2013 г. и 17.09.2014 г. от длъжниците е било извършено надплащане и не са били налице материалноправните предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост, но такива са били налице към датата, на която е получен препис от исковата молба. Отчитайки и извършените плащания в резултат на неправилно издадената заповед за незабавно изпълнение, въззивният състав е формирал извод за дължимост на главницата в размер 39 446, 54 евро. В мотивите на акта е застъпил становището, че като неравноправни са нищожни клаузите на чл. 11.1.3. от общите условия и чл. 4.2. от договора за кредит.

Не са налице твърдените от двете групи касатори основания за факултативен достъп до касационен контрол за законосъобразност на въззивното решение.

По касационната жалба на И. и Б. М.:

С оглед предопределения от отменителното решение обхват на повторното въззивно производство и формираните в обжалвания акт решаващи правни изводи, формулираните от касаторите въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отговорът на въпросите от едно до четири е даден от предходния състав на ВКС, а въззивният състав не се е отклонил от неговите указанията по приложение на материалния и процесуален закон. Въпросите касаят преценка на уговорката в чл. 10.5. от общите условия. Следва да бъде посочено, че при изготвяне на коригирания погасителен план вещото лице е изчислило размера на договорната лихва, вземайки предвид единствено официално обявените стойности на индекса ЕURIBOR /с движението му във възходяща и низходяща посока/ и уговорения твърд компонент на лихвата, а съдът се е произнесъл въз основа на това заключение. Поради тази причина въпросите се явяват и хипотетично зададени.

Останалите три въпроса /пет, шест и седем/ също нямат характера на правни по аргументите, изложени в предходния абзац. При дадено указание въззивният съд да изследва въпроса дали към датата на исковата молба са били налице основания за обявяване на предсрочна изискуемост и заключение от страна на експерта, че към този момент по кредита има три забавени вноски, то Апелативен съд П. е процедирал според регламентираното в чл. 294, ал. 2 ГПК, прилагайки и разрешенията, дадени в казуална практика на ВКС, цитирана в отменителното решение.

Поставеният под номер осем въпрос също не може да обуслови позитивна селекция на касационната жалба, тъй като е разрешен не само в изпълнение указанията на предходния състав на ВКС, но и в съответствие с разясненията, дадени по задължителен начин в т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав много ясно е отграничил плащанията, извършени при липса на основания за предсрочна изискуемост на кредита към датата, на която е подадено заявление по чл. 417 ГПК, от тези, извършени в по-късен момент, когато тези основания вече са били налице, съответно е съобразил и приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Бланкетното посочване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е от естество да обуслови достъп до касация.

По касационната жалба на „УниКредит Булбанк“ АД:

Поставените от този касатор въпроси също не удовлетворят общия селективен критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК, не само защото въззивният съд е процедирал в съгласие с чл. 294, ал. 2 ГПК и е преценявал валидността на клаузи от договора и общите условия към него, ръководен от разясненията на касационната инстанция, но и защото не е отчел наличие на забавени плащания за периода 15.03.2013 г. – 29.03.2015 г., по отношение на които да бъде начислявана лихва за забава и неустойка. При преценка за настъпила предсрочна изискуемост към датата 07.09.2015 г. /получаване на препис от исковата молба/ поради просрочие на вноските за месеците май, юни, юли и август 2015 г., то въпросите на касатора предпоставят произнасяне на въззивния съд свръхпетитум в нарушение на диспозитивното начало, прокламирано от чл. 6, ал. 2 ГПК, както и в отклонение от разясненото с т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по т. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С последното е прието, че възнаградителна лихва не може да бъде присъдена, ако нейната изискуемост е настъпила в хода на производството по чл. 422 ГПК, щом е била заявена такава до момента на предсрочната изискуемост. Следователно, въпросите се явяват хипотетично зададени и не могат да ангажират произнасяне на настоящата инстанция в позитивен за касатора аспект и да обусловят селекция на касационната жалба за проверка на нейната основателност. При липса на общия селективен критерий безпредметно са явява обсъждането на посочените допълнителни такива по чл. 280, ал. 1, т. и т. 3 ГПК.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК Върховният касационен съд, първо търговско отделение