Определение № 361 от 29.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2351/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Окръжна прокуратура Перник против въззивно решение № 139 от 30.04.2024г. по в.гр.д. № 111/2024г. на Окръжен съд Перник, с което е потвърдено решение № 1350 от 28.12.2023г. по гр.д.№ 2083/2023г. на Районен съд Перник като е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на В. Д. К., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 3 000лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление по чл.323, ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК, във връзка с което е водено Досъдебно производство № 19/2018г.на РУ Самоков, ведно със законната лихва, считано от 15.05.2023г., като е отхвърлен иска в останалата му част. В изложението, приложено към касационната жалба, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставен въпрос, касаещ приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД с оглед изпълнението от страна на въззивния съд на задължението да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички релевантни обстоятелства. Твърди се противоречие на въззивния акт с т.11 от ППВС № 4/23.12.1968г.на ППВС и с актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Счита, че твърдените от ищцата неимуществени вреди не са в причинна връзка с воденото наказателно производство. Срещу подадената касационна жалба е постъпил писмен отговор от В. Д. К., чрез процесуалния й представител адвокат Ц., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че е налице злоупотреба с право от страна на Прокуратурата и че несправедливо й е присъденото обезщетение в минимален, вместо в максимален размер, пред вид негативното отражение на воденото производство върху името й като участник в стопански оборот в страната и пред вид принципното й разбиране, че обезщетението има и привантивна функция по отношение на органите на обвинението, които не следва да вредят неправомерно. Счита, че обезщетението й следва да бъде присъдено от деня на увреждането, а не от датата на поискването му, но – пред вид липса на подадена жалба от нейна страна и липсата на сезиране, съдът не може да разглежда въпроси, по които въззивният акт понастоящем е влязъл в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд е преценил за справедлив размер на дължимо обезщетение от 3 000лв., съобразявайки следните преценени от него като релевантни обстоятелства: ищцата е била привлечена като обвиняем на 22.06.2018г. за деяние по чл.323, ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК /самоуправство/. Обвинителният акт е внесен в съда на 29.08.2019г., образувано е н.о.х.д.№ 366/2019г.на РС Самоков. По него са насрочени и проведени шест открити съдебни заседания и е постановена оправдателна присъда, която е влязла в сила на 18.07.2020г. Продължителността на производството е 3 години и половина. По отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1 000лв. Обвинението не е за „тежко“ престъпление и предвиденото за него наказание е „лишаване от свобода“до 5 години и глоба до 1 000лв. Въззивният съд е посочил, че в хода на производството ищцата не е ангажирала доказателства, установяващи конкретно причинените й вреди, поради което е счел, че следва да се приеме, че същите са в обичайния за сходни случаи размер. Посочил е, че обичайно причинените неимуществени вреди се изразяват в естествено следващи се притеснения и безпокойство, злепоставяне сред колеги, партньори, приятели и близки, в резултат на водено в продължение на 3.6 години наказателно производство, което не е определено като продължително и наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“, за която е прието, че „не засяга съществено личните права на ответницата“. Според въззивния съд – съобразно конкретните икономически условя в страната и жизнения стандарт на пострадалото лице, сумата от 3 000лв. е достатъчна за да обезщети причинените му вреди от неимуществен характер. При тези мотиви на въззивния съд и липса на подадена от пострадалата касационна жалба, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивня акт, доколкото поставеният от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд съобразено установената съдебна практика, изградена върху базисните постановки, съдържащи се в ППВС №4/1968г. Съгласно същите - справедливото обезщетение се определя при съобразяване с всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства. Във всички хипотези на чл.2 ЗОДОВ релевантни са: вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот; причиняване на здравословно увреждане. В хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от значение е още тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, интензивността на предприетите процесуални действия; фазата, до която е достигнало производството /дали е постановен съдебен акт, включително и осъдителен/, наложените мерки за неотклонение – тяхната тежест и вид, налице ли е ограничаване на права и в каква степен. Във всички случаи паричният еквивалент на неимущественото увреждане се определя към датата на увреждането, като се отчитат съответните обществено-икономическите условия в страната. Доколкото, съгласно Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална, приложените конкретни решения са ирелевантни, защото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни. В случая, въззивният съд е преценил всички обстоятелства, които са от значение за спора, като е изследвал и конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Принципът за справедливост е съобразен, защото дължимият размер на обезщетение е определен след преценка на конкретно установените факти и наведените възражения. След като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, настъпилите вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на пострадалия и установеното състояние, общественото му и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство, наложените мерки за процесуална принуда; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение