Определение № 4083 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 554/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Д. А. А. и по касационна жалба на ответника С. А. А. срещу въззивно решение № 1341 от 19.11.2025 год., постановено по в. гр. дело № 3068/2024 год. по описа на Апелативен съд – София. Ищецът обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 260462 от 20.08.2024 год., постановено по гр. дело № 7908/2019 год. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от Д. А. А. /встъпил по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. Д. А./ срещу С. А. А. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за продажба на идеална част от недвижим имот № 26, том IV, peг. № 10427, дело 544/2018 год. на нотариус Ст. Т., с рег.№ 065 от НК, с район на действие PC – София, с който А. Д. А. е прехвърлил на ответника С. А. А. 2/6 ид.ч. от ПОЗЕМЛЕН ИМОТ, находящ се в [населено място], [улица], представляващ по КККР имот с идентификатор ***, заедно с построената в описаната /североизточна/ реална част от този имот ЖИЛИЩНА СГРАДА, застроена на 75 кв.м., за продажна цена от 27 100 лв., поради неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на продажната цена. Ответникът обжалва въззивното решение в частта му, в която, като е потвърдено решение № 260462 от 20.08.2024 год., постановено по гр. дело № 7908/2019 год. по описа на Софийски градски съд, по предявените от Д. А. А. /встъпил по реда на чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на процеса първоначален ищец А. Д. А./ срещу С. А. А. искове с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален сключения на 31.08.2018 год. между А. Д. А., като продавач и С. А. А., като купувач, договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 177, том IV, peг.№ 12424, дело 683/2018 год. на нотариус Ст. Т., peг.№ 065 от НК, с район на действие РС – София, с който А. Д. А. е прехвърлил на С. А. А. 3/16 ид.ч. от имот представляващ: АПАРТАМЕНТ № ***, находящ се на първи жилищен – втори етаж в жилищна сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 95 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***. в сграда 1, разположена в имот с идентификатор ***, срещу продажна цена от 43 630 лв., поради неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на продажната цена и е развален сключения на 31.08.2018 год. между А. Д. А., като продавач и С. А. А., като купувач, договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 178, том IV, peг.№ 12425, дело 684/2018 год. на нотариус Ст. Т., рег.№ 065 от НК, с район на действие РС – София, с който А. Д. А. е прехвърлил на ответника С. А. А. 2/6 ид.ч. от следния недвижим имот: АПАРТАМЕНТ № ***, находящ се на четвърти жилищен – пети етаж в жилищната сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 83.56 кв.м. представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, в сграда 7, разположена в имот с идентификатор ***, срещу цена от 63 400 лв., поради неизпълнение на задължението за плащане на продажната цена. Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на всяка от жалбите. В жалбата на ищеца се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че изявленията на страните по договора, че е платена продажната цена преди подписването му, били удостоверени изрично от нотариуса, както и че в тази част нотариалният акт имал характер на частен свидетелстващ документ за знание и материализира удостоверително изявление на своя издател за знанието на факта на плащането, като ищецът не бил провел пълно и главно доказване, че цената не била платена. Удостоверяването от нотариус на изявлението на страната, че е направено плащане /но не е направено изявление, че парите са получени от продавача/, обаче, доказвало само направата на това изявление от автора, т.е неговата автентичност, но не водело до реално погасяване на задължението към продавача. Въззивният съд не бил изпълнил задълженията си по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Въз основа на събраните доказателства по делото може да бъде направен извод, че продажната цена не била заплатена на А. А.. В тази връзка следвало да се вземе предвид заявление-декларация от А. А., с нотариална заверка на подписа рег. № 214 от 21.02.2019 год., на нотариус И. И., рег. № 134 на НК, в която била описана причината за сключване на процесните договори, поведението на ответника и разочарованието на първоначалния ищец от неговите действия, когато бил осъзнал какво всъщност се случило и че няма да получи пари за продажбата на собствените си идеални части от имотите. Този документ бил доказателство за наличието на несъответствие с действителната фактическата обстановка и записаните в нотариалния акт обстоятелства относно заплащането на паричната сума преди изповядване на сделката. Тази декларация била създадена веднага след като продавачът А. Д. А. бил установил, че в нотариалния акт е записано, че е получил пари преди изповядването на сделката. Първоначалният ищец бил подал приживе сигнал и до полицията относно действията на своя син. Следвало да бъдат отчетени и събраните гласни доказателства, от които било видно, че след като не бил получил пари от С. А., първоначалният ищец имал финансови проблеми и здравословни проблеми, като дори бил и два пъти в болница през 2019 год. Въззивният съд не бил обсъдил и обстоятелството, че не ищецът А. А. бил представил и извлечения от единствената банкова сметка на продавача, от които било видно, че не било извършено плащане в размера, описан в нотариалния акт. Освен това съгласно чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой /ЗОПБ/, плащанията на територията на страната се извършват само чрез превод или внасяне по платежна сметка, когато са на стойност надвишаваща 10 000 лв. Тъй като продажната цена на процесния имот била над 10 000 лева, то и нейното законосъобразно плащане следвало да бъде извършено от купувача по банков път. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора /ищеца/ по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Съдът формира извод без да проведе обсъждане, анализ и преценка на всички относими доказателства и доводи на страните и приема, че е налице плащане на продажната цена, респективно не е налице неизпълнение на задължение по договор за покупко-продажба от купувача, щом в нотариалния акт е записано бланкетно, че цената е платена, без да става ясно дали е платена предварително и дали изобщо е получена от Продавача? 2/ Представлява ли нарушение на правилата на логиката и на чл. 235, ал. 2 ГПК изводът на съда за извършено плащане, основан единствено на граматическо тълкуване на глаголно време в нотариален акт, при наличие на преки доказателства /банкови справки/ и изрично нотариално направено волеизялвение от страна на първоначалния ищец, установяващи липса на паричен трансфер? 3/ Представлява ли записът в нотариален акт, че продажната цена е „платена“, без изрично потвърждение от продавача, че е получил сумата, достатъчно доказателство за реалното изпълнение на задължението на купувача, или същият има характер на непълно доказателство, което подлежи на преценка с оглед на останалите доказателства поделото? 4/ Следва ли при спор относно заплащането на цената по договор за покупко-продажба, съдът да тълкува израза „платена цена“ в нотариалния акт само граматически, или е длъжен да изследва действителната воля на страните и наличието на реално разместване на блага, особено когато законът въвежда императивни изисквания за начина на плащане /чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой/? 5/ Следва ли да бъде прието за установено, респективно за доказано записаното в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, обстоятелство, че цената е „заплатена“, без да е записано/заявено, респективно удостоверено, дали продажната цена е заплатена предварително напълно, по какъв начин? 6/ Следва ли бланкетно записаното в нотариален акт обстоятелство, че цената е заплатена на продавача да бъде тълкувано разширително от съда в посока, че щом записаното в нотариалния акт заявление, че цената е платена, то последната е и доказано, че е получена от продавача? 7/ Длъжен ли е въззивният съд, при предявено оспорване на факта на плащането, да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства, включително косвени такива /банкови извлечения за липса на постъпления/ и извънсъдебни документи /декларации с нотариална заверка/, които опровергават свидетелстващата сила на частния документ /разписката/, инкорпориран в нотариалния акт? 8/ Допустимо ли е съдът да гради изводите си за фактическата обстановка само на базата на едно доказателство /нотариален акт/, като игнорира без обсъждане други писмени доказателства, установяващи отрицателни факти /липса на плащане/, и представлява ли това нарушение на задължението за мотивиране на съдебния акт по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че въпросите по т. 1 – 4, т. 7 и т. 8 от изложението са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – т. 19 Тълкувателно решение № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 164 от 08.06.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1285/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 502 от 26.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 1636/2009 год., IV г. о., ГК, като първите четири от тях са и от значение за развитие на правото, а въпросите по т. 5 и 6 от изложението са от значение за развитието на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба С. А. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ищеца част. В жалбата на ответника се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд не бил обсъдил всички възражения на ответника срещу предявените искове и не бил изложил в мотивите убедителни доводи за неоснователност на възраженията, а освен това изводите му били и необосновани. Първото възражение било, че задължително условие за разваляне на договор по чл. 87 ЗЗД е длъжникът да не е изпълнил задължението си поради причина, за която той отговаря. В случая това условие не било налице, тъй като задълженията не съществували или поне не били изискуеми нито към 31.12.2018 год., към който момент с договорите от 31.08.2018 год. било уговорено изпълнението, нито към 14.06.2019 год., на която дата бил предявен искът от А. А., нито към момента на смъртта на А. А., а именно към 30.10.2020 год., тъй като между страните бил действал договор, сключен на основание чл. 108 ЗЗД – за опрощаване на задълженията. Този договор бил унищожен на основание чл. 28 от ЗЗД поради грешка на кредитора, като решението за унищожаване било влязло в сила на 14.11.2023 год., а съдебният процес за разваляне на договорите вече бил висящ. По това възражение въззивният съд не бил изложил съображения. Второто възражение било, че съгласно чл. 87 ЗЗД, кредиторът, преди да развали или да поиска от съда разваляне на договора, следва да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален. По това възражение съдът не бил изложил доводи, а именно, че нито първоначалният ищец А. А., нито встъпилият в процеса след смъртта на първоначалния ищец Д. А., не били изпълнили това условие. Не било обсъдено също така, че първоначалният ищец А. А. се бил опитал да се освободи от това задължение, позовавайки се на чл. 87, ал. 2 ЗЗД, като представил с исковата молба предварителен договор за покупка на имот в П., анекс към него и споразумение за разваляне на предварителния договор. Този договор бил нищожен, тъй като бил симулативен – той бил изработен за нуждите на настоящия процес. Ответникът не разполагал с обратно писмо, тъй като не бил страна по този договор. Встъпилият на мястото на първоначалния ищец Д. А. не само не бил дал на длъжника подходящ срок за изпълнение, но и изрично се бил противопоставил на реалното изпълнение с довода, че поради закъснението и с оглед увеличението на цените на недвижимите имоти, изпълнението е станало за него безполезно. Въззивният съд бил приел, че това възражение е неоснователно и че Д. А. нямал такова задължение, тъй като той замествал първоначалния ищец, починал в течение на процеса. Този извод бил необоснован, тъй като нямало твърдение първоначалният ищец да е дал на длъжника подходящ срок за изпълнение, а и вземането му не било изискуемо. На свой ред възраженията на ищеца били неоснователни. Задължението било станало изискуемо едва след влизане в сила на решението, с което на основание чл. 28 ЗЗД бил унищожен договорът за опрощаване на задължението, поради грешка на кредитора, т.е. на 14.11.2023 год. В съдебното заседание, проведено на 23.04.2024 год., ответникът бил предложил реално изпълнение, като не можело да се приеме, че в периода от 14.11.2023 год. до 23.04.2024 год. имало сериозно поскъпване на недвижимите имоти. Идеалните части от двата апартамента били продадени по цени, съгласно данъчните оценки. Данъчните оценки не били променени в периода от сключването на договорите за покупко-продажба, а именно от 31.08.2018 год. Кредитор не можел да избегне задължението да предложи подходящ срок за изпълнение, като се позове на чл. 87, ал. 2 ЗЗД с твърдение, че поради увеличението на цените, реалното изпълнение по договора за продажба чрез заплащане на договорената продажна цена, е станало безполезно. По отношение на възражението, че ищецът не бил оказал съдействие за изпълнение, като отказал да съобщи банковата си сметка, изводите на въззивния съд били необосновани и противоречали на закона – чл. 87, ал. 3, изр. последно ЗЗД и чл. 97 ЗЗД. Предвидената в чл. 97, ал. 1 ЗЗД възможност не се отнасяла за случаите, при които има висящ процес за разваляне на договора поради неизпълнение. Следвало да се има предвид, че ЗЗД бил приет през 1950 год. при съвсем различни икономически условия. До 1990 год. физическите и юридическите лица можели да влагат пари само в ДСК. Сега съществували множество банки, но повечето от тях не разполагали с възможност да разкриват депозитни сметки – такава възможност съществува само за „Банка ДСК“ АД. Следвало да се има предвид, че лице, което желае да се възползва от тази възможност, трябвалио да представи доказателства, че дължи точно определена сума на лицето, на името на което желае да открие депозитна сметка. В конкретния случай ответникът нямал такава възможност, тъй като не разполагал с документ, че дължи на Д. А. А. конкретна сума. Съдът следвало да посочи, че С. А. А. има възможността, уредена в чл. 97, ал. 1, изр. посл. ЗЗД, да внесе на депозитна сметка на Д. А. А. сумата 53 515 лв., съставляваща половината от продажната цена по двата договора за продажба на идеалните части от двата апартамента. Следвало да се има предвид и изискването на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото. В изложението на касатора /ответник/ по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Може ли да се приеме, че длъжникът не е изпълнил задължението си поради причина, за която той отговаря, ако към датата, за която е било договорено реалното изпълнение, задължението не е съществувало или поне не е било изискуемо? 2/ Следва ли длъжникът да изпълни задължението при положение, че задължението е станало изискуемо по време на висящ съдебен процес и, въпреки изрично направено от длъжника искане съдът да му предостави такава възможност, като задължи ищеца да съобщи банковата си сметка, по която да преведе половината от продажната цена по двата договора, съдът не уважи това му искане? 3/ Следва ли встъпилият в процеса наследник, след смъртта на първоначалния ищец, да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, като се има предвид, че първоначалният ищец не е давал на длъжника такъв срок, а се е възползвал от възможността, предвидена във втората алинея на чл. 87 ЗЗД, заявявайки, че поради забава на длъжника изпълнението е станало за него безполезно? 4/ Следва ли кредиторът да окаже съдействие на длъжника за изпълнение, като съобщи сметката си или друг начин на изпълнение? Може ли да се приеме, че длъжникът не е изпълнил задължението поради причина, за която той отговаря, поради обстоятелството, че не се е възползвал от предвидената в чл. 97, ал. 1 от ЗЗД възможност? 5/ Приетото в касираното решение, а именно: „Възможността по чл. 97 ЗЗД за изпълнение от длъжника, при забава на кредитора, е уредена в материално-правна норма. Последното води до вид преуреждане на отношенията в съществуващо правоотношение между страните, но съдът не може да дава указания за изпълнение на задължение, което е съществено за материалното правоотношение. Съдът е длъжен да осигури възможност на страните да реализират процесуалните си права във висящо съдебно производство и не може да се намесва в материално-правните им отношения“ не противоречи ли на казаното в чл. 87, ал. 3, изр. посл. ЗЗД, а именно: „Ако ответникът предложи изпълнение в течение на процеса, съдът може да даде според обстоятелствата срок за това“? 6/ Може ли кредиторът да се възползва от възможността, предвидена в чл. 87, ал. 2 ЗЗД, да иска разваляне на договора без да дава на длъжника срок за изпълнение, с твърдението, че поради забава на длъжника реалното изпълнение /т.е. за заплащане на продажната цена по договор за покупко- продажба на недвижим имот/ е станало безполезно, тъй като цените на недвижимите имоти са се увеличили? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касационната жалба Д. А. А. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната от ответника част. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че първоначалният ищец А. Д. А. /починал в хода на настоящото дело – на 30.10.2020 год./, е баща, респ. наследодател на ищеца Д. А. А. и на ответника С. А. А. – също негов син. Съпругата на първоначалния ищец и майка на страните Надежда С. А. била починала през м.февруари 2018 год. Поради просрочени парични задължения на А. Д. А. било реализирано принудително изпълнение чрез удръжки в размер на 303.33 лв. месечно от пенсията му за погасяване задължения към „Топлофикация София“ ЕАД, по изп.д.№2066/2018 год. на частен съдебен изпълнител Б. Б., считано от 01.03.2019 год. Съгласно удостовереното в писмо с изх.№ 1023-21 от 31.01.2019 год. на НОИ, ТП – София град, през периода 2008 год. – 2014 год., в резултат на наложени запори от съдебни изпълнители, от пенсията на А. Д. А. били удържани общо 22 574.90 лв. А. Д. А. и неговият син С. А. А. сключили на 19.07.2018 год. договор за продажба, с който първият продал 4/6 ид.ч. от правото на собственост върху поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор ***, заедно с построената в описаната /североизточна/ реална част от този имот жилищна сграда, застроена на 75 кв.м., представляваща по кадастралната карта и кадастралните регистри сграда с идентификатор ***. по КККР на [населено място], за сумата от 27 100 лв. Договорът бил материализиран в нотариален акт № 26, т. IV, peг.№ 10427, дело № 544/2018 год. по описа на нотариус С. Т., с рег.№ 065 на НК, като в пункт първи от него било отразено, че сумата от 27 100 лв. е заплатена от купувача на продавача, преди подписване на нотариалния акт. На 31.08.2018 год. първоначалният ищец А. Д. А. и ответникът С. А. А. сключили два договора за продажба, с които първият прехвърлил на втория своите идеални части от правото на собственост върху другите два процесни имота, находящи се в [населено място], съответно за продажна цена от 46 630 лв. и 63 400 лв., които купувачът се бил задължил да заплати в срок до 31.12.2018 год. Договорите били материализирани съответно в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 177, том IV, peг.№ 12424, дело 683/2018 год. на нотариус Ст. Т., с peг.№ 065 на НК и в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 178, том IV, peг.№ 12425, дело 684/2018 год. на нотариус Ст. Т., с рег.№ 065 на НК, като продажната цена по всеки един от договорите била равна на данъчната оценка на имота, предмет на продажбата. Поради допусната грешка при определяне на идеалната част от правото на собственост на продавача, на 19.09.2018 год. била извършена поправка на нотариален акт № 177 от 31.08.2018 год. по надлежния ред с нотариален акт № 39, т. V, peг. № 13209, н. дело № 741/2018 год. по описа на нотариус Ст. Т., с рег.№ 065 на НК, като вместо погрешната 1/2 ид.ч. било уточнено, че продавачът прехвърля „собствените си 3/8 ид.ч.“ Видно било от договор за опрощаване на паричното задължение от 31.08.2018 год., че с него кредиторът А. Д. А. опростил изцяло и безусловно задълженията на длъжника С. А. А. в размер на 107 030 лв., представляваща сбора от продажните цени на ид.ч. от правото на собственост върху двата имота – апартамент №***, намиращ се в [населено място], [улица] и апартамент № ***, находящ се [населено място], [улица], прехвърлени на 31.08.2018 год. Подписите на страните в договора били нотариално заверени също от нотариус Ст. Т.. Валидността на договора за опрощаване на паричното задължение от 31.08.2018 год. била оспорена от А. Д. А., поради пороци на волята – грешка и измама с искова молба с вх.рег.№ 103417 от 15.08.2019 год., по която било образувано гр. дело № 10782/2019 год. по описа на СГС. С решение по посоченото дело № 266852 от 08.12.2021 год., договорът бил унищожен на основание чл. 28 ЗЗД – поради грешка. Това решение било потвърдено с решение № 143 от 03.02.2023 год., постановено по в. гр. дело №1363/2022 год. по описа на САС, като влязло в сила на 14.11.2023 год. На 25.09.2018 год. А. Д. А. сключил с четири физически лица предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот в [населено място] при цена от 98 000 лв., която следвало да бъде платена от купувача до 26.11.2018 год. На 20.11.2018 год. страните били подписали анекс, с който уговорили плащането на продажната цена да се извърши до 31.12.2018 год., а на 02.01.2019 год. да се сключи окончателния договор с нотариален акт. Въззивният съд е счел за установено въз основа на показанията на свидетелката А. А. /съпруга на ищеца Д. А./ – които е кредитирал отчасти като последователни, житейски логични, почиващи на преки, непосредствени впечатления и съответстващи на събраните по делото писмени доказателства, че свекърът й А. бил живял сам след като съпругата му починала през м. февруари 2018 год. до м. декември 2018 год., а на 22.12.2018 год. се преместил да живее при свидетелката и мъжа й в [населено място], като живял при тях до смъртта си. Първоначалният ищец искал да си купи къща в [населено място], за да бъде по-близо до сина си Д. и семейството му, защото имал повече нужда от грижи, отколкото от жилище, а средствата за къщата трябвало да бъдат от продажбата на апартаментите в [населено място]. За апартамента на [улица], А. и съпругата му имали големи дългове около 36 000 лв. към „Топлофикация София“ ЕАД. Заради тези дългове на нейния свекър били запорирани сметките от частен съдебен изпълнител. Счел е за установено въз основа на показанията на свидетелката В. Д. /живееща на съпружески начала с ответника/ – които е кредитирал като логични и непротиворечиви, че бащата на С. живеел в апартамента на [улица], а след като останал сам, поради смъртта на съпругата му на 13.02.2018 год., С. го бил посещавал всеки ден, носел му храна, чували се и по телефона. Когато на 23.12.2018 год. били отишли със С. да го вземат за Коледа, установили, че А. го няма в жилището на [улица], а телефонът му бил изключен. По-късно разбрали, че е в [населено място], при големия си син. По отношение на иска за разваляне на договора за покупко-продажба, с който А. Д. А. е прехвърлил на ответника С. А. А. 4/6 ид.ч. от следния недвижим имот: поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], заедно е построената в този имот жилищна сграда, въззивният съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът по един двустранен договор, не изпълни задължението си поради причина, за която отговаря, кредиторът може да развали договора, а съгласно ал. 3 от същата норма, когато се касае за договор за прехвърляне на вещни права, както е в казуса, развалянето става по съдебен ред. Материалноправните предпоставки, обосноваващи основателността на такъв иск са – наличие на валидно облигационно правоотношение по двустранен договор, с който се прехвърлят недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане; неизпълнение на задълженията на насрещната страна по договора, което да е съществено, като неизпълнението трябва да е по причина, за която длъжникът отговаря, а страната, която иска развалянето, да е изправна и на последно място изпълнение на задълженията от страна на кредитора или готовност за изпълнение. В тази връзка е посочил е, че между страните има спор единствено във връзка със заплащането на продажната цена от 27 100 лв. Приел е, че изявленията на страните по договора, че е платена продажната цена преди подписването му, са удостоверени изрично от нотариуса, пред който е изповядан. В частта, с която купувачът заявявал, че е платил цената, а продавачът, че я е получил, нотариалният акт има характер на частен свидетелстващ документ за знание и материализира удостоверително изявление на своя издател за знанието на факта на плащане. В такава хипотеза не е необходимо да бъде издавана отделна разписка по чл. 77, ал.1 от ЗЗД. В случаите, когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за своя издател факти, той се ползва с материална доказателствена сила, поради което, когато се оспори изявлението за плащане от подписалото го лице, в смисъл че не е налице плащане на цената, доказателствената тежест за верността на удостовереното обстоятелство за получаване на цената е на страната, която го оспорва – в частност на ищеца, като доказването следва да е пълно и главно. Такова доказване не било проведено, тъй като липсвали доказателства за положителен факти, чрез който да се направи фактическа констатация, че признатото в нотариалния акт обстоятелство от продавача А., че е получил цената преди сключването на договора в нотариална форма, е невярно. Освен това използваното в нотариалния акт страдателно причастие “платена“ било в минало време, което логически водело до извод за настъпването на този факт преди подписването на договора за покупко-продажба. В този смисъл е счел за неоснователно възражението на ищеца, че като не е използван изразът “платено предварително“, това означава, че фактът на плащане не е реализиран преди подписване на договора. По делото липсвал обратен документ, който да дискредитира достоверността на тази част от изявленията на страните, отразени в нотариалния акт, а именно, че цената е платена преди подписването му от тях. Следвало да се отчетат като косвено доказателство, за това, че оспореният факт на плащането е верен и показанията на свидетелката А. А., която като съпруга на ищеца била заинтересована да се докаже обратното. Тя била заявила, че от А. А. знае, че за недвижимия имот с къщата се е съгласил да се продаде, а е очаквал да получи пари за другите два имота. Правилата на логическото мислене навеждали на фактическа констатация, че той не бил искал и не бил очаквал плащане след сключването на първия договор за продажба на недвижим имот. Ирелевантно било обстоятелството, че сумата от 27 100 лв. не била преведена по банков път и не била постъпвала по сметка на ищеца. Нарушаването на изискването по чл. З ЗОПБ можело да бъде отчетено като административно нарушение, но не доказвало липса на изпълнение. В обобщение въззивният съд е приел, че искът по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договора за покупко-продажба от 19.07.2018 год. поради неплащане на цената от 27 100 лв. е неоснователен. По отношение на останалите две претенции по чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договорите за продажба на идеални части от апартамент № ***, находящ в [населено място], [улица] апартамент ***, находящ се в [населено място], [улица], въззивният съд е посочил, че по делото са спорни само обстоятелствата дали е налице неизпълнение на задължението от длъжника да заплати продажната цена на всеки от имотите, поради причина, за която той отговаря. Ответникът не оспорвал, че не бил изпълнил задължението си по чл. 200, ал. 1 ЗЗД да плати уговорената продажна цена в срок до 31.12.2018 год., съгласно клаузите на двата договора. С влязло в сила решение договорът за опрощаване на задължения от 31.08.2018 год. бил унищожен поради грешна на основание чл. 28 ЗЗД и задължението за залащане на продажната цена на недвижимите имоти било станало изискуемо, считано от 14.11.2023 год. Не било спорно, че купувачът не бил заплатил след тази дата уговорената цена, но бил направил изявление, че иска за плати цената по договорите. От своя страна ищецът бил изразил нежелание след 14.11.2023 год. да му се плати цената на претендираните от него идеални части от двата апартамента, с което не бил оказал необходимото кредиторово съдействие за изпълнение. Въззивният съд е изложил съображения, че за да бъде изправна страна в правоотношението, длъжникът може да преодолее неосигуряването на съдействие чрез посочване на банкова сметка, по която задължената страна да преведе продажната цена като се възползва от законовата възможност, уредена в чл. 97, ал.1 от ЗЗД. Съгласно тази норма, при липса на данни за банковата сметка на кредитора, за да избегне неблагоприятните последици от неплащане на задължението, длъжникът е следвало, за да се освободи от отговорност, да вложи дължимата сума в банка. За да е налице надлежно изпълнение е необходимо длъжникът да представи доказателства, че освен предложението, действително е предприел каквито и да било действия по влагане на сумата в банка. В тази насока нямало твърдения и не били представени доказателства от С. А. да е вложил сумата в банка на името на Д. А. или да е направил в срок искане за откриване на сметка в полза на същия и да е получил отказ от банката. Следователно налице било виновно и пълно неизпълнение на паричното задължение за плащане на цената от С. А., поради което исковете за разваляне на процесните два договора се евявяли основателни. Ирелевантен бил доводът на ответника, че ищецът А. А. нямал нужда от покупка на жилище в [населено място], респ. нямал нужда от паричните средства по двете продажби. Установено било, че продавачът бил изправна страна по двата договора и бил изпълнил задължението да прехвърли собствеността върху притежаваните от него идеални части от двете жилища, а ответникът не бил изпълнил задължението да заплати уговорената цена, след влизането в сила на решението за унищожаване на договора за опрощаване на задължения. Това съдебно решение имало действие занапред, а до влизането му в сила С. А. нямал задължение да плати цената по договорите, тъй като те му били опростени с договора от 31.08.2018 год. Неоснователно било и възражението на ответника, че първоинстанционният съд трябвало да задължил кредитора Д. А. да посочи банкова сметка, по която да му бъде изплатена продажната цена. Възможността по чл. 97 ЗЗД за изпълнение от длъжника, при забава на кредитора, била уредена в материалноправна норма. Последната водела до вид преуреждане на отношения в съществуващо правоотношение между страните, но съдът не можел да дава указания за изпълнение на задължение, което било съществено за материалното правоотношение. Съдът бил длъжен да осигури възможност на страните да реализират процесуалните си права във висящото съдебно произодство и не можел да се намесва в материалноправните им отношения. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По касационната жалба на ищеца: С въпросите по т. 1 – т. 6 от изложението се отправя идентично питане за доказателствената сила на нотариалния акт в частта му относно изявленията, че цената е платена от купувача, съответно получена от продавача, а свързаните с него въпроси по т. 7 и 8 от изложението се отнасят до приложението на чл. 175 вр. с чл. 12 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Тези въпроси са от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според установената практика на ВКС, обективирана в т. 19 Тълкувателно решение № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, решение № 65 от 30.07.2014 год. на ВКС по т. дело № 1656/2013 год., II т. о., ТК, решение № 108 от 25.06.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1538/2019 год., IV г. о., ГК и др., съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти; доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в т тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът трябва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които, преценени според правилото на чл. 175 ГПК, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. Според приетото в решение № 359 от 19.11.2012 год. на ВКС по гр. дело № 159/2012 год., III г. о., ГК, решение № 320 от 15.01.2013 год. на ВКС по гр. дело № 94/2012 год., III г. о., ГК, решение № 231 от 08.07.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6604/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 60221 от 19.01.2022 год. на ВКС по гр. дело № 3270/2020 год., IV г. о., ГК и др., нотариалният акт в частта му относно изявленията, че цената е платена от купувача, съответно получена от продавача, е частен свидетелстващ документ за изявление за знание /т.е. твърдение за факти, стоящи извън психиката на автора, които могат да бъдат верни или неверни/ с характер на извънсъдебно признание на факта, че цената е получена от продавача, което е оттегляемо. Затова същият може да служи само като доказателство, че изявленията за плащане, съответно за получаване на цената, преди сключването на договора, са направени от двете страни по него /чл. 180 ГПК/, но не и за обстоятелството, че плащането е действително извършено, тъй като то не е направено пред нотариуса /чл. 179, ал. 1 ГПК/. Признанието на неизгодни за страната факти само по себе си не обвързва съда и той трябва да го прецени с оглед на всички обстоятелства по делото, съгласно чл. 175 ГПК. В разглеждания случай мотивите на обжалваното решение разкриват осъществена самостоятелна решаваща дейност на въззивния съд по предмета на въведения с иска по чл. 87, ал. 3 ЗЗД спор. Изводът за плащане на продажната цена по договора за продажна от 19.07.2018 год. е формиран след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, а не се основава единствено на изявленията в нотариалния акт. Пропускът на въззивния съд да анализира отделни доказателства /например заявление-декларация на първоначалния ищец А. Д. А., в която се съдържат изявления за изгодни за страната факти – че продажната цена не е заплатена от купувача/ не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол, след като от мотивите на решението е видно, че даденото разрешение на спора е резултат от съвкупна преценка на счетените за относими доказателства. Въззивният съд е обсъдил и поддържаните във въззивното производство доводи на ищеца и е отговорил мотивирано на тях, излагайки съображения защо не ги възприема. Несъгласието на касатора с приетото в обжалваното решение, че ответникът е заплатил на продавача уговорената продажна цена в размер на 27 100 лв., съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. А наличието на съдебна практика по поставените в изложението въпроси /т. 1 – т. 6/ изключва приложното поле на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не страда от пороци с такава тежест, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и в този смисъл са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. По касационната жалба на ответника: Първият формулиран в изложението въпрос не е обуславящ, тъй като не кореспондира с мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е приел, че договорът за опрощаване от 31.08.2018 год. не е породил правно действие още от момента на сключването му, респ., че към 31.08.2018 год., задълженията на ответника за заплащане на продажната цена по всеки един от процесните договори са били изискуеми. Следователно по този въпрос не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въпросите по т. 2, т. 4 /в първата му част/ и т. 5 от изложението, които са свързани, също не осъществяват общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не кореспондират с данните по делото. Ответникът е предложил изпълнение в течение на процеса, без обаче да поиска от съда срок за това. Видно е от съдържанието на протокола за проведено на 23.04.2024 год. открито съдебно заседание в първоинстанционното производство, че ответникът е отправил единствено искане да бъде указано на ищеца да посочи банковата си сметка. Това искане не е равнозначно на искане за определяне на срок за изпълнение по чл. 87, ал. 3, изр. 2 ЗЗД, а съдът не може служебно да дава срок за изпълнение, нито продавачът е длъжен да приеме плащане, предложено от купувача, без да иска за това срок от съда /решение № 853 от 11.10.1999 год. на ВКС по гр. дело № 159/1999 год., ІІ г. о., ГК, решение № 206 от 12.03.2008 год. на ВКС по т. дело № 855/2007 год., II т. о., ТК/. Отделно от това съдът няма правомощия да задължава ищеца да посочи банкова сметка или друг начин на плащане – съгласно разпоредбата на чл. 129, ал. 2, изр. 1 ГПК, исковата молба е нередовна само когато не отговаря на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, но не и на изискването по чл. 127, ал. 4 ГПК, което освен това е приложимо само по осъдителен иск за парично вземане /решение № 50011 от 26.09.2022 год. на ВКС по т. дело № 1964/2020 год., І т. о., ТК/. Въпросите по т. 3 и т. 6 от изложението, които са свързани с приложението на чл. 87, ал. 1 и 2 ЗЗД, нямат обуславящо значение, тъй като не съответстват на данните по делото и мотивите на обжалваното решение. Въззивният съд не е отрекъл необходимостта от отправяне на искане до длъжника за изпълнение в подходящ срок – независимо от това дали падежът вече е настъпил, или настъпва по силата на изявлението, нито е изследвал хипотезата на чл. 87, ал. 2, предл. 2 ЗЗД /разваляне без предивестие поради безполезност на престацията/. Приел е, че ответникът не е изпълнил в хода на процеса задълженията си за заплащане на продажната цена по всеки един от процесните договори, по причина, за която той отговаря, въпреки че същите са станали изискуеми от 14.11.2023 год., като очевидно е съобразил, че исковата молба, с която се иска разваляне, поначало има значението на предупреждение за разваляне /което при безсрочните задължения включва и покана по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, с която длъжникът се поставя в забава/, а липсата на срок в предупреждението не го дисквалифицира, ако след получаването му длъжникът е бездействал в достатъчен според обстоятелствата срок /в този смисъл решение № 834 от 29.11.1991 год. на ВС по гр. дело № 406/1991 год., ІV г. о., решение № 178 от 12.11.2010 год. на ВКС по т. дело № 60/2010 год., ІІ т. о., ТК, решение № 37 от 22.03.2011 год. на ВКС по гр. дело № 920/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 46 от 01.03.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2466/2021 год., IV г. о., ГК и др./. Въпросът по т. 4 от изложението /във втората му част/ няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона. Отговор на този въпрос е даден в установена практика на ВКС, обективирана в решение № 795 от 1999 год. на ВКС по гр. дело № 499/99 год., II г. о., ГК, решение № 28 от 14.03.2009 год. на ВКС по т. дело № 497/2008 год., І т. о., ТК, решение № 29 от 13.04.2011 год. на ВКС по т. дело № 396/2010 год., І т. о., ТК, решение № 229 от 28.01.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4936/2013 год., ІІІ г. о., ГК, с която въззивният съд се съобразил. Според тази практика, длъжникът, който не е престирал на уговорения срок /респ. след като е бил поканен – чл. 84, ал. 2 вр. с чл. 69, ал. 1 ЗЗД/ е в забава и отговаря за последиците от забавеното изпълнение. Освобождаването от последиците на забавата следва да се осъществи по правилото на чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Ето защо не са налице претендираните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд