Определение № 1899 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4711/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СОФ Кънект“ АД, чрез адв. Д. Д. против решение № 4861/15.08.2024 г. по в.гр.д. № 4575/2024 г. на Софийски градски съд, с което след отмяна на решение № 18320/7.11.2023 г., постановено от Районен съд София по гр.д. № 46121/2022 г., са уважени предявените от М. Б. П. срещу касатора, искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ – за признаване за незаконно на уволнението, извършено със заповед № 212/27.06.2022 г., с която е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ и нейната отмяна и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Домакин, салон за гости/служител пътническа агенция“ в сектор „Салони за гости П.“, отдел „ВИП-Б и салони за гости“ в Главна дирекция „Търговска“ в СОФ Кънект“ АД. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.328, ал.1, т.4 КТ, съществени нарушения на съдопроизводствените правила – нарушение на диспозитивното начало, изразяващо се в разширяване на служебния контрол и отмяна на уволнението на неизтъкнато от ищеца основание и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК / евентуално по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК/ следните въпроси: 1/ Кога е налице спиране на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.4 КТ и дали срокът от 15 работни дни, посочен в тази разпоредба, тече само за времето, през което служителите са се явявали на работа, но реално не са осъществявали трудовите си функции поради факта на престой, или тече и за времето, през което работодателят е използвал някоя от другите си законови възможности при спиране на работа, различни от прекратяване на договора /едностранно изменение на мястото и характера на работата, предоставяне на платен годишен отпуск и др./; 2/ Може ли съдът да основе решението си на факти, които опорочават потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор, но не са посочени от ищеца в исковата молба, нито във въззивната му жалба. По първия въпрос се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие със съдебната практика на ВКС – решение № 298 от 28.10.2014 г. по гр.д. № 977/2014 г. на IV г.о., решение № 92 от 14.04.2016 г. по гр.д. № 4515/2015 г. на IV г.о. и на решение № 26 от 4.03.2022 г. на IV г.о., а по втория въпрос – на решение № 92 от 14.04.2016 г. по гр.д. № 4515/2015 г. на IV г.о., решение № 665 от 1.11.2010 г. по гр.д. № 242/2009 г. на IV г.о. и решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 475/2011 г. на IV г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с обосновка, че по него не е налице практика на ВКС, е формулиран следния въпрос: Налице ли е престой на служителите и тече ли срокът по чл.328, ал.1, т.4 КТ, в случай че поради невъзможност да осигури работа на служителите, работодателят изрично уведоми същите да не се явяват на работа в определен период, като за този период работодателят заплаща трудово възнаграждение в пълен размер и третира същия за трудов и осигурителен стаж. Касаторът поддържа и наличието на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, доколкото въззивният съд е приел, че упражняването на някоя от законовите възможности на престой от страна на работодателя осуетява приложимостта на основанието по чл.328, ал.1, т.4 КТ. Насрещната страна – М. Б. П., чрез адв. Н. Танков, в отговора на жалбата поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Изложени са и съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба. За да отмени решението на първата инстанция и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове по чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ, въззивният съд е приел, че основният довод във въззивната жалба на ищцата е относно наличието на злоупотреба с право от страна на работодателя с излагане на конкретни факти. Посочил е, че това оплакване е въведено за първи път с въззивната жалба, доколкото в исковата молба не се съдържат твърдения за конкретни факти, обосноваващи извод за злоупотреба с право. Изложените в последната факти за незаконност на уволнението са: със заповед № 27/31.05.2022 г. на служителите е наредено да не се явяват на работа поради невъзможност на работодателя да им осигури ефективно изпълнение на трудовите им задължения, т.е. поради „преустановяване на дейността“, а не поради „спиране на работата“; липса на мотиви в така издадената заповед поради които се спира работния процес, както и срокът за който работата се спира; нарушение на чл.12, ал.5, т.2 КТД от 15.04.2022 г. при прекратяване на трудовия договор с ищцата; нарушение на чл.333, ал.1, т.6 КТ, доколкото ищцата е член на ФТР Подкрепа към работодателя. Ето защо, въззивният съд е приел, че наведеното за първи път във въззивната жалба основание за незаконност на уволнението не следва да бъде разглеждано, тъй като съдът не може да основе решението си по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. Същевременно, въззивният съд е приел, че доколкото нормите, регламентиращи възникването и упражняването на потестативното право на работодателя да прекрати въз основа на предвидените в закона основания трудовите правоотношения на работещите при него лица, имат императивен характер, въззивният съд може служебно да констатира нарушение на тези норми, дори и то да не е било въведено като оплакване във въззивната жалба, като се е позовал на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.е. приел е, че надлежното възникване и упражняване на потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор, следва да бъде изследвано служебно от съда при формиране на извод относно законосъобразността на извършеното уволнение. Като е приел горното, въззивният съд е посочил, че предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение на основание на чл.328, ал.1, т.4 КТ е спирането на дейността за повече от 15 работни дни, но и обстоятелството, че през този период работниците или служителите са имали готовност да осъществяват своите трудови функции, без реално да са го правили по причина спиране на работата. При преценка на приетата по делото заповед № 27/31.05.2022 г., с която на служителите е наредено да не се явяват на работа в периода от 1.06.2022 г. до 27.06.2022 г. поради невъзможност на работодателя да им осигури работа, въззивният съд е достигнал до извод, че в конкретния случай този 15 дневен срок не е изтекъл, тъй като при ползването на платен годишен отпуск или упражняване на някоя от другите възможности, с които работодателят разполага при престой на работниците или служителите през периода, за който се твърди, че е текъл 15 дневния срок на спиране на работата, е било налице друго основание за преустановяване на дейността на работниците и служителите, поради което предвиденият от закона 15 дневен срок не е текъл. Поради липсата на един от елементите на фактическия състав на използваното основание за прекратяване на трудовото правоотношение, съдът е приел, че уволнението се явява незаконосъобразно. С оглед така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият съдебен състав приема, че и двата въпроса, формулирани от касатора са решаващо произнесени при разрешаването на спора, т.е. отговарят на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на тях е налице и сочения допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото в посочената от касатора съдебна практика на ВКС, по тези въпроси са дадени разрешения в противоположен смисъл. Ето защо, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос: Кога е налице спиране на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.4 КТ и дали срокът от 15 работни дни, посочен в тази разпоредба, тече само за времето, през което служителите са се явявали на работа, но реално не са осъществявали трудовите си функции поради факта на престой, или тече и за времето, през което работодателят е използвал някоя от другите си законови възможности при спиране на работа, различни от прекратяване на договора /едностранно изменение на мястото и характера на работата, предоставяне на платен годишен отпуск и др./ и по процесуалноправния въпрос: Може ли съдът да основе решението си на факти, които опорочават потестативното право на работодателя да прекрати трудовия договор, но не са посочени от ищеца в исковата молба. Касаторът дължи държавна такса за касационното обжалване в размер на 80,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,