Определение № 3735 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1240/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Д. М., със съдебен адрес в [населено място], подадена чрез адв. И. А., срещу въззивно решение № 547 от 12.12.2022 г., постановено по гр. дело № 703/2022 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 87 от 17.06.2022 г., постановено по гр. дело № 741/2020 г. на Районен съд – Кнежа, с което е отхвърлен предявеният от Л. Д. М. против С. С. И. главен установителен иск за съществуването на валидно облигационно правоотношение между тях по силата на Договор за аренда на земеделски земи от 18.12.2014 г. с нотариална заверка на подписите, съгласно което ищецът е арендатор на земите, предмет на договора, и е оставено без уважение искането на ищеца за установяване на неоснователност и незаконосъобразност на вписването в Агенция по вписванията на обстоятелството, че процесният договор за аренда е предсрочно едностранно развален, поради неизвършване на арендно плащане за стопанската 2019/2020 г. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от ответника С. С. И. насрещен иск и е признато за установено, че сключеният анекс от 20.08.2021 г. към процесния договор за аренда няма действие спрямо него и му е непротивопоставим. С касационната жалба въззивното решение се обжалва в цялост като неправилно и незаконосъобразно. Ответникът по касация С. С. И., със съдебен адрес в [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв. В. Ч.. Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира присъждане на направените разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие от 27.01.2023 г. Въззивният съд е приел, че предмет на съдебното производство е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК като претенцията е да бъде признато за установено, че между страните съществуват облигационни правоотношения по силата на Договор за аренда на земеделска земя, с нотариална заверка на подписите, рег. № 5769/ 18.12.2014 г. на нотариус Г. Х., както и че ищецът е арендатор на описаните два имота. Направено е искане съдът да приеме за незаконосъобразно вписаното от Агенцията по вписванията предсрочно разваляне на процесния аренден договор, както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменено извършеното от Служба по вписванията [населено място] вписване на заявление от 17.09.2021 г. на ответника за частично разваляне на договора за аренда. Ответникът от своя страна е предявил насрещен иск като претенцията е да се признае за установено, че сключеният на 20.08.2021 г. анекс с нотариална заверка на подписите няма действие спрямо него и му е непротивопоставим. Като спорен пред въззивната инстанция е определен въпросът дали са били налице предпоставките на чл. 28, ал. 1 ЗАЗ за разваляне на арендния договор, поради забавено изплащане на арендната вноска за повече от 3 месеца, и дали сключеният на 20.08.2021 г. анекс към договора има действие и е противопоставим на ответника по първоначалния иск и ищец по насрещния иск. От представените по делото нотариални актове е установено, че в периода 2019-2020 г. ответникът С. И. е станал собственик на 1/4 ид. ч. от единия имот, предмет на арендния договор - нивата в м. „Динкови колиби“, съответно с площ от 86,922 дка, като на основание чл. 17, ал. 2 ЗАЗ същият е встъпил в правата на арендодател по сключения на 18.12.2014 г. аренден договор до размера на притежаваните права на собственост, до който размер арендаторът му дължи заплащане на арендната вноска. От заключението на вещото лице по приетата съдебна-счетоводна експертиза е установено, че за стопанската 2019/2020 г. ищецът като арендатор дължи на ответника арендно плащане в общ размер на 1086,53 лв., като след отчитане на направените от ищеца плащания за притежаваните от ответника идеални части, е останала неизплатена сума в размер на 362,13 лв. Съдът е установил, че е налице забава на арендатора за заплащане на дължимата арендна вноска с повече от 3 месеца. Прието е, че процесният аренден договор е сключен за срок до 10 години и подлежи на разваляне извънсъдебно, тъй като със сключения на 20.08.2021 г. анекс към него договорът не е продължен по смисъла на чл. 18 ЗАЗ, тъй като не е спазена процедурата по чл. 18, ал. 2 ЗАЗ. В заключение е прието, че е спазена процедурата за извънсъдебно разваляне на аренден договор със срок до 10 години, тъй като е установено, че ответникът – арендодател е изпратил писмено уведомление до арендатора за частично разваляне на договора, поради забавено плащане на арендната вноска за стопанската 2019/2020 г., и това изявление е достигнало до адресата на 13.09.2021 г. С оглед направения извод, въззивният състав е приел за правилни и обосновани изводите на първоинстанционния съд за отхвърляне на претенцията на ищеца за отмяна на извършеното вписване на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, както и за отхвърлянето като неоснователен на иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Потвърден е и изводът на районния съд за уважаването на насрещния иск, тъй като анексът от 20.08.2021 г. с характер на нов аренден договор е сключен в нарушение на чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ и е непротивопоставим на ответника като съсобственик на нивата в м. „Динкови колиби“. Касационната жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане в частта относно главния иск, предявен за установяването на съществуването на договор за аренда на земеделски земи. Законодателят е въвел ограничение във възможността за касационно обжалване според материалния интерес на решението, чието касиране се иска. Съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК не подлежат на обжалване по касационен ред тези въззивни решения по граждански дела, които са постановени по искове с цена до 5000 лв. Тъй като съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК цената на този иск е в размер на 4 916 лв., арендната вноска за една година за цялата площ земеделска земя – тоест под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК праг, въззивното решение в тази му част не подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е процесуално допустима единствено в частта относно насрещния иск, касаещ действителността на анекса, сключен към процесния договор за аренда на земеделски земи, тъй като същият с оглед чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК е с цена 5 215, 32 лв. В изложението на основанията по чл. 284, ал. 3 ГПК са посочени касационните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Във връзка с касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли договорът за аренда на земеделска земя да се приравни на обикновен договор за наем и съответно да се приложи нормата на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК? 2/ Как се определя цената, съответно родовата подсъдност, на иска за установяване на съществуването на договор за аренда на земеделска земя – по правилата на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК или по чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК? 3/ Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани от страната във въззивната жалба? 4/ Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички, събрани в спора, доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона доказателствена сила? 5/ Необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички, наведени от страните, доводи и възражения, за да обоснове решаващите се изводи или излага само такива, свързани с решаващата си воля? 6/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели? 7/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 ГПК възможност не дерогира изискването по чл. 236, ал. 2 ГПК? 8/ Какви са условията за едностранно прекратяване на договор за аренда по реда на чл. 27, ал. 1 ЗАЗ? 9/ Може ли волеизявлението за едностранно разваляне на договора за аренда, поради неплащане на дължимата аренда да бъде отправено да арендатора от лице, което не е страна - арендодател по същия договор? Представени са решение на Окръжен съд – Плевен, определение на Окръжен съд – Ловеч и определение на ВКС. На първо място следва да се отбележи, че представената от касатора практика, включително и определението на ВКС, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване, не представлява задължителна практика и не може да обоснове приложението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - в този смисъл ТР № 1/2009/19.2.2009 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това цитираните от касатора две решения и определение не следва да бъдат преценявани за наличие на противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставените въпроси: Първите два въпроса, свързани с определянето на цената на иска, не покриват основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Въпросите са повдигнати за пръв път в представеното изложение и не са били предмет на производството до момента. Следва да се посочи, че след първото по делото заседание цената на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен при изменение размера на иска, в който смисъл е и трайната практика на ВКС, съдържаща се в ТР № 3 от 27.10.2014 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2014 г. на ОСГТК на ВКС и др. Третият, четвъртият, петият и шестият въпрос са правнорелевантни за дейността на въззивната инстанция при решаването на делото, но не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно приетото в т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС въззивната инстанция при самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора и след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните следва да изложи собствени мотиви по същество на делото. В случая въззивният съд е направил самостоятелна преценка на събраните доказателства както и доводите и възраженията на страните. Мотивите му са ясни и формирани в резултат на собствената дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обсъдени са всички доказателства по делото в тяхната съвкупност. При постановяване на обжалвания акт е съобразено и ограничението, установено в чл. 269 ГПК, като съдът не се е произнесъл извън пределите на наведените от страните твърдения за неправилност. Предвид гореизложеното поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото, тъй като по приложението им трайна и непротиворечива съдебна практика, която няма необходимост от промяна или осъвременяване. Седмият въпрос е неотносим и не може да обуслови допускането на касационно обжалване, доколкото в обжалваното решение въззивната инстанция не е приложила чл. 272 ГПК и не е препратила към мотивите на първоинстанционния съд. Осмият и деветият въпрос не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, тъй като касаят правилността на обжалваното решение по същество, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Въззивният съд изрично е приел, че съгласно чл. 28, ал. 1 ЗАЗ арендодателят може да развали договора поради забавяне на плащането на арендното плащане за повече от три месеца и ответника-арендодател е упражнил правото си да развали частично арендния договор относно процесния имот, за което писмено е уведомил арендатора и това изявление е достигнало до последния. Относно основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – „очевидна неправилност“. При постановяване на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна или процесуалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд да са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното определение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. В случая такива нарушения не могат да се установят от проверка на съдебния акт, а какво вече беше посочено във връзка с определянето на цената на исковете, възприетото от въззивната инстанция съответства на формираната съдебна практика. Предвид изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1440 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение