Определение № 346 от 06.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5787/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез процесуалния представител адв.Ц., срещу решение от 17.06.2013г., постановено по гр.д.№2990/2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 27.12.2012г. по гр.д.№31751/2012г. на Софийски районен съд за уважаване на предявените от Р. С. Т. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ, последният до размер на 15968,71лв. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Р. С. Т., чрез процесуален представител адв.С., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за признаване за незаконно и отмяната на уволнението на Р. С. Т. със заповед №184/18.05.2012г. на изпълнителния директор на [фирма] на основание чл.328, ал.2 КТ; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „началник отдел „Собственост” на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ; за заплащане на сумата 15 968,71 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода 18.05.2012г. – 18.11.2012г. на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ, ведно със законна лихва, считано от 02.07.2012г. до окончателното изплащане на сумата. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че в обжалваното решение е разрешен въпросът: „задължителен реквизит на съдържанието на договора за управление е бизнес план/програма/ или същият може да бъде обективиран в отделен документ” в противоречие с решение №76 от 27.03.2012г. по гр.д.№937/2011г. на ВКС, ІІІг.о. Поставеният въпрос обаче не е разрешен с въззивното решение, в което е отдадено значение на наличието на поставени конкретни бизнес задачи за успешно развитие на търговската дейност; възлагането на управлението да е съобразено с очакваните конкретни икономически резултати за мандата, каквито предвиждания не е установено да се съдържат в конкретния договор за управление. Поради това не е налице и твърдяното от касатора противоречие с посоченото решение на ВКС, с което е споделена задължителна практика на ВКС, и решение №481 от 13.12.2011г. по гр.д.№168/2011г. на ВКС, с което е прието, че същественото за упражняване на правото по чл.328, ал.2 КТ е всеки договор за управление да съдържа бизнес задача с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието да постигне, а именно производителност, рентабилност, обем на оборота, печалби, поддържане на определен брой работни места, финансови задължения и инвестиции, а въз основа на бизнес задачата управляващият е длъжен да разработи бизнес-програма, която да предложи и следва да изпълни по време на действието на договора; в този смисъл на управителя е дадена възможност да сформира управленски екип, поради което му се предоставят и правата по чл.328, ал.2 КТ. След като с въззивното решение е прието, че в случая не е налице договор за управление, тъй като в него не се сочи бизнес задача и бизнес програма и конкретни икономически показатели, които ответникът трябва да постигне, което не позволява договорът да се квалифицира като договор за управление, отговорът на останалите поставени въпроси от касатора не би могъл да се отрази на изхода на спора за законност на уволнението, предвид посочените решаващи мотиви на въззивното решение, че сключеният договор не е договор за управление по смисъла на чл.328, ал.2 КТ по своето съдържание и изпълнителят по него няма правото на уволнение по чл.328, ал.2 КТ. Настоящият съдебен състав не намира вероятност въззивното решение да е недопустимо, в каквато насока касаторът навежда доводи като счита, че неправилно въззивният съд е приел, че с исковата молба е направено оспорване на валидността на договора за управление. Както се посочи, въззивният съд е приел, подлагайки на анализ сключения договор за управление, че не е налице договор за управление, а само при наличието на такъв договор може да се прилага основанието за уволнение по чл.328, ал.2 КТ. Преценката на въззивния съд е подчинена на предмета на иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ да установи законосъобразността на уволнението на конкретното основание, елемент на фактическия състав на което е наличието на договор за управление на дружеството. По поставения от касатора въпрос: „включва ли размерът на обезщетението по чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. чл.225, ал.1 КТ освен брутното трудово възнаграждение сумите за храна и сумите за авансов данък по ЗДДФЛ”, неоснователно се твърди наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приложените от касатора решение №216 от 09.06.2011г. по гр.д.№718/2010г. на ВКС, ІVг.о. и решение №146 от 21.10.2010г. по гр.д.№155/2009г. на ВКС, ІVг.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, поради това, че в приложените решения на ВКС не е разрешен поставеният въпрос. С първото от тях е разрешен въпросът, свързан с безплатната предпазна храна, какъвто въпрос по конкретното дело не е разрешен. С второто от посочените от касатора е разрешен въпросът, свързан с уговорени инфлационни надбавки, какъвто не е разрешен от въззивния съд по настоящото дело. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение