Определение № 60674 от 04.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1526/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 12482 от 11.12.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1678/2020 г., Софийски апелативен съд е потвърдил решение № 8408 от 10.12.2019 г., постановено по гр. д. № 2097/2019 г. на СГС, I ГО, 17 състав, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Ф. Г. М. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпление, за което е била постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 20.02.2018 г. до окончателното изплащане, а за горницата до пълния предявен размер от 50 000 лв. искът е отхвърлен. Касационна жалба е подадена от Прокуратура на Република България чрез прокурор Т. Поповска от Софийска апелативна прокуратура, против въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която Прокуратурата е осъдена да заплати на ищеца обезщетение в размер 10 000 лв. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в тази част и отхвърляне на предявения иск. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по жалбата Ф. Г. М., в писмен отговор, подаден чрез адв. П. Т. от САК, взема становище за нейната неоснователност. Касационна жалба е подадена и от Ф. Г. М., чрез адв. П. Т. от САК, против въззивното решение в частта, с която като краен резултат въззивната му жалба за присъждане на горницата над 10 000 лв. до цялото търсено обезщетение в размер на 50 000 лв. е отхвърлена. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в предявения размер. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответната страна Прокуратурата на Република България не взема становище по касационната жалба. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че на 31.07.2014 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 вр. ал. 2 от НК и му е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 500 лева. На 02.07.2015 г. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 от НК за това, че в периода от 01.01.2013 г. до 30.07.2014 г. на територията на [населено място] в качеството си на длъжностно лице – старши полицай към отдел „Охранителна полиция“ – СДВР и старши полицай към отдел „Специализирани полицейски сили“ – СДВР, е участвал в организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на повече от три лица, с цел да вършат съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години (престъпления по чл. 301 от НК), като групата е създадена с користна цел и в нея участват длъжностни лица. С обвинителен акт от 23.11.2015 г. Ф. Г. М. е обвинен в престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 от НК. По образуваното НОХД № 1451/2015 г. по описа на Специализиран наказателен съд е постановена присъда на 04.10.2017 г., в сила от 20.02.2018 г., с която ищецът е оправдан по повдигнатото му обвинение. Според въззивния съд е осъществен фактическият състав на отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ. Цитирана е практика на ВКС, съгласно която по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Въззивният състав е посочил, че от значение за определяне на размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице; видът и характерът на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и др.; както и видът и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, неудобства и евентуално разстройство на здравето. При определяне справедливия размер на дължимото обезщетение въззивният съд е отчел, че на ищеца е повдигнато обвинение за извършено тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, като наказателното производство е продължило три години и седем месеца. След анализ на показанията на разпитания свидетел Г. М. втората инстанция е приела, че по време на делото ищецът е изпитвал страх, дистанцирал се от хората, не работел, а училищният живот на по-голямото му дете бил повлиян негативно. След приключване на наказателното производство работните и семейните му отношения се нормализирали. Съдът е счел, че не е доказано влошено здравословно състояние и оставане на ищеца без работа във връзка с воденото наказателно дело; че взетата мярка за неотклонение е най-леката възможна и не е препятствала свободното придвижване на лицето; както и че наказателното дело е било с разумна продължителност. Съобразил е, че обвинение за извършване на умишлено престъпление в областта на професионалната дейност на неоснователно обвиненото лице има по-силно негативно влияние върху неимуществената му сфера. Съдът е стигнал до извода, че размерът на претърпените вреди не надхвърля обичайните такива и при съобразяване на социално-икономическите показатели към датата на влизане в сила на оправдателната присъда е приел обезщетение от 10 000 лв. за справедливо. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК от касатора се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 във връзка с процесуалноправния въпрос за начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и по материалноправния въпрос за определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди, претърпени от пострадалите лица, и прилагане обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Касаторът се позовава на противоречие на решението със следните актове: по първия въпрос – на т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС; т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК и на т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК; по втория въпрос – на Решение № 476 от 27.01.2016 г. на BKC по гр. дело № 3281/2015 г., IV г. о.; Решение № 93 от 04.07.2018 г. на BKC по гр. дело № 3460/2017 г., IІІ г. о. и Решение № 311 от 14.03.2018 г. по гр. д. № 300/2017 г. на ВКС, ІV г. о. Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението съдебни актове. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и, че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга - кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва - налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба. Следва да се посочи, че въззивният съд не се произнесъл в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства, специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. По касационната жалба на Ф. Г. М. и приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1. „Има ли връзка между дисциплинарната отговорност на държавен служител с повдигнато незаконно обвинение при определяне на обезщетение по реда на ЗОДОВ“; 2. „Какво е правното значение на осъждане на държавен орган по реда на ЗОДОВ за прилагането на критерия по чл. 52 от ЗЗД за справедлив размер на обезщетението?“. Формулираните от касатора въпроси не представляват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят решаващите му изводи. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по тази жалба. Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че въпросите са формулирани от касатора в контекста на оплакването му за неправилност и необоснованост на решението поради непълен и непрецизен анализ на събраните доказателства и формиране вследствие на това на грешни крайни изводи. Визираното в изложението несъгласие с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по тази касационна жалба. Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,