Определение № 172 от 06.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3941/2016 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Е. П. – З., със съдебен адрес: [населено място], [улица], офис – партер – адв. К. С. и адв. В. Т., срещу решение № 853 от 26. 04. 2016г. по гр. дело № 5442/2015г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е отменено решение от 27. 10. 2015г. по гр. дело № 11 240/2013г. на СГС, ГО, 18 състав, като вместо това е постановено ново решение, с което е отхвърлен предявеният от С. Е. П. - З. срещу И. З. З., иск с правно основание чл. 27 вр. чл. 33 ЗЗД за унищожаване като сключен при условията на крайна нужда и явно неизгодни условия, на договор за покупко-продажба на недвижим имот - апартамент № 135, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 88. 39 кв.м., с прилежащо избено помещение № 14 и 5. 636 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж, при цена от 42 500 лв., обективиран в н.а. № 106 от 19. 12. 2012г. на Нотариус А. Л., район СРС, като неоснователен. С горепосоченото въззивно решение ищцата С. Е. П. – З. е осъдена да заплати на И. З. З. сумата 449. 40 лв. – съдебно - деловодни разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, а на адв. И. Д. от САК - сумата 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение пред двете съдебни инстанции, на основание чл. 38 ЗА. Касаторът - ищца поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което да бъде уважен предявеният иск или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, в случай, че се налага извършване на нови съдопроизводствени действия. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. Ищцата - касатор въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния материалноправен въпрос: „При договор за покупко-продажба на имот, цената която бива уговорена между страните – ограничена ли е като минимален размер от конкретна „императивна правна норма“?“, по който сочи противоречие с решение № 24 от 09. 02. 2016г. по гр. дело № 2419/2015 г. на ВКС и решение № 422 от 25. 06. 2010г. по гр. дело № 4277/2008 г. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. „Кои са елементите от фактическия състав на чл. 33 ЗЗД, чието кумулативно наличие следва да бъде установено в производство по предявен иск за унищожаемост на договор за покупко – продажба при условията на крайна нужда?“, по който въпрос сочи противоречие с решение № 497 от 01. 06. 2009г. по гр. дело № 1213/2008г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1094 от 01. 10. 2008г. по гр. дело № 4630/2007г. на ВКС, V г.о., двете постановени по ГПК от 1952г. /отм./; 2. „Как следва да бъде установено в производството по иск по чл. 33 от ЗЗД дали лицето разполага с достатъчно средства за ежедневната си издръжка? Когато има данни по делото, че ищецът е с влошено здравословно състояние, следва ли необходимите средства за издръжка да бъдат определени посредством съдебно-медицинска и икономическа експертиза, която да съобрази здравословните нужди и разходи за предписано лечение?“, по който въпрос сочи противоречие с решение № 1041 от 19. 01. 2009г. по гр. дело № 2088/2008 г. на ВКС, І г.о., постановено по ГПК от 1952г. /отм./ и 3. „Следва ли уговорка направена в окончателния договор между страните /нотариален акт/, да може да се противопостави на уговорки направени преди нея в предварителния договор и анекси към него?“, по който въпрос сочи противоречие с решение № 118 от 06. 10. 2010г. по гр. дело № 1053/2009 г. на ВКС, което не е приложено към касационната жалба. Ответникът по касационната жалба /ответник по делото/ И. З. З., в подадения от пълномощника й адвокат И. Д. писмен отговор излага становище, че касационната жалба не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са осъществени основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 27 вр. с чл. 33 ЗЗД, с цена на иска над 5 000 лв.. Същата е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 19. 12. 2012г. е сключен договор за продажба между ищцата С. Е. П. - З., в качеството й на продавач, и ответницата И. З. З., в качеството й на купувач, на процесния апартамент; че купувачът - ответник И. З. З. през 2012г. е сключила договор за кредит за придобиване и ремонт на жилище за сумата 54 500 лв., от които 42 500 лв. за придобиване на имота и сумата 12 000 лв. за ремонт на същия, като за обезпечаване на договора за кредит е учредена договорна ипотека върху процесния имот; че между страните е сключен предварителен договор за продажба от 01. 11. 2012г. и анекс към него от 10. 12. 2012г., в който е постигнато съгласие продажната цена на недвижимия имот да бъде заплатена от купувача на продавача по банков път за погасяване на задължения на последния към ЧСИ С. Я. /7 654. 18 лв. и 4 508. 81 лв./, към [фирма] / 3 536. 20 лв. и 378. 76 лв./, както и към „У. Б.“ по договор за кредит от 02. 12. 2005г. / 26 125. 73 лв. и 943. 13 лв./; и че данъчната оценка на процесното жилище към 19. 12. 2012г. е в размер на 70 377. 50 лв.. САС и СГС са изследвали въпроса дали към датата на сключване на атакувания договор за продажба ищцата е била в граждански брак, като са установили, че процесният апартамент е лична собственост на ищцата, придобит по време на гражданския й брак, но чрез дарение, поради което не е станал СИО и участието на съпруга й като страна по договора, респ. по делото, не е необходимо. Въззивният съд е намерил, че за да е осъществен фактическият състав на чл. 33 ЗЗД, е необходимо кумулативното наличие на три предпоставки: 1/ при сключването на договора ищецът да се е намирал в състояние на крайна нужда поради липсата или недостиг на необходими средства за задоволяване на лични или семейни потребности и за изпълнение на изискуеми задължения; 2/ сделката да е сключена при явно неизгодни за страната, намираща се в крайна нужда, условия, и 3/ да е налице причинна връзка между условията, мотивирали ищеца да сключи сделката и самата сделка. Според САС безспорно е установено по делото, че преди изповядване на атакувания договор за продажба, продавачът С. З. е имала непогасени финансови задължения във връзка с които са образувани две изпълнителни дела при ЧСИ Я.; че договорената цена за имота е 42 500 лв., т.е. по-ниска от средната пазарна цена от 71 898.71 лв., както и под данъчната оценка на същия от 70 377.50 лв. и че при плащане на цената по договора директно са погасени задълженията на продавача към взискателите по образуваните изпълнителни производства, като е заличена възбраната, вписана върху процесния имот, както и договорната ипотека. Въззивният съд е счел, че към момента на сключване на атакувания договор ищцата не е била в тежко здравословно състояние, което да е внезапно възникнало, а финансовите задължения са били натрупани отдавна във времето и са били многократно разсрочвани, като ищцата е била мотивирана да сключи договора за продажба, за да се погасят стари семейни задължения по договор за кредит от 01. 12. 2005г. с [фирма], както и към [фирма], като в нотариалния акт е уговорено продажбата да се извърши по цена под данъчната оценка, което не е в нарушение на Закона за местните данъци и такси и ЗННД. Апелативният съд е приел, че щом не се нарушават императивни законови разпоредби и законът предвижда възможност да се договаря цена, равна на или под данъчната оценка, то не е налице значителна нееквивалетност на престациите, в който смисъл е цитирано решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на І гр. о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Според въззивния съд основанието за унищожаемост на един договор на основание чл. 33 ЗЗД изисква той да е сключен от лице, което се намира в крайна нужда - да няма достатъчно средства за ежедневната си издръжка и това да го мотивира да го сключи, освен това условията трябва да са неизгодни за него, т.е. да има явно икономическо несъответствие на престациите на насрещните страни, като необходимите средства за издръжката на едно лице се определят както въз основа на средностатистическите данни, така и с оглед неговите конкретни потребности, свързани със здравословното му състояние, притежаваното имущество, задължения и др.. САС приема, че не е установена причинна връзка - острата нужда от грижи или средства да оказва непреодолим психически натиск върху лицето, взело решение за сключване на сделката именно поради това състояние, като при други условия не би сключило подобна сделка. Счита, че фактическият състав на понятието „крайна нужда“ по смисъла на чл. 33 ЗЗД се състои от три елемента: състояние на крайна нужда, определено от такова състояние на субекта, което го принуждава да сключи сделката, наличието на причинна връзка между условието да се сключи сделката и самата сделка и сделката да е сключена при явно неизгодни условия. Посочва, че крайно утежненото материално и здравословно състояние на продавачите, което в продължителен период преди сключване на сделката не е променено, не води до извода, че е налице причинна връзка между това състояние и продажбата на единственото им жилище. Въззивният съд намира, че първите два елемента от горепосочения фактически състав не са установени, поради което искът с правно основание чл. 27 вр. с чл. 33 ЗЗД е неоснователен и като такъв го е отхвърлил. Първият поставен от касатора материалноправен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване, тъй като той не е обуславящ за изхода по конкретното дело. Искът с правно основание чл. 27 вр. с чл. 33 ЗЗД е отхвърлен поради неустановяване на крайна нужда за ищцата към момента на сключване на процесния договор за продажба, макар да е прието че има разминаване между пазарната и продажната цена, и поради отсъствието на причинно – следствена връзка между условията на крайна нужда и сключването на договора, като кумулативно изискуеми предпоставки от фактическия състав на правото за унищожаване на договор при крайна нужда. Гореизложеното за отсъствие на общо основание за допускане на касационно обжалване се отнася и за третия и четвъртия правни въпроси на касатора, като по отношение на последния, четвърти въпрос следва да се посочи, че този въпрос въобще не е обсъждан в обжалваното въззивно решение, а спрямо него отсъства и релевираното допълнително основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК - решение № 118 от 06.10.2010 г. по гр. дело № 1053/2009 г. на ВКС, цитирано като противоречаща на атакуваното въззивно решение съдебна практика, не е представено по делото, което е достатъчно основание за недопускане на касацията /т. 3 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Поставеният от касатора материалноправен въпрос за елементите от фактическия състав на чл. 33 ЗЗД, чието кумулативно наличие следва да бъде установено в производство по предявен иск за унищожаемост на договор за продажба при условията на крайна нужда, като включен в предмета на конкретното дело и обусловил решаващите правни изводи на съда по него, осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Налице е и соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие на обжалваното въззивно решение с решение № 497 от 01.06.2009 г. по гр. дело № 1213/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1094 от 01.10.2008 г. по гр. дело № 4630/2007 г. на ВКС, V г.о., постановени по реда на ГПК от 1952 г. /отм./, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба. Според последните две са изискуемите кумулативни предпоставки за унищожаване на договор при крайна нужда като елемент от фактическия състав на чл. 33 ЗЗД– крайна нужда и явно неизгодни условия. Възприемайки тезата, че за фактическия състав на чл. 33 ЗЗД е необходимо осъществяването на три кумулативни материалноправни предпоставки – освен горепосочените две и причинно – следствена връзка между условието да се сключи сделката и самата сделка, САС е дал разрешение на поставения правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело в противоречие с незадължителната практика на ВКС по ГПК от 1952 г. /отм./, като не е налице уеднаквяване чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК. Следователно по този правен въпрос са осъществени основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /общо и допълнително/ за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. На основание изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,