Определение № 668 от 12.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4331/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Окръжна прокуратура – Бургас против решение № 597 от 17.07.2025 г. по гр. д. № 833/2025 г. на Окръжен съд – Бургас. Ответникът по жалба И. С. Т., чрез адв. Х. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частите, с които след частична отмяна на решение № 35 от 21.03.2025 г. по гр. д. № 496/2024 г. на Районен съд – Царево, са уважени предявените от И. С. Т. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ до размер на сумите от 10 000 лв. и 2 795. 65 лв. - обезщетение съответно за неимуществени и имуществени вреди от водено срещу ищеца досъдебно производство (ДП) № 108/2017 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ при Софийска градска прокуратура (СГП), пор. № 699/2017 г. по описа на СЗА при СГП, приключило с оправдателна присъда по НОХД № 3594/2017 г. на Софийски градски съд, изменена с решението по ВНОХД № 1055/2019 г. на Апелативен съд - София досежно деянието по чл. 215, ал. 1 НК с преквалификацията му в административно нарушение на чл. 90 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), и обусловило налагането на административно наказание глоба в размер на 500 лв., ведно със законната лихва от 21.11.2021 г. до изплащането. При служебна проверка допустимостта на касационното производство, настоящият състав на ВКС, III г. о., приема следното. Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение относно произнасянето по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществени вреди с присъждане на сумата от 2 795. 65 лв., предвид цената на тази претенция от 3 000 лв. Съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лв. Касае се за императивна процесуална разпоредба, за чието спазване съдът следи служебно. В описаната част касационната жалба е с недопустим предмет, поради което следва да се остави без разглеждане, а производството по нея да се прекрати. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че срещу ищеца и още четирима лица е било образувано ДП № 108/2017 г. по описа на Специализирано звено „Антикорупция“ към СГП, пор. № 699/2017 г. по описа на СЗА при СГП. Ищецът е бил привлечен в качеството на обвиняем в извършването на престъпления по чл. 338, ал. 1 НК и по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, като по отношение на него е взета мярка за неотклонение „подписка“. По така повдигнатото му обвинение е признат за невиновен и оправдан с присъда № 28/04.02.2019 г. по НОХД № 3594/2017 г. на СГС. Присъдата е била предмет на въззивна проверка от Апелативен съд – София, който с решение № 2/06.01.2020 г. по ВНОХД № 1055/2019 г. (влязло в сила на 22.01.2020 г.) я е изменил в частта, в която ищецът е бил признат за невиновен по обвинението за престъпление по чл. 215, ал. 1 НК и за извършеното от него със същото деяние административно нарушение на чл. 90 от Закона за лова и опазване на дивеча (ЗЛОД), като на основание чл. 11 ЗАНН, вр. чл. 20 НК му е наложил административно наказание глоба в размер на 500 лв. При тези факти второинстанционният съд е извършил определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди с оглед нормата на чл. 52 ЗЗД и установеният в нея принцип на справедливостта. Позовал се е декларативно на критериите, възприети в съдебната практика на ВКС при определяне на това обезщетение, а именно: видът и продължителността на мярката за неотклонение; продължителността на наказателното преследване; развитието на наказателното производство; броят на съдебните инстанции, които са разгледали делото и как се отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, конкретните му преживявания и неговото емоционално и психическо състояние; цялостното отражение на предприетото срещу ищеца наказателно преследване върху живота му, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и др. В конкретиката на случая, за да определи справедливия размер на дължимото обезщетение на нематериалните вреди, решаващият състав е съобразил, че срещу ищеца са повдигнати две обвинения – по чл. 338, ал. 1 НК, наказуемо с „лишаване от свобода“ от една до пет години или с глоба от 500 до 3000 лева – престъпление, което не е тежко умишлено по см. на чл. 93, т. 7 НК; и по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК – наказуемо с „лишаване от свобода“ от една до пет години – тежко умишлено престъпление по см. на чл. 93, т. 7 НК; отчел е общата продължителност на воденото наказателно производство – от три години (за времето от 29.01.2017 г. до 22.01.2020 г.), който срок е възприет като разумен за разглеждането и решаването му; че разследването не се е отразило на правото на незаконно обвиненото лице на свободно придвижване предвид взетата по отношение на него най - лека мярка за неотклонение „подписка“; че липсват твърдения и данни по делото за претърпени от ищеца вреди в резултат на медийното отразяване на случая в средствата за масова информация. По тези съображения въззивната инстанция е приела, че справедливото обезщетение за засегнатите нематериални блага възлиза на сумата от 10 000 лв., която е присъдила като краен резултат. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Поставените въпроси касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при обезщетяване на нематериалните вреди съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, когато няма достатъчно данни за техния размер, съобразно нормата на чл. 162, ал. 1 ГПК. Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по първото питане), решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г.о., решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о., решение № 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I г.о., решение № 237/07.07.2011 г. по гр. д. № 1258/2010 г. на III г.о., решение № 143/05.07.2011 г. по гр. д. № 1070/2010 г. на III г.о. (по второто питане), решение № 64/04.04.2011 г. по гр. д. № 1748/2004 г. на IV г.о., решение № 175/06.06.2011 г. по гр. д. № 1242/2010 г. на III г. о., решение № 755/17.11.2009 г. по гр. д. № 4484/2008 г. на IV г.о. (по третото питане). Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваната част – относно претендираното обезщетение на неимуществени вреди, до касационен контрол. Осъществени са предпоставки за достъп до касация по поставените материалноправни въпроси за критериите при определяне размера на това обезщетение с оглед приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на обезвредата в тези случаи при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства (т.е. по първите две поставени питания). Те обуславят изхода по делото и формират общо основание за селекция на касационната жалба, както и допълнителното основание с оглед обоснованото отклонение със сочената задължителна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г. и установената съдебна практика на ВКС, формирана с решенията, на които страната се позовава и прилага. Затова обжалването следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт, в обжалваната с допустима жалба част, с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с практиката на ВКС, изразена в решение № 237/07.07.2011 г. по гр. д. № 1258/2010 г. на III г.о., решение № 37 от 11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на I г.о. и решение № 49 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на III г.о. Повдигнатият трети въпрос касае определянето на обезщетение за имуществени вреди и доколкото в тази част касационната жалба е с недопустим предмет като насочена против въззивно решение, което е изключено от обхвата на касационния контрол, той е без значение за селектирането на жалбата в допустимата й част – тъй като не обуславя изхода на делото по претенцията за обезвреда на нематериалните вреди. Затова и не следва да се обсъжда. ПРБ при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса (ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГК). Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,