Определение № 50023 от 17.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2422/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 4166 от 28.03.2022 г., подадена от М. С. Ж. и К. Н. Я., чрез адвокат Р. Г. от АК - П., срещу въззивно Решение № 118 от 14.02.2022 г. по в.гр.д.№ 1880/2021 г. на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено Решение № 261013 от 22.07.2021 г. по гр.д.№ 6621/2020 г. на Районен съд - Бургас.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

Ответницата по касация Д. Г. К. е подала отговор на жалбата чрез адвокат П. Т. от АК – В. Т.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Въззивния съд се е произнесъл по иск за делба, предявен от М. С. Ж. и К. Н. Я. срещу Д. Г. К. относно недвижим имот, придобит възмездно по време на брака на ищеца Ж. и ответницата. Имотът е съставлявал тяхно семейно жилище. Бракът е прекратен с развод през 2001 г., като ползването на семейното жилище е предоставено на ответницата. Въззивния съд е приел, че от показанията на свид. А. Ж. – дъщеря на страните по делото, се установяват в най-голяма степен значимите за спора обстоятелства относно упражняваната от ответницата фактическа власт върху имота във връзка с противопоставеното от нея възражение за изтекла придобивна давност от 2001 г. до предявяването на исковата молба на 26.10.2020 г. Тези показания са кредитирани с висока степен на доверие като е отчетено, че свидетелката е в еднаква степен на родство с бившите съпрузи, макар данните по делото да сочат, че е в по-близки отношения с майка си. Установено е, че отношенията между бившите съпрузи били влошени преди развода поради злоупотреба с алкохол от страна на бащата и останали такива и след това. Майката осигурявала средствата за издръжка на семейството и заплащала както консумативните разходи, така и задълженията на бившия си съпруг спрямо трети лица и Държавата, в т.ч. и тези за данъци, което продължило и след развода. В тази връзка ищците признават, че ответницата е извършвала фактически плащания, но твърдят, че парите били осигурявани от ищеца Ж.. По този въпрос въззивният съд е приел, че, доколкото ищецът е имал множество задължения, довели до възможността имотът да бъде изнесен на публична продан, неубедително звучи твърдението, че вместо да ги заплати, той е „оставил” това да стори ответницата с предоставени от него пари. Обстоятелството, че ответницата е погасила тези задължения, съдът е тълкувал в полза на нейната теза, че го е сторила, за да избегне принудително изпълнение, да „спаси” имота, който счита за свой, доколкото в евентуално изпълнително производство не ще може да установява правото си на собственост върху целия имот. Титулярството на партидите за консумативите и публичните вземания е без значение. Въззивният съд е приел за доказани твърденията на ответницата, че тя е извършвала плащанията за своя сметка, с което е манифестирала, че държи имота за себе си. Ищецът и свидетелите му – съжителстващата с него свид. К. и брат му Ж. Ж., установяват, че той няма ключ от бравата на жилището, „... защото Д. не му дава достъп” (свид. К.) и че „1-2 пъти ме е информирал, че е ходил до жилището, но не е бил допуснат” (свид. Ж. Ж.). В тази насока са и показанията на свид. П. – съсед на имота, който установява че през 2003 г., след „кавга” между бившите съпрузи, ответницата заявила на ищеца, „че няма работа в апартамента и че той е неин ... Ако има претенции да ги заяви пред съд”.

При тези данни въззивният съд е приел, че ответницата е установила фактическа власт върху целия имот, считано от 2002 г., и не е допускала ищеца в него. Направеното възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност е прието за доказано. Свидетелите, посочени от ответницата установяват осъществявано от нея владение върху имота: на първо място, свид. Ж. и П. установяват изразено, декларирано от ответницата отношение на собственик върху целия имот по отношение на ищеца Ж.. Установени са изявления на ответницата, декларирани пред ищеца, че счита имота за свой, както и смяна на патрона на бравата, с оглед преустановяване на достъпа му до него. Ясно и недвусмислено е манифестирано намерение за своене, съпроводено с фактически действия по препятстване на достъпа. Последвали са действия по извършване на ремонт, плащане на разходи и данъци, които обективират и двата елемента на владението. Ответницата е била владелец и че придобила изключително право на собственост преди 04.09.2020 г., поради което ищецът Ж. не е бил собственик и не е могъл валидно да се разпореди с 1/4 идеална част от него в полза на ищеца Я..

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Процесният имот съсобствен ли е между бившите съпрузи М. Ж. /касатор-ищец/ и К. /ответницата/ или същата го е придобила по давност; Упражнила ли е ответницата давностно владение върху процесния имот, годно да я направи собственик на целия имот, респективно и върху половината идеална част на касатора; При доказателствена тежест за К. при условията на пълно и главно доказване, установено ли е в производството възражението й за придобивна давност;

2. Отблъснала ли е владението на касатора М. С. Ж. и манифестирала ли е своето намерение за своене по начин, годен да обоснове придобиването на имота по правилата на придобивната давност;

3. Валидна ли е сделката между двамата касатори за дарение на 1/4 идеална част на процесния имот, сключена на 04.09.2021 г. с нотариален акт № 33, том 31 дело № 5757/2021 г. по описа на СлВп-Бургас и бил ли е носител на правата, с които се е разпоредил безвъзмездно ищецът Ж. към момента на сключване на договора за дарение между тях, имайки предвид, че е сключена преди ответницата да направи възражение за давност, респ. преди да се е позовала на давността;

4. Заинтересован свидетел ли е дъщерята на страните, по отношение на която е установено и прието от въззивния съд, че е в по-добри отношения с майка си – ответницата, и живее в процесния имот заедно със своите деца;

5. Длъжен ли е въззивният съд при преценката на гласни доказателства да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на едни от заинтересованите свидетели пред тези на други, включително и като констатира възможната заинтересованост;

6. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество при формиране на своите изводи по спорните въпроси на делото да изследва в пълнота всички събрани по делото доказателства относно правнорелевантните факти, отнасящи се до правнозначимите за основателността на иска факти, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил, както и доводите и възраженията на страните; Допустимо ли е съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства, съпоставени едни с други;

7. Длъжен ли е въззивният съд да изложи конкретни и ясни мотиви във връзка с формирането на решаващата воля на съда за изхода на делото.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр.д.№ 86/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 216 от 15.09.2011 г. по гр.д.№ 452/2010 г. на ВКС, І г.о., Решение № 26 от 15.03.2021 г. по гр.д.№ 2213/2020 г. на ВКС, І г.о., Решение № 182 от 15.07.2019 г. по гр.д.№ 3322/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431/2021 г. на ВКС, І г.о., Решение № 23 от 07.06.2017 г. по гр.д.№ 1669/2016 г. на ВКС, ІІ г.о., Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

Въпроси №№ 1, 2 и 3 от изложението са ориентирани към проверка правилността на въззивното решение, каквато в тази фаза на касационното производство не може да бъде осъществена. Съгласно приетото в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая, формулираните в изложението въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не представляват абстрактно формулирани правни въпроси, които могат да се поставят по множество сходни дела, а по същество са фактически въпроси, свързани с правилността на конкретното решение. Отговорът на тези въпроси зависи от конкретните доказателства, а установяването на конкретните факти въз основа на доказателствата и тяхната преценка е от значение за обосноваността на съдебното решение. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съществено по настоящото дело е обстоятелството, че след прекратяване на брака ответницата Д. К. е живяла в процесното жилище на правно основание – съдебното решение, с което й се предоставя ползването на семейното жилище след развода. В тези случаи съдебната практика е категорична, че ищцата е владелец на своята идеална част от жилището и държател на идеалната част на бившия й съпруг, а ако иска да преобърне държането във владение само за себе си, следва да демонстрира това ясно и категорично пред бившия си съпруг – Решение № 74 от 24.06.2015 г. по гр.д.№ 6277/2014 г. на ВКС, І г.о. В случая въззивният съд е приел за доказан факта на преустановяване на достъпа на ищеца до процесния имот от страна на ответницата и е направил извод, че тези нейни действия, преценени в съвкупност с действията по извършване на ремонт и заплащане на разходи, представляват действие по отблъскване на владението и демонстриране на намерение за своене на целия имот. Действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, и поради това не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Както е прието в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани с всички допустими по ГПК доказателствени средства, каквото доказване в случая въззивния съд е приел за проведено. Според Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК фактическият състав на придобивната давност, регламентиран в чл. 79 ЗС, включва два елемента – владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС и законоустановен давностен срок. Изискуемото от чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС волеизявление (позоваване) не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на установения в закона давностен срок. Въззивното решение е в съответствие с тази практика на ВКС.

Въпроси №№ 4 и 5 от изложението също не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Според трайно установената практика на ВКС показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед всички останали доказателства по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на спора, съдът следва да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост; съдържат ли вътрешни противоречия, неясноти или уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. Съдът може да възприеме тези показания за достоверни след анализ на всички доказателства, явяващи се в подкрепа или в опровержението им, излагайки мотиви защо дава вяра на показанията на свидетеля, въпреки възможната му заинтересованост. Действията на съда при преценка на свидетелските показания не противоречат на практиката на ВКС, на която се позовават касаторите. Показанията на свидетеля А. Ж. са преценени при условията на чл. 172 ГПК, в съвкупност с останалите доказателства и установените с тях обстоятелства.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси №№ 6 и 7 от изложението. В съответствие с практиката на ВКС, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия