Определение № 245 от 22.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 615/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от М. Т. Я. чрез пълномощника й адвокат Б. Б. против решение № 248 от 19.11.2019 г., постановено по гр.д. № 351 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Шумен, с което е отменено решение № 636 от 28.06.2019 г. /при допусната очевидна фактическа грешка в номера и датата на решението, посочено като № 245 от 15.11.2019 г./ по гр.д. № 485/2019 г. на Районен съд-Шумен и вместо него е постановено друго за допускане на съдебна делба между Ю. Ю. /Ю. Я. П./, Г. С. /Г. Я. П./ и М. Т. Я. на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** с административен адрес: [населено място], [улица], ет.5, ап.7, ведно с прилежащия му таван № 5 с площ 6 кв.м. и мазе № 2 с площ 4 кв.м. и 0.1105 ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж от УПИ * в кв.69 по ДРП на [населено място] при права в съсобствеността: по 2/9 ид.ч. ма Ю. Ю. и Г. С. и 5/9 ид.ч. за М. Т. Я., като е отменен на основание чл.537, ал.2 ГПК нотариален акт за собственост па давностно владение и наследство № *, том *, д. */17.12.2018 г. на нотариус С. С., с който М. Т. Я. е призната за собственик на недвижимия имот, допуснат до делба, за правата над 5/9 ид.ч. Ю. Ю. и Г. С. са подали чрез пълномощника си адвокат Г. Г. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Въззивният съд е приел, че при разглеждане на делото между страните не е спорно и се доказва, че с нотариален акт т.*, д.№ */17.06.1975 г. на PC-Шумен, двамата ищци, тогава с имена като български граждани Ю. Я. П. и Г. Я. П. и техният брат и баща на ответницата – Т. Я. П.., били признати за собственици на процесния имот. През 1978 г. двамата ищци, се изселили с баба си и дядо си в Р Турция, където получили нови имена – Ю. Ю. и Г. С.. В България, в процесния имот останали да живеят баща им Я. Д. П. и брат им Т. Я. П.. Преди да тръгнат за Турция, ищците прехвърлили на баща си притежаваните от тях общо 2/3 (6/9) ид. части от имота с нот. акт за продажба № *, т.*, д.№ */1978 г на Ш.. На 02.09.1986 г. починал баща им Я. Д. П. (тогава с имена Я. Д. Д., съгласно удостоверение за идентичност на имена), в резултат на което, по наследство, като негови деца, станали отново собственици с по 2/9 ид. части за всеки един. Останалите 2/9 ид. части от наследството му били придобити от брат им Т. Я. П., като заедно с вече притежаваната от него 1/3 (3/9) ид. част, той станал собственик общо на 5/9 ид. части от процесния имот. След смъртта на Т. Я. П. през 2011 г., имотът бил предеклариран, като съсобственик на имота със съответната ид. част на мястото на баща си била записана ответницата М. Т. Я.. През 2018 г. М. Т. Я. се снабдила с нотариален акт за собственост върху имота по давностно владение и наследство № *, т.*, д. № */17.12.2018г. на нотариус С. С.. Не е спорно и, че от момента на заминаване на ищците в РТурция през 1975 г. те не са осъществявали фактическа власт върху имота. Те не оспорват твърденията на ответника, че през този период в имота са живели единствено техният баща и брат им Т. Я. П., впоследствие само брат им и неговата дъщеря М. Т. Я., а след смъртта на брат им, само ответницата, заедно с майка си. Позовавайки се на ТР № 1/2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и мотивите към същото, въззивният съд е посочил, че в настоящия случай съсобствеността е възникнала в резултат на наследяване. Ответникът М. Т. Я. твърди, че още наследодателят и е придобил изцяло собствеността върху имота, т.к. е владеел целия имот като свой. Счел е, че осъществяването на фактическата власт не се оспорва от ищците, но те заявяват, че наследодателят на ответницата е бил държател на техните идеални части, т.к. не е манифестирал пред тях намерението за своене. Приел е, че събраните гласни доказателства потвърждават твърденията на ищците. Според показанията на св.А. и А., които въпреки съдържащите се в тях незначителни противоречия, са достоверни, наследодателят на ответницата нееднократно е заявявал, че има намерение да уреди имуществените взаимоотношения с другите съсобственици, но не разполага с достатъчно средства да заплати техните дялове. С тези изявления не само не е отричал правото им на собственост, напротив изрично е поддържал убеждението им, че е държател на техните ид.ч. От друга страна показанията на св. Ю., В.Х..и С.Х., разпитани по искане на ответника, също в основната си част отговарят на обективната истина, но не компрометират извода, че държането не е превърнато във владение. Тези показания съдържат единствено информация относно вътрешното убеждение на наследодателя на ответницата, че е собственик на имота, но това с оглед конкретните обстоятелства е без правно значение. Съзнанието му за своене на вещта не е достигнало до знанието на другите съсобственици, в показанията не се съдържат никакви данни Т. Я. П. да е манифестирал, че отрича правото им на собственост. Фактът, че лично е заплащал данъците за целия имот или, че никой от ищците не е посещавал имота не означава отричане на правото на собственост. Пак от показанията на св.А. и А. се установява, че ищцата Ю. Ю., която единствено е посещавала РБългария не е пребивавала в имота в резултат на собственото си нежелание, а не поради противопоставяне от страна на брат й или племенницата й. Заплащането на дължимите данъци, при условие, че имотът е деклариран в съответната община на името на всички съсобственици, също не разкрива пред другите съсобственици промяна в субективното отношение към вещта, същото важи и за адресната регистрация – административна процедура, която съответства на фактическото положение. Окръжният съд е изложил и съображения, че въпреки, че е разпределил правилно доказателствената тежест, районният съд при анализа на доказателствата е възприел подхода, че ищците следва да доказват, че са съвладелци. Съобразно мотивите на посоченото по-горе тълкувателното решение, съвладението възниква с факта на наследяването, като в тежест на ответника е да докаже, че владението е преустановено, каквито доказателства по делото липсват. Едва с издаването на нотариален акт за собственост върху имот по давностно владение и наследство през 2018 г., с който ответницата е призната за едноличен собственик на имота спрямо ищците са извършени явни и недвусмислени действия, демонстриращи interversio possessionis. От момента на издаването му, до образуване на делото не изминал срок достатъчен да придобие собствеността върху имота. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. Т. Я. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) въззивният съд има ли процесуално задължение да анализира и да извърши цялостна преценка на всички доказателства при обосноваване от него на фактическите и правни изводи по спора; 2) може ли само въз основа на част от събраните доказателства да се приеме за оборена доказателствената сила на съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, без да се извърши преценка дали същата се опровергава от доказателствата в тяхната съвкупност и без да се обсъди тази част от тях, която я подкрепя; 3) при неприемането на наследство от наследниците по закон, владението на недвижимия имот преминава ли в патримониума на тези наследници; 4) когато наследникът владее целия наследствен имот и не знае, че има и други сънаследници, от него следва ли да се изисква да противопостави владението си на другите сънаследници и следва ли да се проверява дали спрямо тях е достигнало това негово намерение да свои частите им. Първият и вторият въпрос са обосновани с тезата на М. Т. Я., че въззивният съд не е анализирал всички гласни и писмени доказателства, вследствие на което е достигнал до неправилни фактически и правни констатации и са свързани с доводите във въззивната жалба, че не е обсъдено писмото на Я. Д. П. от 6.03.1985 г. /“Единствен мой наследник си ти Т. Я. П.“/, както и свидетелските показания, че когато Ю. идвала в България отсядала при свидетелите А., че е посочила адреса на тяхното жилище, когато дошла да възстанови българското си гражданство, че не е разговаряла с тях за апартамента; че ищците не са присъствали на погребението на брат си и не са предявявали претенции за апартамента; че за тях св.В.Х. разбрал след смъртта на Т. Я. П., а М. Т. Я. се запознала с тях при посещение в Турция след смъртта на баща си. С оглед посочената обосновка въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, на която се позовава касаторката и според която, съдът дължи преценка на всички относими доказателства, за да обоснове фактическите си констатации. Писмото от 6.03.1985 г. е адресирано до Т. Я. П. и при липса на данни да е било известно на ищците се явява неотносимо, тъй като не установява, че Т. Я. П. е установил фактическа власт със съгласието на своя баща и на своите брат и сестра. Останалите факти, на които се позовава касаторката, са приети за установи от съда, който изрично е посочил, че счита всички свидетелски показания за достоверни, а обстоятелството, че направените въз основа на тях правни изводи отричат тезата на М. Т. Я., не води до противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по приложението на чл.236, ал.2 ГПК, включително и в хипотеза на оборване на доказателсдтвената сила на съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт. По третия въпрос липсва основание за допускане на касационно обжалване, доколкото е обоснован с тезата на касаторката, че двамата ищци не са приели наследството на своя баща, поради отсъствието им от страната, респ. не са получили владението върху процесния имот. Посочената теза е неотносима към данните по делото /за водени между ищцата и Т. Я. П. разговори за уреждане отношенията относно наследствения апартамент/ и е в противоречие с нормата на чл.48, изр.второ ЗН, че приемането произвежда действие от откриването на наследството. Четвъртият въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като също се явява неотносим към данните по делото – бащата на ответницата е знаел, че има други наследници на Я. Д. П. и те са имали контакти, а и ответницата се е започнала с ищците през годината на смъртта на своя баща /2011 г./, т.е. знаела е за другите наследници на имота. Касаторката се позовава и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, поради прилагане на закона – чл.48 и чл.49 ЗН и чл.69 и чл.79, ал.1 ЗС – в неговия противоположен смисъл, тъй като при неприемане на наследството от страна на наследниците-ищци, съдът приема, че те са придобили владението върху 4/9 ид.ч. от процесния имот с факта на наследяването, а владението като част от имуществото на наследодателя може да премине в патримониума на наследниците, в случай, че те приемат наследството. По съображенията, изложени при преценка наличието на основание за допускане на касационно обжалване по третия от поставените при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси, не е налице основание за преценка дали извода на съда, че с откриване наследството на Я. Д. П. трите му деца и наследници са станали съвладелци на процесния имот, независимо, че фактическата власт е упражнявана само от Т. Я. П., поради което за завладяване правата на ищците е било необходимо да се демонстрира промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, не е очевидно неправилен. П о изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение