Определение № 80 от 29.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 148/2015 г.

Производството е по чл.274 ал.2 пр. второ вр. с пр.първо вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на В. земеделска кооперация „ Х. Б. „ против определение № 329 / 13.11.2014 год. по т.д.№ 2906 / 2014 год. на състав на второ търговско отделение на ВКС, с което е оставена без разглеждане, на основание чл. 280 ал.2 ГПК, касационната жалба на същата страна против въззивно решение № І – 90 от 30.06.2014 год. по гр.д.№ 809 / 2014 год. на Окръжен съд Бургас. С атакуваното въззивно решение е потвърдено решение № 484 / 04.03.2014 год. по гр.д.№ 3397 / 2013 год. на Бургаски районен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК от В. „ Х. Б. „ против [фирма] иск за установяване, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 8 544 лева, сбор от неиздължени месечни наемни вноски. Жалбоподателят оспорва правилността на атакуваното определение - обосновано с цената на иска / под 10 000 лева / и търговския характер на делото,имащо за предмет установяване вземане по търговска сделка - сключена между търговци и свързана с упражняваното от тях занятие – чл. 286 ал.3 вр. с ал.1 ТЗ - като счита, че съдът е следвало да съобрази образуването на делото като „ гражданско „, т.е. формалното му деловодно завеждане като „ гражданско „, в който смисъл са били и „ легитимните му очаквания „ за касационна обжалваемост като за „гражданско дело „. Не се оспорва търговския характер на сделката, нито цената на иска, с оглед останалите предпоставки за приложимост на чл.280 ал.2 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната частна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК ,от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт. Жалбата е неоснователна. Последователно и непротиворечиво в практиката на Върховен касационен съд „търговския характер на делото„,за обосноваване допустимост на касационното обжалване,с оглед законодателно предвидения праг за касационна обжалваемост по чл.280 ал.2 ГПК ,е обосноваван именно с предмета на спора,а не с формалното му квалифициране като „търговско” дело,в папка със съответна на това индивидуализация, още повече,че не всеки съд формира самостоятелни гражданска и търговска колегии,което обективно изключва и необходимостта от подобно разделение,предвидено за облекчаване деловодната дейност и без самостоятелно отношение към приложимия процесуален ред за произнасяне по спора, доколкото би бил различен / например в хипотеза на чл. 365 ГПК / .В тази връзка, разбирането на страната,основано на разпоредбите на чл.104 вр. с чл.103 ГПК,че районните съдилища не могат изобщо да образуват търговски дела, е напълно несъстоятелно.Различието е единствено в приложимия ред за разглеждането на търговски спорове, подсъдни по правилата на родовата подсъдност на окръжен съд – по реда на Глава ХХХІІ, респ. по общия съдопроизводствен ред - на подсъдните на районен съд ,какъвто е и настоящия спор. Легитимните очаквания на страната следва да изхождат от съдържанието на закона и задължителната практика по приложението му,а не от формални предпоставки,изключени от преценката за характеристиката на спора. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение