Определение № 83 от 24.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 582/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД срещу решение №76 от 09.10.2020г. по в.т.д. №138/2020г. на Апелативен съд-Бургас. С атакуваното въззивно решение апелативният състав обезсилва решение №52 от 05.03.2020г. по т.д. №363/2018г. на Окръжен съд –Бургас в частта, с която е оставено без уважение възражението на ответника „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД за прихващане с насрещно вземане в размер на 600 000 лева, основаващо се на договор за прехвърляне на вземания от 09.07.2018г., с който е придобил от цедента Д. Щ. К. част от вземането му към ищеца „Водоканалстрой“ ООД за изплащане равностойността на дружествен дял на напуснал съдружник, ведно със съответните принадлежности и привилегии и прекратява производството в тази част. Въззивният състав потвърждава първоинстанционното решение в частта, с която „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД е осъдено да заплати на „Водоканалстрой“ ООД сумата 184 626.02 лева - главница, представляваща възнаграждение по договор за извършени строително-монтажни работи, за която е издадена фактура №1342/13.05.2018г., за подмяна на съществуващ водопровод по [улица]и [улица]в [населено място], ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба 13.07.2018г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е осъдено „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД да заплати на „Водоканалстрой“ ООД сумата 51 150.79 лева - главница, представляваща възнаграждение, дължимо по сключен между страните договор за извършени строително-монтажни работи от 18.10.2017г., по издадена фактура №1282/ 27.10.2017г. за изграждане на водопровод за солена вода на малка докова камера в [населено място], както и сумата 3 099.14 лева - мораторна лихва за периода 03.12.2017г.- 26.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба - 16.07.2018г. до окончателното плащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно- необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Намира за неправилни изводите на съда относно релевираното възражение за прихващане. Излага доводи, че претендираните от ищеца вземания са погасени чрез извънсъдебно прихващане с придобито по силата на сключен с Д. К. договор за цесия вземане в размер на 600 000 лева – част от равностойността на дружествени дял на цедента във „Водоканалстрой“ ООД. Счита, че по делото е установено, че равностойността на дружествения дял на напусналия съдружник Д. К. към 30.11.201 г. е в общ размер на 2 743 440 лева, като от 30.01.2018г. „Водоканалстрой“ ООД е изпаднал в забава, за която дължи обезщетение в размер на 28 056 лева, начислено до датата, на която прихващането е станало възможно - 16.07.2018г. Касаторът счита, че въззивният съд не е обсъдил и необосновано не е приел аргументите, че при позоваване в процеса на извънсъдебно, материално възражение за прихващане, съдът следва да се произнесе по основанието и размера на активното вземане, като по този начин се констатира ликвидността на вземането към момента, в който е отправено изявлението за прихващане и с обратна сила се проявява неговият погасителен ефект. Твърди, че съдът е длъжен да се произнесе по съществуването и размера на активното вземане независимо, че не е направено процесуално възражение за прихващане, тъй като предпоставките за извършване на прихващане са едни и същи, когато страната се позовава на отправено извън процеса изявление за прихващане и когато изявлението за прихващане се отправя с отговора на исковата молба. Намира за неправилно и възприетото от съда относно ликвидността на вземанията, като поддържа, че под понятието „ликвидност“, съдържащо се в чл.103, ал.1 ЗЗД, следва да се разбира, че насрещните вземания съществуват реално в правния мир, тоест че са налице фактите, от които те произтичат и че е определен техния размер, което е налице в настоящия случай. Когато съдът се произнесе по съществуването и размера на активното вземане, той констатира ликвидността му към момента, в който е отправено изявлението за прихващане и с обратна сила се проявява неговия ефект. Счита, че въззивният съд неправилно е приел за неоснователни възраженията, че ищецът „Водоканалстрой” ООД не е изпълнил надлежно задълженията си по договорите за строителство, и в частност - задълженията да представи определени документи. Поддържа защитната си теза, че надлежно е упражнил възражението си за неизпълнен договор по чл.90 ЗЗД и има право да откаже да плати възнаграждението на ищеца до изпълнението на насрещните му задължения за представяне на въпросните документи. Твърди, че съдът не е обсъдил доводите му в жалбата. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „I.1/ При позоваване в процеса на извършено извън/преди процеса възражение за прихващане, длъжен ли е съдът да се произнесе по основанието и размера на активното вземане и на ефекта на прихващането, ако активното вземане е оспорено от ищеца?; I.2/ Към кой момент настъпва ликвидността на активното вземане при направено възражение за прихващане, когато изявлението за прихващане е извършено извън/преди процеса, в случай че ищецът е оспорвал размера на вземането на ответника?; I.3/ Има ли разлика в материалноправните предпоставки за извършване на прихващане, когато: а/ изявлението за прихващане се отправя извън процеса и ответникът се позовава на него в отговора на исковата молба като процесуално средство за защита срещу иска и б/ изявлението за прихващане се отправя с отговора на исковата молба /т.е. в рамките на висящ процес/?“ - в противоречие и по трите въпроса с решение №103 от 01.08.2017г. по т.д. №61323/2016г. на ВКС, ІV г.о.; „I.4/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички доводи и възражения на страните?“- в противоречие с решение №97 от 02.05.201 г. по гр.д. №3457/2018 г. на ВКС, решение №27 от 02.02.2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС, решение №9 от 25.03.2014г. по гр.д. №3700/2013г. на ВКС и др.; „II/ Какво е съдържанието и значението на понятието ликвидност по смисъла на чл. 103 ЗЗД?“- в противоречие с решение №2638 от 24.10. 1957 г. по гр.д. №6858/57г., IV г.о. Касаторът намира, че поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт- основание за касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по жалбата и ищец по делото „Водоканалстрой“ ООД, оспорва касационната жалба в законоустановения срок. Излага доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да обезсили първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане, апелативният състав достига до извода, че разглеждайки подобно възражение съдът от първа инстанция се е произнесъл извън параметрите на правния спор, по невъведено възражение на ответната страна, което обосновава недопустимост на решението в тази му част. Аргументира се е, че в конкретния случай „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД поддържа възражение за настъпило прихващане в материалноправен аспект, с отправено от него едностранно изявление към ищеца извън процеса, а не упражнява защита против иска под формата на правопогасяващо възражение за съдебна компенсация. Въззивният съд приема, че предмет на делото са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1, вр.чл.266, ал.1 ЗЗД, вр.чл.288 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД. За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната му част, намира за доказано, че дейностите, възложени за изпълнение по двата процесни договора, сключени между страните, са били изпълнени и приети от възложителя. При безспорно установено сключване на двата договора за строителство, единия- с предмет подмяна на съществуващ водопровод по [улица]и [улица]в [населено място], а другия /от 18.10.2017г./- с предмет изграждане на водопровод за солена вода на малка докова камера в Южна промишлена зона, [населено място] и постигнато съгласие за плащане на възнаграждение по цени, отразени в количествено–стойностни сметки и при посочените условия, решаващият съдебен състав счита, че съглашенията валидно обвързват страните и разкриват белезите на договори за изработка в строителството. Съдът констатира, че за работите по първия договор са съставени акт образец 19 от 31.05.2018г. и фактура №1342 от 31.05.2018г. на стойност 184 626.02 лева, подписана и осчетоводена от възложителя, а по втория- акт образец 19 от 24.10.2017г. за СМР на стойност 64 861.98 лева, подписан от представител на възложителя и фактура №1282 от 27.10.2017г. на същата стойност, осчетоводена от възложителя. С оглед на съставените актове и фактури, както и данните за извършено частично плащане от възложителя по втората фактура в размер на 10 810.33 лева, решаващият състав формира извод, че дейностите, възложени за изпълнение по двата договора, сключени между страните, са изпълнени и приети от възложителя. Излага мотиви, че съгласно чл.264 ЗЗД и съдебната практиката липсата на възражения при приемането на работата се отъждествява на признание за съответствие на работата с уговореното. Въззивната инстанция намира за преклудирани възраженията на ответника за неизпълнение на договорни задължения на ищеца за представяне на описани документи, тъй като е следвало да се релевират при приемането на работата. Съдът стига до краен извод, че ищцовото дружество е изпълнило възложената работа, поради което за ответника е възникнало задължение за заплащане на довореното възнаграждение. При отчитане на направеното частично плащане по втората фактура, са останали дължими сумата 184 626.02 лева по първия договор и 54 051.65 лева по втория. Апелативният състав намира за неоснователно възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца чрез извънсъдебно прихващане. Приема, че договорът за цесия от 09.07.2018г., с който „Водоканалстрой- Костови“ ЕООД придобива от Д. Щ. К. част от вземането му за равностойност на дружествен дял от „Водоканалстрой“ ООД в размер на 600 000 лева, е валиден, като длъжникът „Водоканалстрой“ ООД е уведомен за цесията с нотариална покана на 16.07.2018г. Намира за доказано, че с нотариална покана от 15.08.2018г., връчена на длъжника на 16.08.2018г., „Водоканалстрой - Костови“ ЕООД е отправило изявление за прихващане на вземането по фактура №1342 от 31.05.2018г. в размер на 184 626.02 лева с придобитото вземане по договора за цесия, което е било изискуемо, предвид връчването на дружеството на отправеното от съдружника предизвестие за прекратяване на дружественото правоотношение и изтичането на 28.11.2017г. на тримесечния срок по чл.125, ал.2 ТЗ. Решаващият съдебен състав счита, че доколкото вземането на ответника не е ликвидно, тъй като е спорно по размер- съдружникът е изразил несъгласие с представения му счетоводен баланс към релевантния момент, а дружеството е оспорвало доводите на съдружника за неправилно извършени счетоводни операции, не е настъпил правопогасителният ефект на материалноправното прихващане по смисъла на чл.103, ал.1 ЗЗД. Въз основа на приетото, въззвният състав достига до извод, че не се доказва настъпил погасителен ефект на компенсаторното материалноправно изявление, което да обоснове отхвърляне на предявените искови претенции. Намера за основателна и претенцията за присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 03.12.2017г. до 26.06.2018г. – сумата 3 099.14 лева, тъй като е налице забавено изпълнение на задължението по втория договор. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за неправилност на съдебното решение нарушение на материалния закон и необоснованост- основание за отмяната по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Тези оплаквания не подлежат на преценка в настоящия етап на касационното производство /по допускане на касационно обжалване/, а могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият състав на ВКС констатира, че поставените от касатора правни въпроси са свързани с възражението за прихващане /материалноправни предпоставки, значение на ликвидността на активното вземане, действие на извънсъдебното изявление за прихващане/. По поставения от касатора въпрос – относно задължението на съда да се произнесе по основанието и размера на оспореното от ищеца активно вземане, когато ответникът се позовава на извънсъдебно възражение за прихващане, е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По този въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като цитираното от касатора решение на ВКС отговаря на въпроса от кой момент поражда действие възражението за прихващане и за последиците на този момент по отношение на акцесорното задължение за обезщетение за забава. Касаторът излага подробни аргументи и обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК- поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 4 773.55 лева. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд