Определение № 2424 от 30.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 860/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ш. А. М. срещу решение № 336 от 18.10.2024г. по в.т.д. №349/2024г. на Окръжен съд – Стара Загора. С него е потвърдено решение №149 от 21.03.2024г. по гр.д. №2017/2022г. на Районен съд – Казанлък, в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 от КЗ във вр. чл.45 от ЗЗД, вр. чл.52 от ЗЗД и чл.497, ал.1 от КЗ във вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат М. А. М., настъпили при ПТП на 10.10.2021 г., за сумата от 20 000 лв. / част от общия предявен размер от 25 000 лв./, ведно със законна лихва върху сумата, считано от 17.10.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, както и че е необосновано. Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на въззивния съд, като счита за доказани съществувалата трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и наличието на продължителни болки и страдания, търпени от неговата загуба. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие с трайната съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД, като не е съобразил данните от заключението на съдебно – психологическата експертиза, съгласно които освен физическите травми, ищецът е претърпял вследствие процесното пътно-транспортно произшествие и остра стресова реакция, изразяваща се в тревожност, депресивно състояние, ограничено социално функциониране и липса на автономност. Твърди, че не съдът не е оценил в достатъчна степен и грижите полагани от починалия спрямо жалбоподателя при заминаването на родителите им. Моли за отмяна на въззивното решение и за осъждане на ответника да заплати претендирания размер на обезщетението за неимуществени вреди. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: І. 1. Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния съд, и налице ли е материалноправна легитимация при създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка?; 2. Кои са критериите при определяне на обезщетението по справедливост за лице, по отношение на което се приема основание за обезщетяване за неимуществени вреди по изключение съгласно постановките в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. № 1/2016 г., ОСНГТК на ВКС?; 3. 3а да възникне материалноправна легитимация на едно лице от кръга „членове на семейството“ да получи компенсация на търпени неимуществени вреди от смъртта на близък, достатъчно ли е да се установи търпене на вреди, еквивалентни с тези, които обичайно търпят лицата от най- близкия семеен кръг или трябва да се установят отношения и връзка, както и търпени вреди, надхвърлящи съдържанието на тези от най- близкия семеен кръг - в случая при връзка родител-дете?; ІІ.1. Предвид даденото разделение на лицата, имащи право на обезщетение на посочените две групи – членове на семейството и други лица, изисква ли се доказване на изключение и на изключителни по своя характер отношения и вреди, когато се претендира обезщетение от лица от групата „членове на семейството” или е достатъчно да се докажат действително търпени болки и страдания от смъртта на член от семейството?; 2. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?; 3. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик и приложими ли са критериите, въведени с ППВС №4/1968г.?; 4.Ако за едно лице е доказано, че е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпени от неговата смърт продължителни болки и страдания, това изпълнява ли изискването за „изключение“, въведено с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК на ВКС или е необходимо някакво друго „изключително“ обстоятелство?; 5. При констатирана и приета от съда за доказана „обичайна родствена връзка, характеризираща се с традиционни за българското общество отношения на обич, подкрепа и взаимопомощ“, същата изключва ли създадена трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпени от неговата смърт продължителни болки и страдания, ако същите са доказани (и очевидно включени в приетото от съда), обосноваващи активна процесуална легитимация на лица от разширения родствен кръг по Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК на ВКС за компенсиране на вреди от смъртта на близък роднина?; ІІІ.1. Как следва да се формира вътрешното убеждение на съда и този процес подчинен ли е на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено?; 2. Когато при формиране вътрешното си убеждение съдът не е спазил логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава ли постановеното решение поради необоснованост?; 3.Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод - липса на материалноправна легитимация на ищеца за компенсиране на вредите, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение? Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие със събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи?; 4.Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда относно конкретните обстоятелства, от които се извежда извод за липса на предпоставки за компенсиране вредите на ищеца, представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? 5. Несъответствието на фактическите и правни изводи на съда на въведените с исковата молба фактически твърдения, очертаващи предмета на делото и установените по делото доказателства и факти, предполага ли грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда и представлява ли касационно основание, предвидено в чл.280 ал.1 т.1 от ГПК? 6. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната съдебна практека. Твърди, че въпросите по т.1 и т.2 от раздел І са решени в противоречие с Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016 г., ОСНГТК на ВКС и с практиката на ВКС, формирана с Решение №92 от 17.11.2020г. по т.д. №1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №646 от 01.11.2024г. по дело №3793/2023г. на ВКС, ГК, III г.о.; въпросът по т.3 от раздел І е решен в противоречие с Решение №92 от 17.11.2020г. по т. д. №1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о, Решение №372 от 14.01.2019г. по т. д. №1199/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., въпросите по т.2 и т.3 от раздел ІІ – в противоречие с ППВС №4/68г., Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК на ВКС, Решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение № 104 от 25.07.2014г. по т. д. №2998/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., Решение №28 от 09.04.2014г. по т. д. №1948/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №88 от 09.07.2012г. по т. д. №1015/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №124 от 11.11.2010г. по т. д. №708/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №88 от 17.06.2014г. по т. д. №2974/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., Решение №177 от 27.10.2009г. по т. д. №14/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. и др. Поддържа, че въпросът по т.4 от раздел ІІ е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г., ОСНГТК на ВКС; въпросите по т.1 и т.2 от раздел ІІІ – в противоречие с Решение № 186 от 22.03.2024 г. по гр. д. № 4906/2022 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.; въпросът по т.3 от раздел ІІІ – в противоречие с Решение №149 от 03.07.2012г. по гр. д. №1084/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а въпросите по т.4, т.5 и т.6 от раздел ІІІ – с Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 04.01.2001г. по гр. д. №1/2000г., ОСГК на ВКС, Решение № 87 от 04.09.1958г. по гр. д.№55/1958 г., ОСГК на ВС, Решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр.д. №5488/2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр.д. №619/2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., Твърди също, че въпросите по т.1, т.2, т.4, т.6-8, т.12 -15 са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Застрахователно Акционерно Дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е активно материалноправно легитимиран по смисъла на Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на М. А. М. – негов брат, причинена при ПТП на 10.10.2021г. Във въззивното решение са обсъдени показанията на свидетелката Ш. С. Е., която живее на семейни начала с ищеца, както и на свидетеля С. М. Е., съгласно които след транспортното произшествие на ищеца му било много тежко, променил се, затворил се в себе си, безсънието му не преставало, взимал лекарства, но не посещавал специализирана психиатрична и психологична помощ, пробвал да работи, но му било трудно сред хора. От показанията на свидетелите съдът е установил, че родителите на братята са заминали за Германия през 2007 г., като двамата са останали да живеят сами в България, а след като М. завършил образованието си също заминал за Германия, въпреки това братята били много близки и всеки ден говорели по телефона. Решаващият съд се е позовал и на изготвената в първоинстанционното производство съдебно-психологична експертиза, съгласно която претърпеният пътен инцидент е довел до развитие у ищеца на травматичен стрес с основни симптоми: тревожност, сериозно разстройство на съня, загуба на апетит и редуциране на телесното тегло, раздразнителност, дълбока тъга, избягване на всякакви комуникации, като травмата все още не е напълно преработена, а наред с това ищецът приема, че брат му му е спасил живота и вероятно изпитва чувство на вина. Отчел е, че заключението на вещото лице е, че на подсъзнателно ниво ищецът има нужда от сериозна психотерапия. Окръжният съд е установил, че в регистрите на НЗОК няма данни за извършвана по отношение на ищеца медицинска дейност за периода от 13.11.2021г. до 13.11.2023г. Обсъдил е представения амбулаторен лист от 07.11.2023г., видно от който ищецът е с диагноза неорганично разстройство на съня, неуточнено след преживяна катастрофа през 2021г. При анализа на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от смъртта на брат си, но тези болки и страдания не надхвърлят по интензитет и продължителност болките и страданията, които обичайно се търпят по повод загубата на брат. Аргументирал е, че не е необичайно за семейните отношения в страната при заминаване на родителите в чужбина децата да бъдат оставени на грижите бабата и дядото или на по-големия брат. Изтъкнал е, че откакто починалият М. е навършил пълнолетие, е заминал в чужбина и двамата братя не са живели в общо домакинство. Посочил е, че ищецът е създал свое собствено семейство и е живял в отделно домакинство, което не сочи на някаква изключителност в отношенията с брат му през целия този период, обусловена от съвместен живот или други, особени обстоятелства. Окръжният съд е приел, че събраните доказателства сочат за нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между братя, съответно за нормална за българската традиция духовна и емоционална близост между тях, характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа. Обсъдил е и участието на ищеца в транспортното произшествие, както и че вещото лице не може категорично да разграничи дали състоянието на Ш. е следствие на претърпяното ПТП, в което той е участвал като пострадал или това е предизвикано от смъртта на брат му. Поради това е счел, че наличните доказателства не могат да аргументират извод, че емоционалната връзка между двамата братя е била от такова необичайно и необикновено естество, че да се характеризира с визираната в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС изключителност. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпроси по т.т.1, 2, 3 от раздел І и въпроси по т.т.1, 2, 4 и 5 от раздел ІІ в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, относно критериите за определяне наличието на трайна и дълбоко емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик /брат/, са обуславящи за изхода на делото, поради което отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на активната материалноправна легитимация на братята и сестрите е прието, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите са част от най - близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, че правото на обезщетение принадлежи на най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че една връзка е трайна и дълбока емоционална по смисъла на тълкувателното решение, са различни за всеки конкретен случай и не могат да бъдат предмет на обобщаване в постановено по реда на чл.290 от ГПК решение, а следва да се преценяват конкретно по всяко различно дело въз основа на събраните доказателства. В постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №17/16.03.2021г. по т.д.№291/2020г. на ВКС, II т.о., решение №92/17.11.2020г. по т.д. №1275/2019г. на ВКС, II т.о. и решение №45/10.05.2021г. по т.д. №370/2020г. на ВКС, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на близост, по – голяма от считаната за нормална за съответната родствена връзка /примери, относими към връзката между братя и сестри – израстването им сами като деца, поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина/. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото, както и от посочената постоянна практика на ВКС. Изводът на съда, че ищецът не е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на неговия брат, е формиран при преценка за съществували между двамата братя отношения на голяма близост и подкрепа и за понесени от ищеца значителни болки и страдания. Въззивният съд обаче е изтъкнал, че тези отношения са обичайни за много близката родствена връзка между братя и претърпените от ищеца вреди са нормално присъщи за тази връзка. Решаващият състав е съобразил обстоятелствата, че отношенията между ищеца и брат му са били много близки, че те са живеели една година заедно след заминаването на родителите им в Германия, като през този период единият е бил на 15г., а другият на 17г., а след навършване на пълнолетие М. е заминал за Германия и от този момент нататък двамата братя не са живели заедно. Взел е предвид, че ищецът е създал свое семейство, има дете, живял е в отделно домакинство от това на брат си, поради което е счел, че не е налице изключителност в отношенията на братята към този период. Извършил е преценка на събраните доказателства въз основа на която е направил извод, че между братята са съществували нормални, неизключителни, типични за българското общество, родствени отношения между братя, характеризиращи се с взаимна обич и морална подкрепа. Що се отнася до доводите на касатора, че изводите на въззивния съд за отсъствие на материалноправна легитимация на ищеца с оглед възприетите в Тълкувателно решение №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии не съответстват на доказателствата по делото, то същите са относими към правилността на обжалваното решение и не могат да обосноват достъпа до касация при приложение на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Въпрос по т.3 от раздел ІІ от изложението относно приложението на припципа за справедливост, не се явява обуславящ за изхода на производството, тъй като не е обсъждан от въззивния съд поради извода му за липса на материалноправна легитимация на ищеца. Въпросите в раздел ІІІ от изложението относно формирането на вътрешното убеждение на съда и за нарушаване на логическите, опитните и научните правила не отговарят на общия критерий за достъп до касация, доколкото същият съставляват доводи за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и необоснованост. Тези твърдения, извън основанието „очевидна неправилност“, което в случая не е налице, биха могли да бъдат проверени единствено при осъществяване на същинския касационен контрол по чл.290 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правните въпроси трябва да са от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, т.е. несъгласието на касатора с приетата за установена фактическа обстановка и с правните изводи на съда, обективирано в твърдения за допуснати процесуални нарушения, не е достатъчно основание за допускане на касация по чл.280, ал.1 от ГПК. По въпросите въведени в раздел ІІІ от изложението на касатора, относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение №55 от 03.04.2014г. по т.д. №1245/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №63 от 17.07.2015г. по т.д. №674/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №263 от 24.06.2015г. по т.д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №111 от 03.11.2015г. по т.д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл. 236, ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съдът е обсъдил показанията на свидетелите Ш. С. Е. и С. М. Е., от които е установил момента на заминаване на родителите на братята в Германия, периода, през който са живеели сами в България, колко често са се чували по телефона след заминаването на М. в Германия, колко често последният се е връщал в България, какви хапчета е приемал Ш. след транспортното произшествие и какво е било психическото му състояние. Съобразил е заключението на съдебно – психиатричната експертиза относно преживените от ищеца болки и страдания, като е обсъдил изводите на вещото лице, че психичната травма към момента на извършването ѝ не е преживяна, наличието на посттравматично стресово разстройство, както и чувството за вина у ищеца. Отчел е представения по делото амбулаторен лист, както и липсата на данни за извършвана медицинска дейност в регистрите на НЗОК през периода 13.11.2021г. -13.11.2023г. По този начин въззивният съд не се е отклонил от дадените в практиката на ВКС разяснения относно правомощията на въззивната инстанция. По въпросите по т.1, т.2, т.4, т.6-8, т.12, поставени от касатора, не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация. Разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е обоснована някоя от посочените форми на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид липсата на посочени законови разпоредби, които да са неясни или непълни и произнасянето на ВКС по тях да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното решение не е засегнато от тези пороци. Извън изложеното, следва да се отбележи, че касационният жалбоподател не обосновава нарушение на закона, което да насочва към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК квалифицирана форма на неправилност. Аргументите за необоснованост на извода на въззивния съд за липса на материалноправна легитимация на ищеца с оглед възприетите в Тълкувателно решение №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС критерии, по своята същност представляват оплаквания за неправилност на акта по чл.281, т.3 от ГПК, която подлежи на преценка само по реда на чл.290 от ГПК след допуснато касационно обжалване. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответното дружество следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по реда на чл.78, ал.8 от ГПК в размер на 100 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд