Определение № 4365 от 15.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 910/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Стройкомплект“ ЕООД /в несъстоятелност/, чрез процесуален представител, срещу решение № 1271 от 05.11.2025 г. по в. гр. д. № 1086/2024 г., с което Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, след частична отмяна на решение № 5371/24.10.2023 г., постановено по гр. д. № 2243/2022 г. по описа на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 1 състав е осъдил, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД, „Стройкомплект“ ЕООД /в несъстоятелност/ да заплати на М. С. К. допълнително още сума в размер на 36 335,71 евро, представляваща разликата над присъдената от първоинстанционния съд сума от 73 664,29 евро до пълния претендиран размер от 110 000 евро, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 04.03.2022 г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД да заплати допълнително и сумата от 322,98 евро, обезщетение за забава в размер на законната лихва за забавеното плащане на главницата от 36 335,71 евро за периода от 01.02.2022 г. до 04.03.2022 г., а в останалата обжалвана от ответника осъдителна част е потвърдил решението. В касационната жалба се прави искане обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1.Допустимо ли е съдът да приеме за доказано плащане на 63 000 евро в брой само въз основа на частен документ, при липса на счетоводно отразяване и банкови операции? 2.Следва ли съдът да даде указания по чл. 146 ГПК, когато страната, носеща доказателствената тежест, не е ангажирала доказателства за реално изпълнение? 3.Допустимо ли е въззивният съд да игнорира нарушение на императивни норми /Закон за ограничаване на плащанията в брой и Закон за данък върху добавената стойност/, които имат пряко значение за доказателствената стойност на твърдяното плащане? Поддържа се твърдение, че въпросите са включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол и се сочи, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се наличие на особено мнение при подписване на решението, което, според касатора, е основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. По същество се поддържа оплакване, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – М. С. К., чрез процесуален представител, е подал отговор в срока по чл. 287 ГПК, в който се поддържа становище, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. По същество се прави искане въззивното решение да бъде оставено в сила. Предявява се претенция за присъждане на разноските пред касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Въззивното решение е подписано с особено мнение от председателя на състава, който е счел, че исковете са неоснователни. Мнозинството от съдебния състав е приело исковете за основателни. За да постанови този резултат, съдът е приел следното от фактическа и правна страна: между страните на 03.08.2020 г. е бил валидно сключен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, по силата на който ответникът – „Стройкомплект“ ЕООД в качеството си на продавач се е задължил да продаде на ищеца М. С. К. в качеството му на купувач описания апартамент за продажна цена в размер на 77 292 евро и в срокове, определени в договора. Съдът е посочил, че от съдържанието на договора било видно, че в деня на сключването му ищецът е заплатил на ответника част от продажната цена в размер на 63 000 евро /в брой/, представляваща задатък/капаро, като страните изрично са посочили, че договорът служи за разписка и доказателство за извършеното плащане. Констатирал е, че с осем броя разписки в периода от 03.08.2020 г. до 14.05.2021 г. ищецът е заплатил на ответника общо сума в размер на 8 111,29 евро, авансово плащане на уговорената с договора продажна цена. Посочил е, че разписките са двустранно подписани, като страните изрично са отразили, че с издаването им удостоверяват и доказват помежду си реалното предаване на посочените суми. Обобщил е, че към 14.05.2021 г. ищецът е заплатил общо сумата от 73 664,29 евро. Във връзка с оспорването от ответника, поддържано и във въззивната жалба, че продажната цена в размер на 63 000 евро не била получена от дружеството, въззивният съд е посочил, че представените и приети като доказателство по делото - предварителен договор от 03.08.2020 г., който в частта, удостоверяващ плащането на сумата от 63 000 евро, има характер на разписка и служи като доказателство за извършено плащане, както и разписката от същата дата, с която е удостоверено реалното предаване на сумата от 63 000 евро, не са били оспорени по отношение на тяхното авторство от ответника, поради което обективират изявлението му за получаване в брой на посочената сума. В отговор на възражението на въззивника – ответник е посочил, че обстоятелството, че процесните суми не били осчетоводени, според заключението на вещото лице, не опровергавало факта на плащането. Допълнил е, че осчетоводяването на сумата от 63 000 евро е поставено в зависимост и изцяло от волята на длъжника и счетоводното неотразяване на тази сума не можело да опровергае признанието за получаването й, обективирано в приложените разписки, подписани от управителя и законен представител на дружеството. С оглед изложеното е посочил, че е необосновано оплакването, въведено с въззивната жалба на ответника „Стройкомплект“ ООД, че в хода на съдебното дирене първоинстанционният съд е допуснал нарушение на принципа на служебното начало, като не е указал на ищцовата страна, че по отношение на твърдението за предоставени суми на основание сключен предварителен договор за покупко-продажба, не сочи доказателства. Приел е, че такива указания не са били нужни, доколкото ищецът е представил писмени доказателства, удостоверяващи извършено плащане и същите не са били оспорени от ответника. В заключение е посочил, че ищецът е доказал по безспорен начин извършеното плащане на продажната цена в предвидените в предварителния договор срокове. Съдът е установил, че на 05.11.2021 г. страните са сключили анекс към предварителния договор, в който са констатирали, че към датата на подписването на анекса строителството на жилищната сграда, в която се намирал и процесния апартамент, предмет на договора, се е забавило по вина на ответното дружество „Стройкомплект“ ООД, че е настъпила фактическа забава, изразяваща се в неснабдяване в срок с акт 15 за завършване на сградата и с акт 16 за въвеждане на сградата в експлоатация, във връзка с което са договорили, че продавачът „Стройкомплект“ ООД се задължава неотменно да заплати на ищеца М. К. най-късно до края на месец януари 2022 г., парична сума в размер на 110 000 евро, представляваща пазарната цена на процесния апартамент към датата на подписания анекс. Съдът е посочил, че в анекса страните са уговорили, че с реалното заплащане на сумата от 110 000 евро те ще считат за уредени отношенията си, а продавачът ще възстанови всичките си права върху имота, както и правото да го продава и да се разпорежда с него. Приел е, че по делото не било установено ответникът да е заплатил на ищеца сумата от 110 000 евро в уговорения срок, поради което е направил извод, че за ищеца е възникнало вземане в общ размер от 110 000 евро, а не само в размер на платеното по договора до момента на сключването на анекса от купувача, както е било прието от първата инстанция. В заключение е приел, че предявеният от ищеца иск е основателен и доказан в пълния му размер, поради което и решението на първоинстанционния съд ще следва да бъде отменено в обжалваната от ищеца част и вместо него постановено друго, с което искът му бъде уважен в пълен размер. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първи и втори от поставените въпроси са обсъждани от въззивния съд, но се отнасят до изложените от него допълнителни съображения за основателност на предявения иск. Решаващите изводи на съда са свързани с това, че с подписания анекс, който има характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, страните са приели, че към 05.11.2021 г. продавачът „Стройкомплект“ ЕООД е в забава по отношение изпълнението си на основните задължения по предварителния договор, поради което се е задължил към М. К. да му заплати сума в общ размер от 110 000 евро и доколкото в уговорения срок не е платил, той следва да бъде осъден да заплати тази сума. Поставените въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както се посочи, те са свързани с допълнително развитите мотиви на съда относно конкретните компонентни на сумата от 110 000 евро, от които 73 664.29 евро – платена продажна цена и 36 335.71 евро – обезщетение за вреди при неизпълнение. Независимо от това по отношение на доказателствената сила на разписката като документ, удостоверяващ плащане, е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. В случая, изхождайки от уговорките между страните в чл. 2а от предварителния договор, съдът е достигнал до извода, че волята им е била част от продажната цена на имота в размер на 63 000 евро да бъде платена в деня на подписването на предварителния договор и че плащането е реално извършено в този ден, тъй като от съдържанието на клаузата се установява, че договорът в тази част служи като разписка за получаване на продажната цена и представлява доказателство за твърдяното от ищеца плащане. Съдебната практика на ВКС е категорична в становището си, че разписката е частен документ (чл. 180 ГПК) и ако е подписана, съставлява пълно доказателство за авторството на писменото изявление; когато с нея се потвърждава получено плащане, разписката е достатъчно доказателство за този факт. Когато оспорването на автентичността на разписката не е направено или е останало недоказано и не се твърди симулация или че изявлението е направено при порок на волята, съдът следва да зачете доказателствената сила на документа като извънсъдебно признание за получаване на сумата, което следва да бъде ценено наред с всички доказателства по делото /в този смисъл решение № 174/23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на ІV ГО; решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ІV ГО; решение № 74/13.05.2015 г. по гр. д. № 4426/2014 г. на ІІІ ГО; решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2017 г. ІV ГО на ВКС/. В настоящия случай, ответникът /сега касатор/ не е релевирал подобно оспорване на авторството на разписката, нито е твърдял симулация, съответно порок на волята. Поради което съдът е зачел доказателствената сила на документа и обсъждайки го с останалите събрани доказателства е приел за доказана претенцията на ищеца. Не е бил длъжен да дава указания по чл. 146 ГПК, тъй като не е била налице хипотезата на т. 2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС. По отношение на третия въпрос, същият не е обуславящ, тъй като въззивният съд не се е произнасял по въпроси, свързани със Закона за ограничаване на плащанията в брой и Закона за данък върху добавената стойност, тъй като същите не са били предмет на жалбата. Този въпрос е свързан с особеното мнение на председателстващия въззивния състав, който е приел, че ищецът е нарушил императивната норма на Закона за ограничаване на плащанията в брой, както и е нарушил Закона за данък върху добавената стойност, тъй като не бил представил доказателства за произхода на тези суми, поради което е приел, че ищецът не бил доказал плащане на сумата от 63 000 евро. Доколкото становището на мнозинството от членовете на съдебния състав формира взетото решение - чл. 21, ал. 5 ГПК, то преценката за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване се прави именно с оглед изложените от мнозинството на състава мотиви, а не тези по особеното мнение. Но дори и този въпрос да бъде разгледан, то трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че нарушаването на забраната по чл. 3, ал. 1, т. 1 на Закона за ограничаване плащанията в брой има за последица единствено административни санкции, но не и недействителност на плащането. Като е посочил, че с оглед събраните доказателства, приема за установено, че ищецът е изпълнил задължението си за плащане на част от цената, мнозинството от състава, всъщност е приело, че чл. 3, ал. 1 от Закона за ограничаване плащанията в брой не се отразява на редовността и доказването на извършеното плащане, който извод е в съответствие с практиката на ВКС. Така приетото изключва проявлението както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна на дадените от ВКС разрешения. Поради изложените съображения, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. При този изход на спора, право на разноски има ответникът по касационната жалба, който към отговора на жалбата е приложил списък по чл. 80 ГПК, както и договор за правна услуга, видно от който е заплатил в брой при подписване на договора адвокатско възнаграждение, възлизащо на 5000 евро. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение