Определение № 151 от 21.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 1001/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 24936 от 1.VІІІ.2011 г. на [фирма]-гр. В., подадена против въззивното решение № 579 на Варненския ОС, ТК, от 14.VІ.11 г., постановено по т. д. № 273/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 17 на Варненския РС, ГК, ХХІV-и с–в, по гр. дело № 272/2010 г.: за отхвърляне иска на този търговец с правно основание по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, предявен срещу ответното [фирма]-гр. В. за предаване държането на търговско място № 539 с площ от 42 кв.м., находящо се в [населено място], кв. 333, 9-ти район, в т. нар. „Централен (колхозен) пазар”. Оплакванията на касатора [фирма] са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение в нарушение както на материалния закон, така и при допуснати от състава на Варненския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който да бъдел уважен искът срещу варненското [фирма] за опразване на наемания от последното имот /търговско място/. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [фирма] обосновава приложно поле на касационния контрол с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваното решение Варненският ОС се е произнесъл по материално- и процесуалноправни въпроси в противоречие „с трайната съдебна практика на ВКС”. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма]-гр. В. писмено е възразило чрез своя процесуален представител по пълномощие по допустимостта на касационната жалба, поддържайки, че след като определената по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 ГПК цена на иска, представляваща сбор от дължимите наемни вноски за една година, възлизала на 4 848.60 лв., то на основание чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакцията на този текст от 21.ХІІ.2010 г. насам/ въззивното решение не би следвало въобще да подлежи на касационен контрол. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар и да е постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и да е подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, касационната жалба на [фирма]-гр. В. ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: Обжалваното въззивно решение на Варненския ОС е било постановено по иск с правно основание по чл. 233, ал. 1 ЗЗД-във вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, чиито предмет е било опразването на наеман имот /търговско място/, обект на наемно правоотношение между страните по спора при цена от 404.05 лв. месечно /без ДДС/. Според първостепенния съд цената на иска е била 2 000 лв. /две хиляди лева/ и затова той е счел, че исковата молба на [фирма], по която д-вото е внесло държавна такса в размер на 80 лв., „удовлетворява формалните и съдържателните изисквания за редовност на същата”, т.е. и това по чл. 128, т. 2 ГПК. Но след като, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 5 във вр. чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК, този спор е бил относно прекратяването на договор за наем, цената на иска, с който той е бил въведен, е следвало да се определи като „наемът за една година” или - 4 848.60 лв. /четири хиляди осемстотин четиридесет и осем лева и шестдесет стотинки/. При начисляване на ДДС върху този сбор цената на иска би възлизала на 5 818.32 лв., но тъй като спорът е между търговци и е относно последиците от прекратяването на сключена помежду им търговска сделка /арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ/, то, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК, атакуваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол и съдебният състав на Варненския ОС е следвало да съобрази задължението си по чл. 286, ал. 1, т. 3 ГПК като разпореди връщане на подадената от [фирма]-гр. В. касационната жалба с вх. № 24936/1.VІІІ.2011 г.. Мотивиран от горното и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение