Определение № 359 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2818/2022 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.2 ГПК. Образувано по частна жалба на А. К. Иванов, чрез адвокат А. Н. Ж. от САК срещу определение № 326/27.04.2022 г. по гр. д. № 4591/2021 г. на Върховния касационен съд, ІV г. о., с което се оставя без разглеждане като процесуално недопустима, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, подадената касационна жалба срещу Решение № 260180/21.05.2021г. постановено по гр. дело № 468/2020 г. по описа на СОС, II въззивен граждански състав. Частната жалба съдържа доводи за неправилност на определението, тъй като неправилно била определена стойността на прехвърленото имущество с увреждащата кредитора сделка. Според жалбоподателя, в стойността на цената на иска се включва и стойността на приращенията и подобренията, които са прехвърлени от длъжника с увреждащата сделка. Сочи, че по делото е било представено удостоверение за данъчна оценка изх. № [ЕГН]/08.02.2019 г. на [община], Дирекция ПАМДТ, удостоверяващо оценката на процесните подобрения и приращения - сграда на груб строеж, на стойността 80748,80 лв., а за 1/2 ид.част 40374,40 лв. От ответника по частната жалба не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена от легитимирана страна, срещу определение на състав на ВКС, което подлежи на обжалване с частна жалба, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Гр. д. № 4591/2021 г. е образувано по касационна жалба срещу решение № 260180/21.05.21г. на СОС, ІІ въззивен състав, постановено по гр.д. № 468/20г., с което е потвърдено решение №65/20г. на РС Костинброд по гр.д. № 755/18г., с което е отхвърлен предявения от А. К. Иванов против Г. К. А. и Т. А. З. иск по чл.135 ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за покупко- продажба на недвижим имот, в частта, с която Г. А. е продал на Т. З. собствената си 1/2 ид. част от процесния недвижим имот- съпружеска имуществена общност. За да приеме, че касационната жалба е процесуално недопустима, съдът е приел в обжалваното определение, че размерът на цената на иска за съществуването на договор, какъвто е и искът за обявяване на недействителността на договор по чл.135 ЗЗД, е стойността на договора, т.е. паричната оценка на насрещните престации- чл. 69, ал.1, т.4 ГПК, а когато една от насрещните престации по договора съставлява права върху недвижима вещ, стойността на договора се определя от данъчната оценка на вещното право, а ако няма такава – пазарната цена на правото, т.е. размерът на цената на иска се определя при условията на чл. 69, ал.1, т.2 ГПК. В случая, при иск по чл.135, ал.1 ЗЗД за прогласяване недействителността на сключен на 09.03.2018 г. с н.а. № 76, том I, рег. № 629, н.д. № 72/2018 год. на нотариус М. Ц. рег. № 626 с район на действие КРС, договор за покупко-продажба на недвижим имот, в частта, с която ответникът Г. К. А. е продал на другия ответник Т. А. З. собствената си 1/2 ид. част от собствения си недвижим имот- съпружеска имуществена общност, цената на иска следвало да се определи като 1/2 от данъчната оценка на имота, или цената на иска е 2891,90 лв., както бил приел и първоинстанционният съд при липсата на повдигнат от ответника въпрос относно тази цена. Настоящият състав достига до същите изводи. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. – за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С обжалваното определение предходният състав на Върховния касационен съд е приложил правилно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. При данъчна оценка, на 1/2 ид. част от имота предмет на сделката, под 5000 лв., въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Естеството на сключената сделка, а и изразената воля на страните не дават основание да се приеме, че обект на покупко-продажбата е било нещо различно от описаното в нотариалния акт: поземлен имот с идентификатор № 38978.900.2343 по кадастралната карта на [населено място], [улица] площ 731 кв.м., с всички подобрения и приращения в имота /с посочена данъчна оценка при сключване на сделката 6200,60 лв/. Несподелима е тезата на жалбоподателя, че базата за определяне цената на иска следва да включва и данъчната оценка на построената в дворното място сграда в груб строеж. Самият ищец в “Уточнителна ИМ с предявяване на инцидентни установителни искове“ вх.№287/23.01.2019 г. на Районен съд Костинброд е заявил, че спрямо сградата сделката не е породила прехвърлителен ефект и тя е собственост на длъжника Г. А. и съпругата му Д. А., придобита в режим на СИО, и не е била прехвърлена като подобрение и приращение към земята, като по отношение на сградата предявява установителни искове /посочени в молбата/. В проведеното пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание на 12.11.2019 г., ищецът отново е посочил, че претенцията му по чл.135 ЗЗД, касае „земята“, а „по отношение на къщата да се установи на кой е къщата“ /в молба от 14.02.2019 г. ищецът е посочил като цена на иска „за процесната земя“- 2891,90 лв. Същата е равна на Ѕ от данъчната оценка за земята/. В същото съдебно заседание, съдът не е приел за разглеждане, уточнителните искови молби за предявяване на установителните искове за собственост. Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 1-во ГПК цената на иска се посочва от ищеца, като съгласно чл. 127, ал. 1, т. 3 ГПК посочването и е изискване за редовност на исковата молба. Съдът следи служебно за цената на иска, не само с оглед редовността на исковата молба, но и с оглед преценката за родовата подсъдност на спора и за размера на дължимата държавна такса. Съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2-ро ГПК въпросът за действителната цена на иска може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание по разглеждане на делото, като след този момент тя се стабилизира такава каквато е посочена от ищеца и остава непроменена до приключване на исковото производство във всички инстанции, освен в случаите на изменение на размера на иска в срока и пред инстанцията по чл. 214, ал. 1 ГПК, каквото изменение в случая не е налице. По изложените съображения частната жалба е неоснователна, а обжалваното пред настоящия състав на ВКС определение следва да бъде потвърдено. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение