Определение № 4632 от 30.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2134/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Х. А.“ ЕООД, подадена чрез управителя му Д. П. и приподписана от процесуалния му пълномощник адв. Д. М., срещу решение № 140/29.12.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 384/2025 г. на Търговищкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 358/08.05.2025 г. по гр. дело № 2215/2023 г. на Шуменския районен съд, е отхвърлен, предявеният от дружеството-жалбоподател срещу частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Я. Й. Б. с рег. ..., осъдителен иск с правно основание чл. 441, във вр. с чл. 442а от ГПК за заплащане на сумата 10 000 лв. (частичен иск от 150 000 лв.), претендирана като обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи, изразяващи се в цената по неосъществен окончателен договор, уговорен за сключване с предварителен договор от 10.11.2022 г., причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп. д. № 20197750400365 – отказ за вдигане по възражение от 12.06.2023 г. на явно несъразмерна обезпечитялна мярка – възбрана, наложена върху два поземлени имота и построените в тях сгради, находящи се в [населено място]; в тежест на касатора са възложени разноските за първоинстанционното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ответникът ЧСИ Я. Б. не е подал отговор на касационната жалба в преклузивния едномесечен срок по чл. 287, ал. 1 от ГПК, считано от 16.03.2026 г. – датата на връчването на преписа от касационната жалба и приложенията й чрез процесуалния му пълномощник адв. В. М.. Едва след изтичането на срока на 16.04.2026 г., а именно – на 27.04.2026 г. и на 06.08.2026 г. ответникът е подал чрез пълномощника си отговор, наименуван „становище“ по касационната жалба, който съдът не взема предвид, като преклудирано процесуално действие – чл. 64, ал. 1 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, подадено чрез пълномощника му адв. М., се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се сочи, че въззивният съд действал в противоречие с указанията, дадени с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, но в тази връзка от страна на жалбоподателя не е формулиран правен въпрос. Вместо това се навеждат касационни оплаквания и доводи по чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК, че въззивният съд не уважил всички доказателствени искания на касатора-ищец за доказване на противоправното поведение на ответника-ЧСИ, като първи елемент от отговорността му. По така наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Поради това, оплакванията на жалбоподателя (касационните основания) не могат да бъдат обсъждани по същество в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство, а биха подлежали на разглеждане от касационната съдебна инстанция по реда на чл. 290 от ГПК, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Липсата на формулиран от страна на касатора правен въпрос, поначало сама по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК би могло да бъде установено, само ако касаторът е извел и е формулирал ясно един или няколко материалноправни или процесуалноправни въпроса, по които се е произнесъл въззивният съд, за да прецени касационната съдебна инстанция дали тези правни въпроси (един или повече) са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, на Конституционния съд или на СЕС, респ. – дали са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При липсата в случая на поставен от страна на касатора правен въпрос, който да съставлява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, настоящият състав на ВКС не може да допусне касационното обжалване, тъй като е в невъзможност да извърши изискваната в производството по чл. 288 от ГПК преценка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – дали такъв правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК. Отделно от горното, позоваването от страна на касатора на тази задължителна практика на ВКС и свързаните с нея касационни оплаквания и доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в отхвърлянето на доказателствените му искания за установяване на противоправното поведение на ответника-ЧСИ, като първи елемент от отговорността му, не кореспондират с мотивите към обжалваното въззивно решение. В тях окръжният съд е приел, че е налице твърдяната от дружеството-ищец несъразмерност между задълженията му по изпълнителното дело и стойността на възбраненото му имущество, но не са налице останалите предпоставки за обезвреда по чл. 442а от ГПК, тъй като съществува риск от невъзможност за удовлетворяване на кредиторите-взискатели и е налице недобросъвестност на дружеството-длъжник, както и че настъпването на очакваната от него пропусната полза не е сигурно, а е под сериозно съмнение, като е неясен и размерът й, т.е. не са доказани и твърдените по делото имуществени вреди (ТР № 3/2021 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС). При тези решаващи съображения на въззивната инстанция, сочените в изложението към касационната жалба и свързвани с твърдяното от касатора-ищец противоречие с практиката на ВКС, отхвърлени доказателствени искания за установяване на противоправното поведение на ответника-ЧСИ, като първи елемент от отговорността му, са без никакво значение за крайния извод на съда и постановения резултат по делото – неоснователността и отхвърлянето на иска за обезщетение на процесните имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, тъй като съдът е приел, че е недоказано тяхното настъпване и размерът им, както и че не са налице и други кумулативно необходими елементи (предпоставките по чл. 442а – in fine от ГПК) от фактическия състав на претендираната с иска деликтна отговорност на ответника. ВКС може да допусне касационно обжалване и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК. В случая обаче не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол обжалваното въззивно решение (също т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), нито пък жалбоподателят навежда подобно основание. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Независимо от изхода на делото, в полза на ответника-ЧСИ не следва да се присъждат, претендираните от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в касационното производство. Претенцията за тях е направена своевременно – с молбата от 06.08.2026 г., с която повторно по делото е представен отговорът (наименуван „становище“) на касационната жалба, но претенцията е неоснователна. Както вече беше посочено по-горе, още при първото му подаване по делото чрез адв. М., отговорът е бил просрочен, поради което съдът не го взема предвид при постановяване на настоящото определение, тъй като съставлява преклудирано процесуално действие на ответника (чл. 64, ал. 1 от ГПК). Следователно, по отношение на последния не е осъществена адвокатска защита чрез процесуално представителство в касационното производство и липсва основание за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за това производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение