Определение № 114 от 11.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2370/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Евробилд БГ“ ЕООД [населено място], чрез процесуалният представител адвокат Р. против въззивно решение № 965 от 18.10.2022г. по в.гр.д. № 963 по описа за 2022г. на Бургаски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 494 от 22.03.2022г. по гр.д. № 5449/2021г. на РС Бургас като е прогласена на основание чл.26, ал.2, изр.1, предл.последно ЗЗД нищожността на договор от 18.02.2019г за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между М. К. Р. и Г. С. Р. от една страна в качеството им на продавачи и „Евробилд БГ“ ЕООД от друга като купувач, обективиран в н.а.№53, н.д.46/2019г. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по дванадесет въпроси, които по-долу ще бъдат разгледани след обобщаването им по групи и по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на постановения въззивен акт. „Евробилд БГ“ ЕООД [населено място], чрез процесуалният представител адвокат Р. е подал и жалба, с правно основание чл.250, ал.3 ГПК, против решение № 85 от 25.01.2023г. по в.гр.д. № 963 по описа за 2022г. на Бургаски окръжен съд, с което е оставено без уважение искането му за допълване на постановеното въззивно решение № 965 от 18.10.2022г. с произнасяне на съда относно нищожността на представеното по делото „обратно писмо“. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. К. Р. и Г. С. Р., чрез процесуалният им представител адвокат И., с който изразява становище за липса на посочените предпоставки за допустимост и неоснователност на жалбата. Считат постановения въззивен акт за правилен. Претендират направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение без да се представят доказателства за реално извършване на такива. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел за нищожна като привидна процесната сделка, въз основа на представено обратно писмо, подписано от купувача Н. Р., който е син на ищците и е управител и едноличен собственик на ответното дружество, с нотариална заверка на подписа му, извършена на 15.02.2019г., в което е декларирал, че при закупуване на недвижимия имот, предмет на процесната сделка, осъществена с н.а.№53, н.д.46/2019г., М. К. Р. и Г. С. Р. са заплатили изцяло цената на имота и те са действителните му собственици. При формиране на извода си, въззивният съд се е позовал и на други ангажирани по делото доказателства, установяващи че - при посочена в акта продажна цена на имота от 25 000лв., на датата на сделката - 18.02.2019г. и на 27.02.2019г., „Евробилд БГ“ ЕООД е превел на ищеца Г. Р. сумата от 19 500лв.с посочено основание „продажба нот.акт“ и „покупко-продажба на нот.акт“, а на 28.02.2019г.същата сума от 19 500лв.е била преведена обратно от ищеца Г. Р. по сметка на ответното дружество„Евробилд БГ“ ЕООД, с посочено основание „връщане на превод“. Въззивният съд е дал отрицателен отговор на опреденият от него като спорен по делото въпрос: дали страните са желаели сключеният между тях договор с н.а.№53, н.д.46/2019г. за покупко- продажба на ½ ид.ч.от УПИ [населено място], с идентификатор ................... по КККР на [населено място], с адрес: [улица], с площ от 823кв.м., да породи вещноправното си действие. Приел е, че е валидно направеното изявление в обратното писмо, като е посочил, че възражението за нищожност на обратното писмо е просрочено, защото е заявено след сроковете по чл.263, ал.1, вр.чл.261 и чл.266, ал.2 ГПК. Пред вид несвоевременността на направеното възражение, въззивният съд е извършил преценка за нищожност само съобразно изискванията на ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС, приемайки че от самото обратно писмо не могат да се установи нарушение на нито една от нормите на чл.141, ал.1 ТЗ, чл.142, ал.1 ТЗ, чл.137, ал.1, 4 и 5 ТЗ, чл.127 и чл.129, ал.1 ТЗ. Не е възможно да се установи и целта на обратното писмо, за да е възможна преценка дали се накърняват добрите нрави. Въззивният съд се е позовал на конкретно посочената от него съдебна практика, което е възприел, съгласно която - характер на „обратно писмо“ и съответно пълно доказателство относно симулативността на сделката може да има и документ, който е съставен само от страната, на която привидността се противопоставя /а не от двете страни по сделката/,включително и след сключване на сделката, стига този документ да разкрива по несъмнен начин волята на тази страна, че правните последици от сделката ще бъдат само афиширани, без да се желае да настъпят. Законът не поставя изискване за времето на съставяне на документа, разкриващ симулацията /може да е преди, по време или след сключване на симулативната сделка|/, нито изисква документът да е подписан и от двете страни. Достатъчно е той да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност и „обратното писмо“ по несъмнен начин да разкрива волята на съставилата го страна - сделката да не произведе правните си последици. За пълнота на изложението е посочил, че дори и представеното и изрично наименовано като „обратно писмо“ - да се цени само като начало на писмено доказателство, то по делото са налице достатъчно други доказателства, които в съвкупност да подтвърдят извода за симулативност на сделката. Това е така, защото с гласни доказателства е установено от дъщерята на ищците, свидетелката Р., че ищците не са имали намерение да прехвърлят имота на фирмата на сина си. Обратното писмо е изготвено, за да е сигурен ищеца, че той и съпругата му остават собственици на земята, а и изявлението на купувачът по сделката, декларирано с нотариална заверка на подписа му в обратното писмо, потвърждава че и той не е имал намерение да придобива собствеността чрез покупка. Във връзка с възражението за недопустимост, въззивният съд изрично е посочил, че доколкото ищците са страни по сделката, за тях е налице правен интерес от предявяване на иска. Съдът е констатирал, че едва с въззивната жалба /т.е.след изтичане на преклузивния срок/ е въведено и възражението, че с влязло в сила решение по друго дело /гр.д.№ 3189/2019г.на БРС/ е бил отхвърлен иска на същите ищци против същия ответник за прогласяване нищожност на същата сделка и в това производството страните е следвало да изчерпят всички факти, на които основават претенцията си за нищожност на сделката. Доколкото се касае за възражение за недопустимост, въззивният съд го е разгледал и го е приел за неоснователно с аргумента, че съгласно ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен служебно да следи за нищожността на сделките само, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая това не е така, защото влезлият в сила акт е бил с правно основание чл.26, ал.1, изр.3 – противоречие с добрите нрави и чл.33, ал.1, изр.1 ЗЗД, а настоящият е предявен на различно правно основание /по чл.26, ал.2, изр.1, предл. последно ЗЗД/ и изисква преценка на съвсем различни предпоставки. Касаторът, позовавайки се на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК поставя четири групи въпроси: Първата е свързана със служебното задължение на съда да следи за нищожността на сделките и включва три въпроса: 1.Дали съдът има подобно задължение?, 2.Длъжен ли е съдът да се произнесе по въпроса за нищожността на правна сделка при направено изрично писмено възражение за нищожност, произтичащо пряко от съдържанието и формата на сделката и от събраните доказателства? и 3. Преклудира ли се правото на страната в тази хипотеза да направи възражение за нищожност? Втората група въпроси /въпроси с № 4, 5 и 11/, касае задължения на въззивния съд и по специално: да извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, да обсъди всички направени възражения, да изведе собствени правни изводи/№4/, да изследва намерението и действителната обща воля на страните за сключване на договора и неговото предназначение /№5/ и да приложи императивна правна норма, дори и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване /№11/ Третата група въпроси: Въпрос № 6 е дали абсолютна или относителна симулацията при договор за покупко-продажба, при който купувачът е действал като подставено лице? Въпрос № 7 е: при предявен иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за разкриване на абсолютна симулация на договор за покупко-продажба и при възражение, че симулацията е относителна и при положение, че съдът възприеме това възражение, без то да е предмет на иск, прилагат ли се правилата относно прикритото съглашение? Четвъртата група въпроси са свързани с отказ от право на собственост на недвижим имот :Въпрос № 8 дали е недействителен или нищожен подобен отказ от право?, въпрос № 9 – има ли действие такъв отказ ако не е вписан по реда на чл.100, ал.1 ЗС? И въпрос 10: Ако представителят и лицето, с което той се договаря се споразумеят във вреда на представлявания, дали е действителен договора и дали поражда правни последици? Последният въпрос № 12 е свързан с твърдението за вероятна недопустимост на въззивния акт и е: Налице ли е правен интерес от предявяване на установителен иск за привидност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, при положение, че ищецът може да предяви иск за собственост за същия имот? Във връзка с последният поставен въпрос следва да се посочи, че въззивният акт не е вероятно недопустим. Той е постановен при надлежно упражнено право на иск от ищците, по редовна искова молба и няма данни за липса на положителни процесуални предпоставки или наличие на отрицателни. Налице е правен интерес от предявяване на иска по чл.26, ал.2, изр.1, предл. последно ЗЗД, доколкото ищците са страни по сделката, чиято нищожност е прогласена, а и разполагат с правото да преценят по какъв начин да защитят правата си. Доколкото по своята същност привидната сделка е такава, че нейната привидност е насочена именно към третите лица /за които вътрешната уговорка на страните по делото остава скрита/, именно защото за ищците не съществува друг начин да разкрият привидността й, те имат интерес от предявяване на иска пред съда. Въззивният акт не е и очевидно неправилен, защото не страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка – чрез анали на ангажираните по делото доказателства за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Касационно обжалване не може да се допусне и на другите посочени от касатора основания за допустимост, доколкото всички от поставените въпроси от първа, втора/без един/, трета и четвърта група не отговорят на изискванията за общо основание за допустимост /защото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд/, а за този от втората група, който отговоря – е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съображенията: Поставените в първата група три въпроси от касатора, които са относно служебното задължение на съда да следи за нищожността на сделките, презумират /съдържат условието/, че е налице своевременно направено възражение за нищожност на процесната правна сделка и че тази нищожност произтича пряко от съдържанието и формата на сделката и от събраните по делото доказателства – а подобно условие не се съдържа в мотивите на въззивния съд. Точно обратното, въззивният съд, позовавайки се ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС и извършвайки изискуемият се анализ, е приел че от самото обратно писмо не могат да се установи нарушение на нито една от нормите на закона /и е цитирал чл.141, ал.1 ТЗ, чл.142, ал.1 ТЗ, чл.137, ал.1, 4 и 5 ТЗ, чл.127 и чл.129, ал.1 ТЗ/. При това, следва да се направят две уточнения. Първото е, че в случая поставените въпроси визират правна сделка, а мотивите на съда касаят подписан с нотариална заверка на подписа от една от страните документ - „обратно писмо“. Обратното писмо не е отделна сделка, а е част от симулативната. Второто е, че липсва своевременно направено възражение за нищожност. Същото е заявено едва пред въззивния съд. За да е приложимо даденото с се ТР № 1 от 27.04.2022г. по т.д.№ 1/2020г.на ОСГТК на ВКС тълкуване, че правото на страната да се позове на нищожността не е обвързано със срок, важи само, ако нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, а в случая това не е така. Във връзка с втората група въпроси следва да се посочи следното: Видно от гореизложените подробни мотиви, въззивния съд е изпълнил задълженията си както да извърши самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, така и да обсъди всички направени възражения и да изведе собствени правни изводи/въпрос №4/. Другите поставени въпроси /с №5 и 11/, касаещи задължението на съда да изследва намерението и действителната обща воля на страните за сключване на договора и неговото предназначение /№5/ и да приложи императивна правна норма, дори и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване /№11/, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснение с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС, защото не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и са без значение за изхода на спора. Съгласно чл.20 ЗЗД общата воля на страните се изследва при тълкуване на договорите. В случая, подобно тълкуване не се налага, защото е налице обратно писмо, въз основа на което съдът е приел за установена волята на страните. Не се установява и наличие на конкретно задължение за прилагане на императивна правна норма от страна на съда. Третата група въпроси също са несъотносими и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснение с т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Това е така, защото въпрос № 6 предполага купувачът да е действал като подставено лице, а въпрос № 7 предполага страната, която претендира че съществува прикрито съглашение да е доказала неговото съдържание, а в случая нито е установено наличие на подставено лице /т.е. съчетание на привидна и прикрита сделка между различни участници/, нито че привидната сделка прикрива друга, чието действие се желае от страните. Мотивите на съда са за наличие на привидна /симулативна/сделка, при сключването на която страните са се уговорили, че не желаят правните й последици. В случая касаторът с поставените въпроси оспорва правилността на изводите на въззивния съд, но в производството по допустимост касационната инстанция не може нито да обсъжда ангажираните по делото доказателства, нито да извършва проверка за правилност. Не отговарят на изискването за общо основание за допустимост и поставените въпроси, обобщени в четвъртата група. Това е така, защото те касаят отказ от право на собственост на недвижим имот /въпроси 8 и 9/ и договаряне между представителят и лицето, с което той се договаря във вреда на представлявания /въпрос 10/, а в случая подобни хипотези не са разглеждани от въззивния съд. Подадената жалба, с правно основание чл.250, ал.3 ГПК, против решение № 85 от 25.01.2023г. по в.гр.д. № 963 по описа за 2022г. на Бургаски окръжен съд, също не следва да се допуска до касационна обжалавне поради следното: С решение № 85 БОС е оставил без уважение искането, с което е бил сезиран за допълване на постановения въззивен акт с произнасяне на съда по нищожността на обратно писмо от 15.02.2019г. или отделни клаузи в него, като съдът даде отговор на конкретно поставени въпроси. Мотивите на съда са, че съдът допълва решение когато не се е произнесъл по цялото й искане. В случая подобна хипотеза не е налице, защото искане за прогласяване на нищожност на обратно писмо страната не е заявила своевременно нито чрез възражение, нито чрез насрещен иск. /Едва в писмената защита във въззивното производство въззивникът е направил възражение за нищожност на обратното писмо поради това, че „ако хипотетично приемем, че декларацията на Н. Р. от 15.02.2019г. за това, че Г. Р. и М. Р. са действителни собственици, представлява предварителен отказ от право на собственост, а такъв отказ е нищожен като противоречащ на закона“, на чл.100 ЗС, защото не е в изискуемата се форма“. В жалбата си касаторът се позовава на основанията за допустимост както по чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост с оглед приетото в т.1 от ТР № 1/2017г.по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС, като твърди наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК заради предявен иск за нищожност на обратното писмо, така и по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по поставени четири въпроси, три от които касаят задължението на съда служебно да следи за нищожност на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор и един – във връзка със задължението на съда да спре производството по делото поради наличието на друг преюдициален спор. Така поставените четири въпроса не са свързани с гореописаните решаващите мотиви на въззивния съд /които са за липса на основание за допълване на постановения въззивен акт поради наличие на произнасяне по цялото искане/ и доколкото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /вж.т.1 ТР № 1/2010г.по т.д.№1/2009г.на ОСГТК на ВКС/, те не могат да обосноват допускане до касационно обжалване. Постановеният акт не е вероятно недопустим, защото цитираното ТР № 1/2017г.по т.д.№ 1/2017г.на ОСГТК на ВКС е за вида порок на въззивното решение за случаите, когато основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране е възникнало до момента на постановяване на въззивния акт, но въпреки това в нарушение на правилото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК висящността на преюдициалния спор не е зачетена от решаващия съд, а в случая това не е така, защото в хода на висящото производството пред него, въззивният съд не е бил сезиран и не се е произнасял по направено искане за спиране./Искането е направено впоследствие./ Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд