Определение № 1616 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 733/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. А. Н., чрез назначения му служебен адвокат адв. И. против определение № 2088 от 02.05.2025 г. по ч. гр. д. № 761/2025 г. на Окръжен съд - Варна. В жалбата се излагат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено, а делото се изпрати на Окръжен съд – Бургас, където е седалището на ответника Районен съд – Бургас. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното определение е потвърдено определение №3314/13.03.2025г. по гр. д. № 15603/2024 г. на Районен съд – Варна, 49 състав, с което производството по предявените от Н. Н. против Районен съд – Бургас обективно съединени деликтни искове за обезщетение на неимуществени вреди в размер на по 25 100 лв. всеки, е прекратено пред този съд и делото е изпратено на основание чл. 118, ал. 2 вр. с чл. 104, т. 4 ГПК по подсъдност на Окръжен съд – Варна. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че ищецът надлежно е предприел увеличение размера на исковите си претенции – три на брой, за обезщетение на неимуществени вреди, произтекли от непозволено увреждане, всяка от тях от по 25 100 лв. Ответник по исковете е Районен съд – Бургас. Съобразил е също, че с определение № 5641/4.12.2024 г. по ч. гр. д. № 4560/2024 г. на ВКС, II г. о., постановено в производство по чл. 23, ал. 3 ГПК - поради отвод на всички съдии в съдебния район на Апелативен съд – Бургас на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, е определен Районен съд – Варна за компетентен да разгледа правния спор между посочените страни при размер на исковете (преди увеличението им) от по 5 100 лв. – два от тях и 5 050 лв. – третия. Изтъкнати са съображения, че доколкото подсъдността по делото, вкл. местната такава, е определена по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК от състава на ВКС, то това определя и родовата подсъдност на съответния му - горестоящ окръжен съд - по спора при така увеличения размер на претенциите. Това в случая е ОС – Варна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя следния правен въпрос: „При определена подсъдност по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК и последващо увеличение на размера на исковата претенция, който обосновава промяна в родова подсъдност по спора, кой съд е компетентен да го разгледа като първа инстанция – съответния горестоящ на съда, определен по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК или съответния по степен съд в района по седалището на ответника? Питането се поставя на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че е релевантно за изхода по делото и има претендираното значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на обжалваното определение. Настоящият състав на ВКС счита, че обжалваното определение не е нито нищожен, нито недопустим съдебен акт, а и не е очевидно неправилно. Актът не страда от пороци, водещи до неговата нищожност. Такъв тежък порок е налице в случаите, когато в съдебният акт липсва надлежно волеизявление: направено е от незаконен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда, не е изразено в съответната (писмена електронна) форма, не е подписано или е толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и с тълкуване. Той не е и процесуално недопустим. Едно съдебно решение/определение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор (вкл. и по частна жалба), който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. правото на жалба. Хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая определението на въззивния съд не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен именно при надлежно упражненото от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдяното от него порочно определение по прекратяване на делото и изпращането му на основание чл. 118, ал. 2 ГПК по подсъдност на друг съд - т. е. което е преграждащо развитието на производството пред съда, който страната счита за компетентен да разгледа спора. В тези предметни предели – относно процесуалната законосъобразност на прекратяването - е и произнасянето на въззивния съд. Предвид на изложените решаващи мотиви въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация и поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалването обаче следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по повдигнатия от страната въпрос. По него този състав на ВКС дава следния отговор: Нормите в ГПК, определящи правилата за подсъдността, са императивни и не могат да бъдат дерогирани нито по желание на страните, нито по свободната воля на съда. Когато подсъдността на делото е определена на основание чл. 23, ал. 3 ГПК – в случая от ВКС с определението по ч. гр. д. № 4560/2024 г. по описа на II г. о., то съдът, комуто е изпратено делото за разглеждане трябва - при последвало изменение на размера на предявения иск така, че да обуслови промяна в родовата подсъдност – да изпрати делото по подсъдност на съответния му горестоящ съд, който да го разгледа като първа инстанция. Това е съдът, който се намира в съдебния район, в който попада определения при условията на чл. 23, ал. 3 ГПК „равен по степен съд“. Последният е обвързан от задължението да следи служебно за родовата подсъдност на делото във всяко положение и когато намери нормативно основание за промяната й (вкл. в хипотезата на чл. 104, т. 4 ГПК), породено от увеличението на размера на предявения иск, да прекрати делото пред себе си и го изпрати на компетентния по правилата на родовата подсъдност съд. В тази хипотеза съдът, определен по чл. 23, ал. 3 ГПК за компетентен да разгледа и реши спора, не разполага с правомощие да изпраща делото в друг съдебен район и на там намиращ се горестоящ му по степен съд, прилагайки различни критерии за това. Той е обвързан от определената по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК подсъдност на делото и не може да се отклонява от нея, вкл. и когато намери, че по правилата на родовата подсъдност не може да разгледа висящия пред него спор и се налага изпращане на делото по подсъдност на друг съд, който да го разгледа като първа инстанция. Последният може и следва да бъде само съдът, който е съответния горестоящ по степен спрямо определения съд по чл. 23, ал. 3 ГПК. Единствено той е функционално компетентен да разгледа и реши спора между страните. При дадения отговор на правния въпрос, обусловил допускането на касационен контрол, обжалваното определение е правилно и законосъобразно. С него е потвърдено изпращането на делото на Окръжен съд – Варна, доколкото районният съд в този град, който е бил определен от ВКС по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК да го разгледа, е намерил основание по чл. 104, т. 4 ГПК да го изпрати на окръжния съд за произнасяне по спора като първа инстанция предвид увеличения размер на обективно съединените искове, всеки с цена от по 25 100 лв. Именно окръжния съд във Варна е функционално компетентен да разгледа спора като първа инстанция, тъй като се явява съответния горестоящ спрямо съда, определен по реда на чл. 23, ал. 3 ГПК - чл. 119, ал. 1 от Конституцията на Република България. Ето защо, въззивното определение ще следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,