Определение № 141 от 07.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2683/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. В. А., чрез адв. С. Д. против решение от 18.03.2021 г. по в.гр.д. № 5/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 3043/10.07.2020 г. по гр.д. № 18289/2019 г. по описа на Районен съд Варна, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу И. К. И. и С. Х. И., иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК за признаване за нищожно на определение № 1042/20.03.2018 г. по ч. гр.д. № 325/2018 по описа на Районен съд Варна. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради неправилно тълкуване на нормата на чл.22, ал.1, т.5 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следния въпрос: След като е постановено едно невалидно решение, възможно ли е същото решение да не е нищожно. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по него е в противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК, както и че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да се излага конкретна обосновка по този допълнителен критерий. Насрещните страни не са депозирали отговор на касационната жалба. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен иска с правно основание чл.270, ал.2 ГПК, въззивният съд е приел, че в конкретния случай не е налице твърдяното от ищеца нарушение на чл.22, ал.1, т.5 ГПК, която забранява като съдия по делото да участва лице, което е взело участие при решаване на делото в друга инстанция или е било свидетел, или вещо лице по делото, с което се гарантира безпристрастното решаване на съдебния спор и се цели да се предотврати възможността един съдия да се произнася по едни и същи релевантни за делото въпроси в две инстанции. Приел е, че конкретната хипотеза не е такава, тъй като с определението, чието прогласяване за нищожно се иска, Окръжен съд Варна се е произнесъл по процесуален въпрос /предявен ли е в едномесечен срок искът по чл.422 ГПК/, който касае обстоятелства, настъпили след издаването на заповедта за изпълнение, а не по въпроса налице ли са предпоставките за издаване на заповедта. При това положение, участието на съдия П. А. в състава на съда, който е потвърдил разпореждането на районния съд, постановено от докладчика по делото – съдия К. В., за обезсилване на процесната заповед за изпълнение /издадена от съдия П. А. като районен съдия/, не представлява нарушение на чл.22, ал.1, т.5 ГПК. Въззивният съд е изложил, че дори и в хипотеза на допуснато нарушение на чл.22, ал.1, т.5 ГПК, постановеният съдебен акт не е нищожен, а неправилен, в който смисъл е и трайната съдебна практика на ВКС. Поставеният от касатора въпрос няма характер на правен по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като съдържа в себе си фактическо твърдение - постановено невалидно решение, каквото не се разкрива в настоящия случай. Отделно от това, дори и да се приеме, че въпросът, уточнен от касационния съд съобразно обстоятелствената част на изложението, се свежда до въпроса кои са пороците, съставляващи основанията за нищожност на съдебния акт, то не са налице посочените допълнителни критерии. Противно на твърденията в жалбата, даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с посоченото тълкувателно решение, с което е даден отрицателен отговор на въпросите дали е нищожно съдебно решение, обявено по реда на чл. 236, ал.3, пр.2 ГПК, при което съдията, неподписал решението е избран за съдия в друг съд или е бил в обективна невъзможност да стори това и дали е нищожно съдебно решение, при подписването на което някой от съдиите е избран за съдия в друг съд. Въззивният съд обаче не е разглеждал подобни въпроси и съответно не е дал разрешения по тях. Не е налице и бланкетно поддържания допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по въпроса кои са конкретните пороци, съставляващи основанията за нищожност на съдебното решение, е налице трайно установена съдебна практика, включително задължителна такава – т.8 и т.15 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., ТР № 1/10.02.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество актове на ВС и ВКС. Съгласно тази практика, за да е налице нищожен съдебният акт, последният следва да страда от толкова сериозен порок, нарушаващ съдоустройствените и процесуалните норми, установяващи изискванията за неговата валидност, че изцяло да е лишен от законова опора и да не притежава качествените характеристики на валидно съдебно решение, определение или разпореждане. Така, нищожност на съдебния акт е налице при постановяването му от ненадлежен орган /несъдебен орган или макар и изхождащ от името на съд – от лице или лица, които нямат съдийска правоспособност/ или от съд, действал в ненадлежен състав /еднолично вместо от съдебен състав или ако в съдебния състав е участвало лице, нямащо съдийска правоспособност; ако е постановен изцяло извън правораздавателната власт на съдилищата в страната; когато не е съставен в писмена форма или е в писмена форма, но е неподписан и липсата на подпис се дължи, не на пропуск или на обективна невъзможност за полагането му, а на отказ на съдиите, образуващи мнозинство, да го подпишат; при абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването. Когато порокът на съдебния акт се изразява в нарушение на материалния закон или в нарушение на съдопроизводствените правила, които не установяват изисквания за неговата валидност или допустимост, той е неправилен. Съдебният акт, постановен при наличие на основания за отвод, е неправилен, а не нищожен, в който смисъл е и трайната практика на ВКС. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулирания от касатора въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,