Определение № 2890 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1103/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Ф., гражданин на Федерална Република Германия, [дата на раждане], чрез адв. Д. против решение № 205 от 11.12.2024 г. по гр. д. № 283/2024 г. на Апелативен съд – Варна.

Ответната страна Д. С. К. чрез адв. П. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 389 от 12.04.2024 г. по гр. д. № 641/2023 г. на Окръжен съд – Варна (ОС – Варна) в частта за отхвърляне на предявените от А. Ф. против Д. С. К. искове, квалифицирани като такива с правно основание чл. 241, ал. 1 във вр. с чл. 488, ал. 1 от Германския кодекс на гражданското право - за връщане на предоставени по договори за заем парични суми, както следва: за сумата от 13 000 евро, заета по договор за заем от 04.12.2019 г.; за сумата от 3 000 евро, заета по договор за заем от 22.04.2020 г.; за сумата от 4 500 евро, заета по договор за заем от 12.06.2020 г.; за сумата от 4 000 евро, заета по договор за заем от 13.08.2020 г.; за сумата от 5 000 евро, заета по договор за заем от 19.10.2020 г.; за сумата от 3 000 евро, заета по договор за заем от 23.11.2020 г. и за сумата от 3 000 евро, заета по договор за заем от 18.10.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане, и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел на първо място, че е компетентен да разреши спора между страните. Този извод е обоснован с предмета на делото (разрешаването на граждански спор, по иск на ищец с местоживеене - обичайно местопребиваване - във Федерална Република Германия (ФРГ), против ответник с местоживеене в Р България, за връщане на парични суми, дадени по договори за заем, сключени за периода от 04.12.2019 г. до 07.12.2021 г. чрез извършени банкови преводи, в чието основание е било записано „заем“) и е намерил, че в случая е налице хипотезата на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (при липсата на някоя от хипотезите на чл. 1, § 2, чл. 24, чл. 25 и чл. 26 от същия регламент). На второ място, при определяне на приложимия към спорното правоотношение материален закон, втората съдебна инстанция е приела, че съобразно чл. 4, § 2 и съображение 19, изр. 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Рим I), когато договорът не попада в обхвата на § 1 или когато елементите на договора биха могли да попаднат в обхвата на повече от една от букви а)-з) от § 1, договорът се урежда от правото на държавата, където е обичайното местопребиваване на страната, която дължи характерната за договора престация. Разяснено е, че при договора за заем тази престация е на заемодателя, поради което приложение следва да намери правото на държавата, където се намира неговото обичайно местопребиваване, преценявано към момента на сключване на съглашението (съобразно чл. 19, § 3 от регламента). Прието е, че в случая това е материалното право на Федерална Република Германия. Неговото съдържание е изяснено от решаващия състав – относно правната уредба, действала към момента на сключване процесните договори и регламентираща в частност договора за паричен заем: сключването и действителността на този договор; формата за неговата действителност; тълкуването, изпълнението и последиците от пълното или частичното неизпълнение на задълженията, включително определяне на размера на вредите; дължимост на законна лихва върху предоставените в заем суми при липсата на уговорка за това и начален момент за това и в какъв размер; последиците от недействителността на договора; а също и наличието на задължителна съдебна практика, относима към тълкуването и приложението на релевантните правни норми, уреждащи процесното съглашение, за което страната твърди, че е сключено чрез извършването на банков превод на паричната сума, с вписване на основание за превода „заем“.

Решаващият състав е определил, че приложимата по правоотношението норма е на чл. 488, ал. 1 от Германския кодекс на гражданското право. Според нея, с договора за заем заемодателят се задължава да предостави на заемополучателя парична сума в уговорения размер, а заемополучателят е длъжен да плати дължимата лихва и да изплати предоставения заем на датата на падежа. Според ал. 3 на същия текст, ако не е определено време за погасяване на заема, падежът зависи от това дали заемодателят или заемополучателят прекратява заема, като срокът на предизвестието е 3 месеца. Ако не се дължи лихва, кредитополучателят има право на погасяване дори без предизвестие. Според общите разпоредби на кодекса, при тълкуване на волеизявление трябва да се изследва истинската воля, а не да се привързва към буквалния смисъл на израза (чл. 133). Съгласно разпоредбата на чл. 147, ал. 2 от същия нормативен акт - заявление, направено до отсъстващо лице, може да бъде прието само докато лицето, което прави заявлението, може да очаква получаване на отговор при редовни обстоятелства, а съгласно чл. 151 - договорът се сключва чрез приемане на заявката, без приемането да е необходимо да бъде декларирано пред заявителя, ако такава декларация не се очаква според обичая или ако заявителят се е отказал от нея. Според чл. 154 от кодекса докато страните не са се споразумели по всички точки на договора, по които трябва да бъде сключено споразумение след декларация дори на една страна, при съмнение, договорът не е сключен.

В обжалваното решение е прието, че между страните не съществува спор по факта, че са били в интимни отношения и ответницата е пребивавала в дома на ищеца в Германия. В периода, в който са се установили тези фактически отношения, ищецът е наредил от банковата си сметка, открита и поддържана във ФРГ, преводи по банкова сметка в Р България с титуляр ищцата и вписано основание за извършването им „заем“, както следва: на 04.12.2019 г. - 17 000 евро; на 08.12.2019 г. - 3 000 евро; на 22.04.2020 г. - 3 000 евро; на 12.06.2020 г. - 4 500 евро; на 13.08.2020 г. - 4 000 евро; на 19.10.2020 г. - 5 000 евро; на 23.11.2020 г. - 3 000 евро; на 18.01.2021 г. - 1 500 евро; на 09.03.2021 г. - 2 000 евро; на 26.04.2021 г. - 2 000 евро; на 27.05.2021 г. - 2 000 евро; на 07.12.2021 г. - 2 000 евро. Обсъдена е електронната кореспонденция (по мобилно приложение) между страните и нейното съдържание, както и данните, изнесени в показанията на двете групи свидетели, част от които са ценени по реда на чл. 172 ГПК и е прието, че между страните по делото са съществували близки приятелски и интимни отношения през периода на извършените банкови преводи, включително ответницата е отсядала в дома на ищеца при престоите си в Германия, а той я е запознал с родителите си и своята съпруга, с която не живеят заедно; че при извършените преводи по банков път се констатира регулярност във времето и размера на преведените суми - с изключение на първата сума от 17 000 евро, останалите суми са по 2 000 евро или 3 000 евро (с изключение на един превод от 4 000 евро, един от 4 500 евро, един от 5 000 евро и един от 1 500 евро), извършени през около един, два или три месеца; че вписването на основанието за преводите (заем) е било с оглед необходимостта от документално оправдаване на разходите с наредените суми пред съпругата на ищеца, която е била счетоводител на фирмата му (тя да не узнае за извършените от съпруга й преводи на суми за издръжка към ответницата). Второинстанционният съд е намерил също, че не е установено по делото извършването на 18.10.2021 г. на превод от 3 000 евро (а на 08.12.2019 г. в размер на 3 000 евро, но за такъв договор за паричен заем – от сочената дата, липсват изложени твърдения в исковата молба), поради което реалното изпълнение на конкретното съглашение е извън предмета на спора по делото и само на това основание – въпросната осъдителна претенция е счетена за неоснователна. За недоказано по делото е счетено и обстоятелството, че в изпълнение на задължението си по заем, ищцата е върнала на ищеца общо сумата 4 000 евро чрез плащане в брой. При горните фактически установявания е направен решаващия извод, че останалите предявени искове за връщане на предоставени заемни парични средства (с отделни банкови преводи, индивидуализирани по – горе), също са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Развити са доводи, че отсъстват данни за сключването на процесните договори за заем (извън заявения от 18.10.2021 г. за 3 000 евро) – т.е. предоставянето на конкретните суми по всеки от банковите преводи, извършени от ищеца, при поето от ответницата насрещно задължение за тяхното връщане като получени в заем (не са кредитирани показанията на свидетеля Н. по съображения за липса на непосредственост на впечатленията, на вътрешна безпротиворечивост в изнесените факти и неподкрепянето им от останалия по делото доказателствен материал). В тази връзка е прието, че по делото не са установени конкретно извършени нарочни волеизявления или осъществени конклудентни действия, с които ответницата да е поела задължение да върне получените по банковата си сметка от ищеца суми. В обобщение е мотивирано становище, че процесните суми по отделните банкови преводи са били предоставяни от ищеца на ответницата като издръжка или на друго основание, но не и като заем, поради което и за последната не е възникнало задължението да ги върне.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, с което обосновава наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доказателства, доводи и възражения на страните?“ и

2. „Кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производство по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД?

По процесуалноправното питане се поддържа отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II т. о., решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 120/27.11.2015 г. по гр. д. № 2323/2015 г. на II г. о., а по материалноправното – с решение № 224/22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г. на III г. о.

Настоящият състав на ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационен контрол по повдигнатите въпроси.

Първият въпрос е принципно относим към всяко исково производство и обуславя процесуалната активност на инстанцията по същество, вкл. и въззивната. Той осъществява обща предпоставка за селектиране на жалбата, но не и специалната такава на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По това питане практиката на ВКС (вж. ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о. и др.) е установена, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Мотивите трябва да са точни, ясни и логически безпротиворечиви, да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност (вж. указанията по т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). В обжалваното решение горните задължителни постановки са съобразени изцяло. При пълен и обстоен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност, вкл. свидетелски показания и разменена между страните електронна кореспонденция (по мобилно приложение) решаващият състав е обосновал извода, че въпросните банкови преводи от ищеца към ответницата не се установява да са в изпълнение на договор за паричен заем с поето насрещно задължение от последната да върне така наредените по банковата й сметка парични суми. В частност, при формиране на горното съждение са съобразени доводите на ищеца (и ангажираните за това доказателства) за частично изпълнение от страна на ответницата, която му върнала сумата от общо 4 000 евро като предоставена в заем, което (нейно) задължение е признала и в разменената в последствие помежду им електронна кореспонденция. Преценката на въззивния съд за осъществяване на правнорелевантните факти - от значение за спорното материално субективно право, обаче е изградена въз основа на комплексната оценка на събраните доказателства за тях при наличие на подробно изложени фактически и правни мотиви, отричащи процесните наредени по банка суми да са осъществени по договор за паричен заем. Дали тази преценка е правилна, е въпрос, който е относим в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и в прехождащото го такова по проверка наличието на основания за допускане на обжалването (по чл. 288 ГПК).

Вторият въпрос също не позволява да се проведе достъп до касация на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

На първо място, той е поставен с оглед материалноправните предпоставки на българския граждански закон – ЗЗД и така формално не е относим към случая, доколкото съдът е приел в обжалваното решение, че спорното правоотношение се регулира от германския граждански закон (приложимо е германското материално право, а не ЗЗД). Само на това основание, искането за допускане на касационното обжалване по въпроса не може да се уважи. Но дори и да беше относимо, т. е. да формира общо основание, питането не формира специалното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като решаващият състав на втората инстанция е съобразил установената съдебна практика на ВКС (по приложението на основния национален закон – ЗЗД), че по иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти, съобразно характера на въведените възражения срещу иска. (решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о.). Даденото в случая разрешение – че не се установява преведените парични средства (наредени по банков път) да са дадени по заем, а на друго основание, съответства на съдебната практика на ВКС, вкл. и сочената от страната такава. Затова липсват предпоставки за достъп до касация и по това питане.

В заключение, касаторът не е обосновал в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.