Определение № 4760 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. Н., подадена чрез адв.Е. В., против решение № 10 от 15.01.2024г., постановено по въззивно гр.дело № 304/2023г. на Великотърновския апелативен съд. С обжалваното решение след отмяна на решение № 91/16.02.2023г. по гр.дело № 273/2022г. на Русенския окръжен съд е отхвърлен иск с правно основание чл. 79, ал.1 във вр. с чл. 240 ЗЗД на касатора И. Н., предявен против Р. Д. И. за връщане на сумата 33 992 лева по договор за заем. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Иска се да бъде допуснато до касационен контрол, да бъде отменено и да се постанови решение, с което предявеният иск бъде уважен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 271/ 19.04.2019г. по гр.дело № 4275/2017г. на IV ГО, решение № 100/ 24.03.2014г. по гр.д.№ 6207/2013г. ня ІV ГО, решение № 554/08.02.2012г. по гр.д.№ 1163/2010г. на ІV ГО по следните въпроси: 1. Може ли неподписан от едната страна договор да породи правните последици на сключено съглашение между страните; 2. За задължението на въззивния съд да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните доказателства поотделно и в съвкупност, като ги подложи на самостоятелна преценка (въпрос уточнен от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС). Счита, че поставените въпроси имат принципен характер и са значими не само с оглед законосъобразното решаване на конкретния правен спор, но и за правоприлагането като цяло. С писмения си отговор ответницата по касация Р. Д. И., чрез пълномощника адв. Г. Н., изразява становище за липса на предпоставките за допускане до касационен контрол на решението и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за платено адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване, при предпоставките на чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Въззивният съд се е произнесъл по осъдителен иск за връщане на дадена в заем сума в размер 33 992 лева, квалифициран по чл. 79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД. От фактическа страна съдът е установил, че на 06.07.2021г. ищецът наредил по банкова сметка на ответницата в „Уникредит Булбанк“ АД сумата 33 992 лева с посочено в преводното нареждане основание „заем за ремонт“; сумата е постъпила по сметката на ответницата на 07.07.2021г. На 20.07.2021г. с договор за продажба на недвижим имот, оформен с нот.акт № 169, том III, рег. № 6036, дело № 420/2021г. на нотариус К. с район на действие-РС-Русе, ищецът продал на ответницата УПИ *-* от кв. 37 по ЗРП на село С., с площ 765 кв.м, заедно с построените в него двуетажна жилищна сграда с площ 99 кв.м, лятна кухня с площ 44 кв.м, гараж с площ 26 кв.м, навес с оградни стени с площ 43 кв. метра, за сумата 8 000 лева, заплатена преди сключване на сделката, като продавачът си запазил правото на ползване върху продадения имот до края на живота си. С оглед твърденията на ответната страна, че сумата предоставена от ищеца на ответницата е за извършване на ремонт на продадения имот, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели относно състоянието на имота преди и след извършване на ремонта през 2021г. Изцяло е възприел изводите на изготвеното заключение на СТЕ за осъществените в имота СМР и тяхната стойност, както и изводите на съдебно-оценителната експертиза за стойността на новото кухненско обзавеждане и електроуреди. За да отхвърли иска, съдът е приел с, че посоченото в банковото нареждане от 06.07.2021г. основание за превеждане на процесната сума от ищеца на ответницата „заем за ремонт“, представлява едностранно изявление на ищеца на изгоден за него факт и не установява волeизявление на Р. И.. Според съда обстоятелството, че едно лице е превело по сметка на друго парична сума с отразено в платежния документ основание „заем за ремонт“ не е доказателство за сключен договор за заем между двете лица, а разпореждането със сумата от получателя й не обективира недвусмислено съгласие от негова страна да се задължи да върне същата, тъй като липсват данни Р. И. да е знаела за изявлението на наредителя относно основанието, на което извършва превода. Въззивният съд е изложил съображения, че доказателствената тежест на ответника по иска с правно основание чл. 240 ЗЗД да установи своите възражения за недължимост на сумата не освобождава ищеца от тежестта да докаже наличието на всички елементи от фактическия състав на договора за заем, включително поемането на задължение за връщането на сумата. Според съда, установеното по делото обстоятелство, че в имота, предмет на договора за продажба от 20.07.2021г., е извършен ремонт през 2021г. от Р. И. и че при сключването на сделката продавачът Н. си е запазил правото да ползва имота пожизнено, както и анализа на останалите писмени и гласни доказателства води до извод, че ищецът не е доказал по категоричен начин твърдението си, че страните са били обвързани от договор за заем за сумата 33 992 лева. Предвид това е отхвърлил иска за връщане на сумата. Върховният касационен съд намира, че по първия поставен от касатора въпрос касационен контрол на въззивното решение не може да се допусне. Въпросът е изцяло хипотетичен и е без отношение с данните по делото и приетото от фактическа страна в мотивите на съдебния акт. Следователно наведените с въпроса факти – за писмен договор, подписан само от едната страна, не са обхванати от произнасянето на въззивния съд. Не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото цитираната от касатора съдебна практика (решение по гр.д.№ 4275/2017г. и решение по гр.д.№ 6207/2013г. на IV ГО) е неотносима. Първото решение се отнася до сключен между страните писмен договор и за задължението на съда да тълкува волята на страните по него, а второто - до предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот и начините за прекратяването му. Съставът на ВКС намира, че касационно обжалване следва да се допусне по втория въпрос, тъй като отговаря на общата предпоставка по чл.280, ал. 1 ГПК. По въпроса е налице многобройна съдебна практика, включително и задължителна такава. Касационен контрол следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС по обобщения въпрос, уточнен и конкретизиран от касационната инстанция: Относно задължението на въззивния съд да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доводи и възражения на страните, събраните доказателства поотделно и в съвкупност, като ги подложи на самостоятелна преценка. За касационното обжалване жалбоподателят дължи държавна такса в размер 679,84 лева, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО