Определение № 3397 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2039/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Подадена е частна касационна жалба от Г. А. М., чрез назначения му от въззивния съд процесуален представител по реда за предоставянето на правна помощ - адв. Ст. Б. от САК, срещу определение № 1553/13.06.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 948/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в, с което е потвърдено разпореждане № 1907/22.01.2025 г., постановено по гр. д. № 5175/2023 г. по описа на СГС, с което е върната предявената от Г. А. М. срещу първоинстанционното решение въззивна жалба с вх. № 120881/05.11.2024 г. Частният касатор твърди, че обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като не притежава достатъчно финансови средства да заплати дължимата държавна такса за разглеждане на предявената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като в частната въззивна жалба е заявил, че не притежава достатъчно доходи за заплащане на дължимата държавна такса за разглеждане на въззивната жалба. Частният касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Може ли да се приеме за изцяло доказан иск по чл. 83, ал. 2 ГПК, чл. 93 и чл. 95 ГПК и чл. 23 и сл. от Закона за правната помощ?“ и 2. „Съдът в определението си правилно ли е приложил материалния закон?“ (не се твърди обжалваното въззивно определение да е постановено в противоречие с конкретна задължителна или казуална практика на ВКС, но частният касатор поддържа, че правният отговор на тези въпроси ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото). Ответникът по частната касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба. Частната жалба е предявена в преклузивния срок за обжалване от активно легитимиран правен субект в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че настоящото исково производство е образувано по искова молба, предявена от „УниКредит Булбанк“ АД срещу Г. А. М., който е лично е получил препис от нея, лично е подал писмен отговор, като е бил редовно призован за първото по делото заседание. На 18.09.2024 г. е постъпила молба от него с приложен болничен лист за ползван отпуск при временна неработоспособност за времето от 17.09.2024 г. до 23.09.2024 г. Първоинстанционният съд не е уважил искането за отлагане на делото, дал е ход на производството, като е обявил делото за решаване. На 14.10.2024 г. е постановено решение, което е съобщено лично на ответника М. на 23.10.2024 г. На 05.11.2024 г. от него е постъпила въззивна жалба, като с разпореждане № 26981/7.11.2024 г. администриращият първоинстанционен съд е дал указания на въззивника да представи доказателства за внесена държавна такса в размер на 1439,80 лв. и препис от въззивната жалба, като той изрично е бил предупреден за неблагоприятните процесуални последиците от неотстраняване на тези нередовности на въззивната жалба. Съобщението с указанията му е връчено лично на 16.12.2024 г., а срокът за изпълнението им е изтекъл на 23.12.2024 г. (понеделник, присъствен ден). С разпореждане № 1907/22.01.2025 г. въззивната жалба е върната поради неизпълнение на указанията. При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правния извод, че съгласно чл. 261, т. 4 ГПК въззивникът дължи държавна такса за обжалване, като в случай че няма приложен документ за нейното заплащане, администриращият съд следва да даде възможност на страната в указан срок да отстрани тази нередовност. В конкретния казус първоинстанционният съд е определил надлежно размера на държавната такса и е дал указания както за внасяне на сумата, така и за представяне на препис от въззивната жалба за ответната страна. От приложеното по делото съобщение се установявало, че въззивникът лично е бил надлежно уведомен за това разпореждане, но в определения срок не е изпълнил нито едно от указанията на съда за изправяне на констатираните нередовности на въззивната жалба. Близо месец след изтичане на този законоустановен срок администриращият съд правилно бил върнал въззивната жалба. Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалните процесуални предпоставки, уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като поставените от частния касатор материалноправни и процесуалноправни въпроси не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, за допускане на въззивното определение до въззивно обжалване – те да са от съществено значение за изхода на спора по делото (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да са обусловили правосъдната воля на въззивния съд. За да постанови обжалваното определение, апелативният съд не е разглеждал обстоятелството дали ищецът не е притежавал достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса за въззивното обжалване, тъй като до връщане на въззивната жалба поради неотстраняване на констатираните нередовности въззивникът не е релевирал довод, че не притежава достатъчно средства за заплащане на държавната такса за въззивното производство в размер на сумата от 1439,80 лв., като представи доказателства за това. Само за пълнота следва да се изясни, че в съобщението, с което е връчен препис от исковата молба с приложенията за писмен отговор, на ответника е изяснена, както предписва правната норма на чл. 131, ал. 1 ГПК, правната възможност да ползва правна помощ при необходимост, като с цитиране на разпоредбите на чл. 95, ал. 1 ГПК и чл. 5 и чл. 23, ал. 1 и ал. 4 ЗПП са разяснени материалните и процесуалните предпоставки за предоставяне на правна помощ. Въззивникът не е поискал в срока за изправяне на нередовностите на въззивната жалба нито освобождаване (при предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, които са сходни с тези по чл. 23, ал. 4 ЗПП) от процесуалното задължение за внасяне на дължимата държавна такса за въззивното производство, нито е упражнил процесуално право да поиска предоставяне на правна помощ. Определените от съда и законоустановените срокове, вкл. и решителните – за подаване на въззивна жалба (арг. чл. 259, ал. 2 ГПК), се прекъсват с подаването на молбата за правна помощ и не текат, докато тази молба се разглежда, но тази процесуалноправна последица не настъпва, в случай че искането за предоставяне на правна помощ е релевирано едва след постановяване на разпореждането на администриращия съд за връщане на въззивната жалба поради неотстраняване на нейните нередовности в дадения от съда законоустановен срок, какъвто е настоящият случай. По изложените съображения въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд