Определение № 2511 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 297/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. И. К. и И. И. К., представлявани от адв. Д. К. – П., срещу Решение № 3740 от 13.06.2025 г. по в. гр. д. № 2218/2025 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 16662/09.09.2024 г. по гр. д. № 31324/2021 г. по описа на СРС, 30 състав, като краен резултат: 1. е развален по исковете с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД, предявени от Г. И. П. срещу тях прикрит договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № 2398, дело № .../... г. по описа на нотариус Ц. Д., по силата на който наследодателят на ищцата И. В. С. прехвърлил в полза на касаторите следния недвижим имот, а именно – поземлен имот с идентификатор № ..., намиращ се в [населено място], [улица], с площ от 440 кв. м., при съседи – имоти с идентификатор № ..., ..., ..., ..., заедно с жилище, заемащо първия етаж от построената в мястото двуетажна жилищна сграда, с площ от 79 кв. м., съответните части от общите части на сградата, както и построената в мястото стопанска сграда с площ от 26, 6 кв. м., срещу грижите, които приобреталите полагали по отношение на прехвърлителя, както и по повод издръжката, която му давали до момента на сключване на договора, както и срещу задължението приобретателите да продължат да гледат и издържат прехвърлителя, лично или чрез трети лица, до края на живота му, като му осигурят нормален и спокоен живот, какъвто бил водил досега, докато е жив; 2. признато е за установено по исковете с правно основание чл. 124 ГПК, предявени от Г. И. П. срещу касаторите, че ищцата е собственик въз основа на наследствено правоприемство от нейния баща И. В. С., починал на 09.10.2018 г., на гореописания недвижим имот; 3. уважени са искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, предявени от Г. И. П. срещу касаторите, като е прогласена нищожността на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № ..., том ..., рег. № 2398, дело № .../... г. по описа на нотариус Ц. Д., поради факта, че се явява привиден договор, с който е прикрит договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между И. В. С. в качеството на прехвърлител и Ц. И. К. и И. И. К. в качеството на приобретатели, по силата на който И. В. С. прехвърлил в полза на касаторите индивидуализирания по-горе недвижим имот срещу грижите, които приобреталите полагали по отношение на прехвърлителя, както и по повод издръжката, която му давали до момента на сключване на договора, както и срещу задължението приобретателите да продължат да гледат и издържат прехвърлителя, лично или чрез трети лица, до края на живота му, като му осигурят нормален и спокоен живот, какъвто бил водил, докато е жив.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Искането е за отмяна на въззивното решение и уважаване на исковете. Касаторите оспорват изводите на СГС относно автентичността на обратното писмо, като считат, че неправилно той кредитирал заключението към повторната тройна съдебно-почеркова експертиза, допусната при липса на основания за това, а не заключението на вещото лице Д. В., съгласно което подписите в изследвания документ не били положени от касаторите. Според жалбоподателите в нарушение на процесуалните правила СГС не обсъдил доводите им за липса на дата в обратното писмо и не анализирал задълбочено всички доказателства, сред които свидетелските показания, установяващи пълно и точно изпълнение на задълженията им по издръжка и гледане на наследодателя на ищцата. Посочват, че въззивният съд неправилно развалил договора в неговата цялост, пропускайки да прецени необходимостта от определяне на съотношението между престираните до момента на сключването му издръжка и гледане и последващите.

Допускането на касационно обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касационна жалба от ответниците по исковете е постъпила и срещу Решение № 5696/17.09.2025 г., постановено по същото въззивно гражданско дело, с което е отхвърлена молбата им за допълване, евентуално за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение. Считат обжалваното решение за неправилно поради нарушение на процесуалните правила. Молят то да бъде допуснато до касационно обжалване с твърдение да са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационните жалби Г. И. П. е подала отговори по всяка от тях и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационните жалби.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащи на касационно обжалване съдебни актове, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да постанови обжалваното основно решение, въззивният съд е приел, че на 02.08.2007 г. бил сключен довор за дарение, оформен с нотариален акт № ..., том .., рег. № 2398, дело № .../... г. по описа на нотариус Ц. Д., с който И. В. С., наследодател на ищцата Г. И. П., дарил на ответниците И. И. К. и Ц. И. К., запазвайки си правото на ползване, следния свой собствен недвижим имот, а именно – поземлен имот с № ..., с площ от 427 кв.м., намиращ се в [населено място],[жк], [улица], заедно с жилище, заемащо първия етаж на построената в мястото двуетажна жилищна сграда със застоена площ от 79 кв.м., както и построената в мястото стопанска сграда с площ от 26,6 кв. метра.

Софийски градски съд констатирал, че в обратно писмо, подписано от И. В. С., И. И. К. и Ц. И. К., била декларирана действителната им воля за прехвърляне на имота - заради грижите, които приобреталите полагали по отношение на прехвърлителя, както и по повод издръжката, която му давали до момента на сключване на договора, както и срещу задължението приобретателите да продължат да гледат и издържат прехвърлителя, лично или чрез трети лица, до края на живота му, като му осигурят нормален и спокоен живот, какъвто бил водил, докато е жив, като прехвърлителят си запазвал пожизнено и безвъзмездно вещно право на ползване върху прехвърления имот. В обратното писмо било посочено, че страните приемали договора за дарение за недействителен, като чрез него целта им била единствено прехвърляне на собствеността по предвидената в закона форма – нотариален акт, а действителната им воля била имотът да бъде прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане.

Ответниците оспорили автентичността на обратното писмо в частта относно авторствното на положените за тях подписи. Въззивният съд отказал да кредитира заключението към изготвената от вещото лице В. в производството пред районния съд съдебно-почеркова експертиза, съобразно което подписите в обратното писмо не били на И. И. К. и Ц. И. К.. Мотивирал се е, че съгласно заключението към тройната съдебно-почеркова експертиза документът бил подписан от И. И. К. и Ц. И. К., като становището и на трите вещи лица било категорично. Сравнителният материал, ползван от тях, бил годен за анализ, мотивиран с аргументите, че съвпадащите общи и частни признаци на почерка били съществени и устойчиво проявени. По тези съображения въззивният съд достигнал до извод, че обратното писмо от 03.08.2007 г. било автентичен документ и разкривало действителната обща воля на страните по договора имотът да бъде прехвърлен срещу задължение за издръжка и гледане, а не по силата на договор за дарение, който се явявал привиден и като такъв бил нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД.

На основание чл. 17, ал. 1 ЗЗД СГС приел, че по отношение на И. В. С., наследодател на ищцата Г. И. П., от една страна, и И. И. К. и Ц. И. К., от друга страна, следвало да се прилагат правилата и последиците на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане.

По възраженията на ответниците по иска, че с право да развали целия договор ищцата не разполагала, тъй като той бил сключен и заради престирани грижи и издръжка, предшестващи подписването му, въззивният съд се позовал на Решение № 327/25.02.2015 г. по гр.д. № 1205/2014 г., ВКС, ІV ГО, като въпроизвел приетото в него, че при прехвърляне на вещ срещу грижа и издръжка както за минало време, така и за в бъдеще, договорът е единен. Посочил е, че специфичното при него било, че грижите и издръжка до датата на сключването му не са алеаторни, те са вече престирани и са приети от прехвърлителя такива, каквито са дадени – последният не можел да търси по отношение на тях насрещно изпълнение, съответно обезщетение по чл. 79 ЗЗД поради неизпълнение, нито да разваля договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД. При неизпълнение на алеаторната престация (грижите и издръжката, уговорени за в бъдеще) кредиторът имал право да развали договора изцяло, когато неизпълнението не е незначително с оглед неговия интерес. Обстоятелствата, свързани с престиране на грижа и издръжка за минало време, били релевантни за спора, само ако по надлежен ред е въведено възражение за симулативност на договора в тази му част – за установяване на същата.

Софийски градски съд е приел, че по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ГПК релевантен за изпълнението на приобретателите по договора бил периодът от 02.08.2007 г. (датата на сключване на договора) до 09.10.2018 г. (датата, на която прехвърлителят починал).

От показанията на свидетелите А. Я. Е. и В. С. Т., незаинтересовани от изхода на делото, които съдът кредитирал изцяло, се установявало, че И. С. живеел сам, бил болен, неподвижен, на легло, като ответниците не полагали никакви грижи за него преди да почине. И. С. разчитал на помощта на други свои приятели.

Въззивният съд не възприел показанията на свидетеля И. М. К., майка на ответниците, която заявила, че синовете й се грижели на наслодадетля на ищцата преди да почине. Софийски градски съд посочил, че тя не конкретизирала в какво се изразявали тези грижи и кога са полагани. Според показанията й между С. и синовете й били налице добри отношения, в резултат на които С. дарил имота и не очаквал грижи и издръжка от тях. Допълнил, че от показанията на свидетелите В. Р. Л. и В. К. С. също не се установявало ответниците да са полагали конкретни грижи за С., включително в периода, в който същият бил болен и на легло. Точно обратното, от показанията на свидетелите Е. и Т., както и от изявленията на самия С. пред съда, обективирани в подадени от него искови молби, се установявало, че същият бил в тежко здравословно състояние, като помощ му оказвали други негови приятели без връзка с ответниците.

По тези съображения СГС счел за недоказано ответниците да са изпълнили добросъвестно – лично или чрез трето лице, поетото от тях задължение по договора да гледат и издържат прехвърлителя С. до края на живота му, като му осигурят нормален и спокоен живот, какъвто бил водил до сключване на договора. Посоченото неизпълнение е прието за основание за разваляне на прикрития договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане.

Основателността на исковете по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 17, ал. 1 ЗЗД обуславяла основателност и на установителните искове с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено, че ищцата е едноличен собственик на процесния имот недвижим имот.

Ответниците по иска сезирали въззивния съд с молба за допълване, евентуално за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка, на Решение № 3740/13.06.2025 г. по гр. д. № 2218/2025 г. по описа на СГС, II-Ж въззивен състав, с довод, че съдът пропуснал да се произнесе по оспорването на автентичността на обратното писмо. За да отхвърли молбата, въззивният съд посочил, че се е произнесъл по целия спорен предмет, като е разгледал в мотивите на решението и възражението за неавтентничност на този документ. Допълнил, че не дължи произнасяне по този въпрос в диспозитива на въззивното решение.

Касационните жалбоподатели поддържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в основното решение по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по съществото на делото да разгледа самия материалноправен спор, като обсъди всички събрани доказателства? Следва ли въззивният съд да формира и изложи в решението си мотиви, от които да е видно с яснота, пълнота и убедителност въз основа на кои конкретни доказателства обосновава своите фактически изводи, а при противоречие в доказателствения материал да посочи кои доказателства възприема и кои не и поради какви причини? Задължен ли е въззивният съд да обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да се мотивира кои от тях счита, че са относими за разрешаване на спора между страните? Длъжен ли е съдът да обсъди всички становища, доводи, възражения, защитни тези на страните и да изложи ясни съображения кои от тях приема за основателни и кои отхвърля, в т.ч. следва ли да се произнесе по всички оплаквания за неправилност на обжалваното пред него първоинстанционно съдебно решение според съдържанието на въззивната жалба? Длъжен ли е съдът да прецени цялостния събран по делото доказателствен материал и да изведе самостоятелни, ясни, изчерпателни и убедителни фактически и правни изводи относно спорното право, които изводи да се подкрепят в пълна степен от събраните по делото доказателства?“;

2. “Как съдът следва да преценява заключенията на вещите лица - следва ли да ги преценява заедно с останалите доказателства по делото, как следва съдът да процедира при наличие на няколко противоположни по смисъл заключения по едни и същи въпроси - следва ли да изложи съображения защо приема едно от тях и следва ли да обсъди останалите заключения?“;

3. “От значение ли е наличието или не на основание за назначаване на повторна ескпертиза?“;

4. „Когато е сключен договор за минали гледане и издръжка, осъществени до деня на нотариалния акт, и за бъдещи такива, допустимо ли е пълното разваляне на договора по чл. 87, ал. 3 ЗЗД или е изключено? В тези случаи в производството по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД от значение ли са за материалноправните отношения на страните по делото имуществените пропорции между частите на договора и паричния им еквивалент - частта от договора за минали гледане и издръжка и алеаторната част на договора - частта за бъдещите грижи и издръжка, която евентуално подлежи на разваляне? Длъжен ли е съдът да установи посочените имуществени пропорции?“;

5. „Следва ли съдът да вземе предвид обстоятелствата и времето, при конто свидетелят е узнал и възприел съответния факт, както и способността и желанието вярно да възприеме фактите и да ги възпроизведе в показанията си по делото? Следва ли съдът да възприеме безусловно показанията на свидетел само въз основа на факта, че е очевидец, и следва ли съдът да не възприеме показанията на свидетел само поради възможната му заинтересованост с оглед на роднински отношения или други причини, при противоречие между гласните доказателства? Следва ли да се изложат подробни аргументи защо едни се кредитират, а други не? Може ли съдът да възприеме за достоверни показанията на заинтересован свидетел, а да не възприеме показанията на свидетел, за когото няма данни да е заинтересован? Следва ли гласните доказателства да се преценяват съвкупно с целия доказателствен материал по делото?“.

Касаторите искат достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на задължителната практиката на ВС и ВКС, както и на практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., Решение № 480/29.07.2025 г. по гр. д. № 1384/2024 г. на ВКС, I ГО, Решение № 50123/31.01.2024 г. по т. д. № 2040/2022 г. на ВКС, I ТО, Решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, I ТО, Решение № 45/25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ВКС, III ГО, Решение № 63/28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II ГО, Решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 102/25.11.2016 г. по гр. д. № 1055/2016 г. на ВКС, II ГО, Решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/ 2015 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 78/19.07.2016 г. по гр. д. № 355/2016 г. на ВКС, II ГО, Решение № 244/04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I ГО, Решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 164/28.05.2012 г. по гр. д. № 66/2012 г. на ВКС, II ГО, Решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, II ГО, Решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II ТО (по първия въпрос), т. 3 ППВС № 1/1953 г., Решение № 107/ 27.07.2015 г. по т. д. № 4680/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I ГО, Решение № 60/25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II ТО, Решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д. № 1371/2009 г. на ВКС, I ГО (по втория въпрос), Решение № 542/07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 240/15.01.2021 г. по гр. д. № 3944/2019 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 50201/2022 г. от 11.01.2023 г., по гр. д. № 4891/2021 г. на ВКС, IV ГО (по третия въпрос), Решение № 11/25.02.2011 г. по гр. д. № 1510/2009 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 500/23.08.2010 г. по гр. д. № 1702/2009 г. на ВКС, IV ГО, (по четвъртия въпрос), ППВС № 1/1953 г., Решение № 48/14.05.2012 г. по гр. д. № 447/2011 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г. на ВКС, I ГО, Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/ 2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 381/21.03.2012 г. по гр. д. № 756/ 2010 г. на ВКС, I ГО (по петия въпрос).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу Решение № 5696/17.09.2025 г. по в. гр. д. № 2218/2025 г. по описа на СГС какаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. „Налице ли е очевидна фактическа грешка в съдебното решение при несъответствие на мотивите на решението с диспозитива на същото, и по-конкретно налице ли е допусната очевидна фактическа грешка, когато в мотивите съдът се е произнесъл по предмета на спора, но в диспозитива е пропуснал да отрази това, съответно длъжен ли е съдът да допусне поправка на очевидните фактически грешки в решението си по реда на чл. 247 ГПК?“;

2. „Следва ли съдът при произнасянето си по исканията на страна в гражданския процес да се съобрази кое от тях е основно и кое е предявено при условията на евентуалност?“;

3. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови отделен диспозитив в случаите на открито от първоинстанционния съд производство по оспорване истинността на документ, имащ обуславящо значение за предявените искове, и произнасяне от първоинстанционния по доказаността на оспорването с решението по делото, обжалвано в тази му част, ако въззивният съд е формирал извод относно истинността на оспорения документ единствено в мотивите на решението, но не е формирал отделен диспозитив за това?“.

Касаторите искат достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 302/14.10.2019 г. по т. д. № 2097/2018 на ВКС, II ТО, Решение № 76/27.04.2021 г. по гр. д. № 2516/2020 г. на ВКС, II ГО, Решение № 125/12.03.2021 г. по гр. д. № 612/2020 г. на ВКС, I ГО, Решение № 100/07.08.2019 г. по гр.д. № 2882/2018 г. на ВКС, I ГО, Решение № 37/15.07.2020 г. по гр. д. № 3440/2019 г. на ВКС, I ГО, Решение № 72/14.02.2011 г. по гр. д. № 1647/2009 г. на ВКС, I ГО, Решение № 321/26.09.2012 г. по гр.д. № 54/2012 г. на ВКС, I ГО (по първи въпрос), Решение № 25/26.01.2010 г. по гр. д. № 4857/2008 г. на ВКС, III ГО (по трети въпрос).

По втори въпрос се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето по него би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касаторите молят атакуваните решения да бъдат допуснати до касационно обжалване и като очевидно неправилни.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните въпроси по пунткт първи в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу основното решение на въззивния съд са значими за изхода на спора и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация. Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, сочените от касатора съдебни решения, както и много други. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да направи собствен извод относно привидността на договора за дарение, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – писмени и заключението към основната, допълнителната и повторната тройна графологична експертиза, посочвайки кое от тях кредитира и защо, очертавайки фактите, които е приел за установени, и причините за това, изводими от анализа на доказателствата. Част от този анализ е и обсъждането на довода на касаторите относно липсата на дата в обратното писмо, което въззивният съд е приел, че е съставено след сключването на договора за дарение от 02.08.2007 г., а именно на 03.08.2007 година. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК ищцата е извършила деянието, за което й е наложено наказание.

По втория процесуален въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба срещу основното решение е формирана постоянна съдебна практика, намерила израз в Решение № 188 от 15.05.2012 г. по гр. д. № 588/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 132 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 7298/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО, Решение № 142/20.06.2017 г. по гр. дело № 3673/2016 г. на ВКС, IV г. о., съгласно която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено, наред с всички доказателства по делото. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него съгласно чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви кредитира или не експертизата и по какви съображения. В този смисъл е разрешението на правния въпрос в останалите цитирани от жалбоподателите решения на състави на ВКС по чл. 290 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС, на която се позовават касаторите, заключенията на вещите лица към всяка от експертизите са обсъдени, наред с всички доказателства по делото. Ето защо не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от тази практика на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставения въпроси. Несъгласието на касаторите с крайния резултат по делото, при който заключението към повторната тройна графологична е кредитирано, представлява оплакване за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което е вън от дължимата от съда проверка във фазата по селектиране на касационната жалба.

Касационно обжалване по третия въпрос, който не отговаря на общото условие по чл. 280, ал. 1 ГПК, не може да се допусне, а и твърденията, с които е мотивиран, не съответстват на данните по делото, доколкото въззивният съд доказателства не е допускал и събирал.

В съответствие с практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав напълно споделя, намерила израз в постановните по реда на чл. 290 ГПК Решение № 60248 от 11.11.2021 г. на ВКС по гр. дело № 491/2021 г., ІІІ ГО, Решение № 83 от 26.06.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2084/2018 г., ІІІ ГО, Решение № 306 от 14.10.2015 г. на ВКС по гр. дело № 60/2015 г., ІV ГО, Решение № 327 от 25.02.2015 г. на ВКС по гр. дело № 1205/2014 г., IV ГО, Решение № 120 от 24.04.2019 г. на ВКС по гр. дело № 3768/2018 г., IV ГО, и др., е и разрешението, дадено от въззивния съд, по четвъртия от въпросите. Според тази практика при прехвърляне на вещно право срещу издръжка и гледане както за минало време, така и за в бъдеще, договорът е единен. Разяснено е, че специфичното при него е, че грижите и издръжката до датата на сключването му са вече престирани и са приети от прехвърлителя такива, каквито са дадени – тогава последният не може да търси по отношение на тях насрещно изпълнение, съответно обезщетение по чл. 79 ЗЗД поради неизпълнение, нито да разваля договора. Грижите и издръжката, уговорени за в бъдеще са с неизвестен обем и продължителност, защото отначало не е възможно да се предвиди каква ще бъде нуждата на прехвърлителя, нито каква ще е продължителността на живота му. Ако е налице неизпълнение на алеаторната престация, кредиторът има право да развали договора изцяло, когато неизпълнението не е незначително с оглед неговия интерес. Щом нуждата на кредитора от грижи и издръжка според уговореното е останала неудовлетворена, е налице съществено неизпълнение, което поражда право на разваляне на целия договор. По този начин се процедира и когато част от уговорената престация срещу прехвърляната вещ е била получена от отчуждителя към момента на сключване на договора – било дадени грижи и издръжка за минал перод, било парична сума, вещ и т.н. Приема се, че неизпълнението – пълното или частично, забавено или неточно изпълнение на приобретателя, е винаги основание за разваляне на договор. Мотивите на въззивното решение съдържат анализ на нуждата на прехвърлителя, който бил неподвижен, от грижи и издръжка и при доказателствена тежест на ответниците е приел, че е налице пълно неизпълнение от задължението им за издръжка и гледане за времето след сключването на алеаторния договор, оценено като съществено с оглед интереса на кредитора.

Касационно обжалване на основното решение не може да се допусне и по петия от въпросите, който отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но е разрешен от Софийски градски съд съобразно практиката на ВКС, намерила израз в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., І ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І ГО на ВКС, и Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., ІІ ГО на ВКС, включително сочените от касаторите решния. В тези актове е прието, че съдът следва да обсъди установява ли се вътрешно противоречие в показанията на всеки един свидетел (както и между показанията на отделните свидетели), съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени дали казаното от свидетеля приема за достоверно и по какви съображения, основавайки тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Ако за релевантен факт свидетелските показания се разминават, съдът не следва да достига до извода, че фактът не се е осъществил. Той е длъжен да обсъди събраните гласни доказателства, като прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на отношенията между страните се отнася той. Пояснено е още, че показанията на лицата по чл. 172 ГПК, към които съдът трябва да подходи със засилена критичност, имат доказателствена стойност и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тях (Решение № 218/16.10.2019 г. по гр. д. № 4333/2018 г., ІV ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., III ГО на ВКС, както и Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II ГО, и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV ГО). При анализа на показанията на свидетелите, допуснати на страната на ответниците за доказване на твърденията им, че са престирали грижа и издръжка според уговореното, въззивният съд е посочил, че те не са конкрени, тъй като нито установявали в какво са се изразявали действията на ответниците, които свидетелите оценили като грижи, нито кога са полагани те. По тези причини, а не заради близката връзка с ответниците, СГС е отказал да възприеме показанията на свидетелите К., Л. и С..

Не са налице условията за допускане на касационно обжалване и на Решение № 5696/17.09.2025 г. по в. гр. д. № 2218/2025 г. по описа на СГС по нито един от въпросите, формулирани от касаторите в изложението към касационната им жалба срещу този въззивен акт.

Първият и третият от въпросите, които в случая са свързани, не са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 247 ГПК, тъй като СГС не е отрекъл, че по този ред се отстранява пропускът на съда да отрази в диспозитива на съдебния акт волята си по предмета на спора, изразена в мотивите. Приел е, че, разглеждайки възражението на ответниците за неавтентичност на обратното писмо, не дължи произнасяне по този въпрос в диспозитива на решението. Съгласно чл. 194, ал. 2 и ал. 3 ГПК съдът следва да се произнесе по истинността на оспорения документ, разполагайки с избор да направи това с изрично определение или с решението си – само в мотивите, зачитайки или не доказателственото значение на документа, или и в диспозитива, който в тази си част има характер на определение. Определенията, свързани с изключването или не на доказателствените средства, не подлежат на самостоятелно обжалване (в този смисъл е и Решение № 25/26.01.2010 г. по гр. д. № 4857/2008 г. на ВКС, III ГО, на което касаторите се позовават). Независимо от начина на произнасяне, преценката на съда за истинността на оспорения документ е част от изводите му, свързани с доказването, и е от значение само в рамките на конкретния процес. Ако оспореният документ е от значение и за други правоотношения между страните, зачитането на доказателственото му значение ще се извърши в зависимост от процесуалното поведение на страните в новия процес, както е прието в Решение № 270/19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV ГО.

Вторият от въпросите не обуславя допускане до касационно обжалване, тъй като многобройна е постоянната практиката на ВКС (която не се нуждае от промяна или осъвременяване), с която СГС се е съобразил, че определянето на основанието на евентуално заявените искания е процесуално задължение на съда, който извършва преценка за съотношението, в което се намират помежду си те, и не е обвързан от изявлението на ищеца относно реда, в който следва да бъдат разгледани, а съблюдава поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание.

Не е налице и очевидна неправилност на обжалваните решения. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваните решения не страдат от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на актовете, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва се присът разноските за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 2045,17 евро, равностойни на 4 000 лева, изчислени при при прилагане на фиксирания валутен курс на българския лев към еврото - 1 EUR = 1,95583 BGN, и математическото правило за закръгляване.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,