Определение № 70 от 22.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3565/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. А. М., чрез пълномощника му адвокат Б. З., против решение № 2387 от 21.04.2020 г., постановено по гр.д. № 870 по описа за 2019 г. на Софийски градски съд, II-Е въззивен състав, с което е отменено решение № 472257 от 17.08.2018 г. по гр.д. № 25804/2017 г. на Софийски районен съд, 143-ти състав и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от К. А. М. против „Софийски имоти“ ЕАД, гр. София отрицателен установителен иск по отношение на 69/834 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], район „В.“, [улица] /предходен ПИ пл. № * в кв.242/ с площ от 381.50 кв.м. като ищецът е осъден да заплати направените по делото от ответника разноски в размер на 600.00 лв. „Софийски имоти“ ЕАД, гр. София e подало, чрез изпълнителния директор Д. Ш. и старши юрисконсулт в отдел „Правен“ Ц. К., писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното: Ищецът е обосновал правния интерес от предявяване на иска с твърдение, че като правоприемник на „Консорциум Астулидис“ ООД, „Еликон“ ООД и наследяване от майка си, е съсобственик заедно с баща си и сестра си на поземления имот, който семейството му владее от години. Ответникът претендира, че процесните идеални части са били принадлежност към три обекта в съществувалата в поземления имот сграда в режим на етажна собственост, които са били включени в капитала му, като впоследствие тези обекти са продадени, но с право на строеж върху поземления имот. Въззивният съд е приел, за установено, че през 1935 г. е построена жилищна кооперация на [улица], състояща се от 27 избени помещения, три магазина и четири апартамента на партерния етаж и по пет апартамента на етажи от първи до четвърти и 24 тавански помещения. С учредително-разпределителен протокол от 25.11.1935 г. е извършено разпределение на обектите, като Д. М. Ц. придобива магазин 1 от 12.60 кв.м. с избено помещение и 26/834 ид.ч. от сградата и мястото; П. Т. П. придобива магазин 2 от 14 кв.м. с избено помещение и 32/834 ид.ч. от сградата и мястото /за което му е издаден нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по Закона за етажната собственост № 59, том 27, н. д. № 344/1936 г. от 23.05.1936 г./, а Д. Т. П. придобива магазин * от 33 кв.м. с избено помещение и 37/834 ид.ч. от сградата и мястото. Със спогодба от 27.11.1969 г. по гр. д. № 4050/1969 г. по описа на Софийски народен съд, ІІІ район, 3 участък П. Т. П. е придобил собствеността и върху магазин № * и 37/834 ид.ч. от сградата и мястото. Същият е продал магазин № 2 и принадлежащите му избено помещение и 32/834 ид.ч. от сградата и мястото на Г. С. Т. с нотариален акт № 52,, том ХХІ, н. д. № 3736/1972 г. Магазин № * с принадлежащото му избено помещение и 37/834 ид.ч. от сградата и мястото е продал по реда на ПМС № 60/1975 г. на ОП“Книгоразпространение“ с договор от 05.04.1978 г. Сградата и дворното място са били отчуждени по реда на ЗТСУ /което обстоятелство е установено от служебно допуснатата от въззивния съд експертиза/ и са актувани с акт за държавна собственост № 12266/8.01.1987 г. За сградата и терена е съставен акт за частна общинска собственост № 740 от 26.10.2001 г., в който е посочен предходния акт за държавна собственост, както и че на основание решение № 47 по протокол № 35/18.03.2002 г. на СОС двата магазина са включени в капитала на ТД„Софийски имоти“ ЕАД. С решение № 47 по протокол № 35/18.03.2002 г. на СОС е увеличен капитала на „Софийски имоти“ ЕАД с непарична вноски, като в приложение № 2 са описани двата магазина. Увеличението на капитала е вписано с решение 45/26.04.2002 г., постановено по ф. д. № 16575/1995 г. по описа на СГС, ФО, е вписано в Регистъра за търговски дружества, т.13, стр.10, парт. № 694. С протокол № 10/26.02.2004 г. и решение № 13 на СОС, т.6 е взето решение за включване в програмата за приватизация на СОАП по реда на ЗПСК на недвижими имоти с обща балансова стойност от 1 307 199, 56 лв. В т.38 и т.39 двата магазина на [улица] по АОС № 740. С решение № 565 на СОС от 16.12.2004 г. е открита процедура за приватизация и е определен метод за извършване на приватизация чрез публичен търг на търговските помещение, обособена част от „Софийски имоти“ ЕАД, ведно със съответното им право на строеж. С договор 114-04 за продажба на обособена част от общинско дружество чрез публичен търг с явно наддаване, СОС чрез СОАП е продал на К. А. М. единия обект ведно с 37/834 ид.ч. от правото на строеж върху мястото, а с договор 113-04 от 20.12.2006 г. за продажба на обособена част от общинско дружество чрез публичен търг с явно наддаване, СОС чрез СОАП е продал на Б. Л. Д. другия обект, заедно с 32/834 ид.ч. от правото на строеж. С решение № 630 от 28.06.2007 г. СОС заменя общински недвижим имот, находящ се в гр. София, ул."Три уши" № 35, представляващ ПИ с пл. № 381, кв. м., включен в УПИ І – за КЖС, КОО и ТП, кв.242, м. „Зона Б5-3“ по плана на гр. София, заедно с общинската част от построената в мястото 5-етажна жилищна сграда – апартаменти номера 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 15, 18, 19, 20, 21, 24, 25, 26 и 27, ведно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и толкова ид.ч. от правото на строеж върху мястото, актуван с АОС № 740/26.10.2001 г. на СО. На 26.09.2007 г. е сключен договор за замяна между СО и „Консорциум Астуридис“ ООД. На „Консорциум Астуридис“ ООД е издадено разрешение за извършване на строителство съгласно одобрени проекти на 16.04.2009 г. от ДАГ в УПИ І, кв.252 по плана на гр. София, Зона Б 5-3 – ул. "Три уши". Към 2.03.2008 г. съществувалата в имота сграда е била съборена /констативен протокол по изп. д. № 20128620400021 на ЧСИ М. Г./. С постановление за възлагане на недвижим имот от 06.08.2012 г. на ЧСИ М. Г., рег. № 862 по изп. д. № 20128620400021 на „Еликон“ ООД е възложен 763/11723 ид. ч. от правото на строеж върху ПИ пл. № 3, с площ от 381, 59 кв. м., находящ се в гр. София, район „Възраждане“, ул. „Три уши № 35,, включен в УПИ І-за КЖС, КОО и трафопост, в кв.242, местност „Зона Б 5-3“, а с постановление за възлагане на недвижим имот от 07.08.2012 г. по същото изпълнително дело и ПИ пл. № 3, с площ от 381, 50 кв. м., находящ се в гр. София, район „Възраждане“, ул. "Три уши" 35, включен в УПИ І - за КЖС, КОО и трафопост кв.242, по плана на гр. София, м. „Зона Б5-3“, собственост на длъжника „Консорциум Астуридис“ ООД. „Еликон“ ООД е продало поземления имот и правото на строеж на А. М. М. по време на брака му с Е. А. М.. Последната е починала на 15.10.2015 г. и е наследена от съпруга си А. М. М. и децата си К. А. М. и К. А. М.. С решение № 693 от 23.10.2014 г. на СОС е намален капитала на „Софийски имоти“ ЕАД с 16 171 433, 08 лв. чрез обезсилване на 16 171 433 бр. поименни акции с номинална стойност 1 лев всяка, като изважда от списъка на ДМА недвижими имоти съгласно Приложение № 1. Утвърден е капитала на дружеството в размер на 14 205 668, 92 лв., разпределени в 14 205 669 броя поименни акции с номинална стойност 1 лев всяка, като в общата капиталова стойност са включени балансовите стойности на недвижимите имоти, описани в Приложение № 2 и първоначално внесената парична вноска в размер на 1 000 лв. Утвърден е актуализиран устав на „Софийски имоти“ ЕАД, касаещ промяната в капитала в съответствие с постановеното решение, съгласно Приложение № 3. В приложение 3 към решението в позиция 282 и 283 са описани двете търговски помещения. При така установените факти съдът е посочил, че дворното място и цялата сграда са били надлежно отчуждени и са станали държавна собственост, а впоследствие – общинска собственост. По отношение довода на ищеца, че в капитала на ответника са включени търговските помещения, но не и идеални части дворното място, са изложени съображения, че в приложение № 2 към решение № 47 по протокол № 35 на СОС за увеличаване капитала на ответното дружество с непарична вноска, липсва подробна индивидуализация на търговските помещения, а е налице препращане към съставения акт за частна общинска собственост № 740. Същевременно тези търговски помещения са отчуждени заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата и на мястото, така са придобити от държавата и съответно от СО. Ето защо и при наличието на препращане към АОС № 740 и липса на ограничение относно обема на прехвърлените права чрез апортната вноска, следва да се приеме, че тя обхваща пълния посочен в АОС № 740/26.10.2001 г. обем, ведно със съответните ид. ч. от поземления имот. В съответствие с изискването на чл.231, ал.4 ТЗ увеличаването на капитала на ответното дружество е вписано в търговския регистър, от който момент е произвело правно действие. Съдът е посочил и, че по делото не са ангажирани доказателства, че волята на СО е при извършване на разглеждания апорт е била да се ограничи обема на прехвърляните права до търговските обекти и ателие, заедно с ид. ч. от общите части и от правото на строеж, вместо ид. ч. от правото на собственост върху поземления имот, поради което доводите на ищеца в тази насока са неоснователни. Именно такъв подход е използван при извършване на описаните по – горе приватизационни сделки във връзка с решение № 13 по протокол № 10/26.02.2004 г. на СОС, в което изрично е отбелязано, че откритата процедура за приватизация обхваща търговските помещения със съответното им право на строеж. В изпълнение на това решение сключените договори за продажба на обособена част от общинско дружество чрез публична продан с явно наддаване, обсъдени по – горе, се отнасят до търговските помещения заедно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж, а не от правото на собственост върху мястото. Съдът е приел за неоснователна тезата на ищеца, че договорът за замяна от 26.09.2007 г. съставлява признание на СО, която е едноличен собственик на ответното дружество, че не е апортирала в последното ид. ч. от поземления имот. Обект на договора за замяна не е единствено спорната ид. ч. от поземления имот, а включва целия поземлен имот, заедно с общинската част от построената в мястото пететажна жилищна сграда, ведно със съответните им ид. ч. от общите части на сградата и толкова ид. ч. от правото на строеж върху мястото. Същевременно вещно-прехвърлителният ефект на сделката следва да се преценява в контекста на извършените от СО правни сделки, включително и разгледаната апортна вноска, последвалите приватизационни сделки и тяхното отражение върху имотите, включени в капитала на дружеството. По тези съображения въззивният съд е направил извод, че след като към момента на сключване на договора за замяна от 26.09.2007 г., който следва по време извършения апорт, СО не е притежавала спорните ид. ч. от процесния поземлен имот, то договорът за замяна няма вещно-правно действие по отношение на разглежданите ид. ч. и не прехвърля правото на собственост спрямо тях на „Консорциум Астуридис“ ООД, поради което същият не се легитимира като собственик на тези ид. ч. от процесния имот и те не са могли да бъдат придобити чрез публична продан от „Еликон“ ООД и съответно да бъдат прехвърлени на А. М. М.. Въззивният съд е счел, че ищецът не е заявил по делото като основание за придобиване на правото на собственост давностно владение. Заявеното фактическо твърдение, че имотът от години се владее от семейство М., не може да се възприеме като такова. След като ищецът не се е позовал на такова основание за придобиване на правото на собственост, не е налице и нередовност относно липсата на посочен период, през който е упражнявана фактическата власт върху имота, която да послужи като основание да даване на указания в тази насока. Ето защо доводите на жалбоподателя за придобиване на имота по силата на давностно владение са преклудирани и не следва да се обсъждат по същество. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК К. А. М. се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, евентуално чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. за очевидна неправилност на въззивното решение е обоснован с нарушение на чл.266, ал.1 ГПК, тъй като макар съдът да е отхвърлил искането на ответника за представяне на доказателства за отчуждаване на имота по ЗТСУ, а именно заповед по чл.95 ЗТСУ № РД-40-909/5.08.1985 г., служебно е допуснал експертиза, която да се произнесе въз основа на този документ, който не е приет като доказателство по делото. Соченото основание за допускане на касационно обжалване не е налице. От една страна посочената теза на касатора не е видна от мотивите на съдебния акт. От друга страна и ищецът, и ответникът извеждат претендираните права от извършеното отчуждаване по реда на ЗТСУ, преминаването на собствеността в общината и осъществени от нея разпореждания, поради което между тях не е съществувал спор за това обстоятелство. Възприемането на довода на ищеца в исковата молба, че отчуждителната процедура не е довършена, по същество означава да се отрече и неговата активна легитимация като собственик /правоприемник на Столична община, „Консорциум Астуридис“ ООД. „Еликон“ ООД А. М. М. и Е. А. М./, доколкото при отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, с които е обосновал правния си интерес, а недоказването им в хипотеза, в която и двете страни претендират да са носители на едно и също право, води до неоснователност на иска и то без да се преценява дали ответникът е носител на същото право. След като съдът не е обявил този факт за ненуждаещ се от доказване и във въззивната жалба на ответника са били наведени доводи за необоснованост на извода на първоинстанционния съд, че не е довършена отчуждителната процедура, то съдът в съответствие с т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е допуснал експертното заключение. При условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1) може ли да се извърши валидно увеличение на капитала с непарична вноски, когато липсва пълно описание на същата в устава, а описанието на устава просто препраща към друг документ; 2) може ли да се приеме за пълно описанието на непарична вноска, когато в устава се препраща към друг документ; 3) явява ли се нищожна непарична вноска, когато тя не е описана съгласно императивното правило на чл.72 ТЗ и нарушава ли се по този начин формата за действителност на апортната вноска; 4) длъжен ли е съдът служебно да упражнява косвен контрол за действителността на апортна вноска в търговско дружество, без предявен самостоятелен иск или релевирано възражение за това и на още по-голямо основание, когато сам съдът е констатирал липсата на пълно описание на непаричната вноска, описана в устава; 5) длъжен ли е съдът да се произнесе по действителността на сделка, когато сам установи липсата на фактическия състав, необходим за пораждане на предвидените в закона правни последици, обуславящи действителността на сделката; 6) длъжен ли е съдът да се произнесе относно императивна правна норма, която има значение за действителността на правна сделка, от значение за изхода на делото, дори и без страните да се позовават на нищожността й; 7) може ли съдът служебно да допусне извършването на експертиза, която да работи по документ, който не е представен като доказателство по делото; 8) може ли съдът да постанови решението си въз основа на документ, който не е приет като доказателство по делото, включително когато такъв документ е бил изследван от назначена по делото експертиза; 9) може ли съдът да кредитира експертиза, която е базирана на документ, който не е представен по делото; 10) длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички наведени доводи на страните; 11) може ли да се приеме, че са прехвърлени права върху поземлен имот, ако в решение на общинския съвет за внасяне на непарична вноска в капитала на общинско дружество, е посочено, че се прехвърлят само права върху самостоятелни обекти от сграда, без изрично да е посочено, че се прехвърлят и правата от поземления имот, които притежава общината; 12) при извършване от общината на непарична вноска в общинско търговско дружество, необходима ли е пълна конкретизация на предмета на апортната вноска или се презумира, че са прехвърлени всички права, които собственикът притежава; 13) при извършване на непарична вноска могат ли да се придобият всички права, които праводателят притежава, когато в прехвърлителния акт изрично е посочено, че се прехвърлят само права от отделни обекти в сграда, без да се посочва, че се прехвърля право на собственост върху поземления имот. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Първите шест въпроса са обосновани с тезата на касатора, че апортът е сделка с вещнопрехвърлителен ефект, че нормата на чл.72, ал.1 ТЗ е императивна и, че след като съдът е констатирал, че липсва пълна индивидуализация на апортираното имущество, а законът изисква подробно описание на имота, то е налице неспазване на писмената форма за действителност на апорта на недвижим имот – отразяването на вноската в дружествения договор съгласно чл.72, ал.1 ТЗ с всички предвидени от закона елементи и съдът е бил длъжен служебно да приложи императивната правна норма, дори и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване. Тази теза обаче не съответства на мотивите на въззивното решение. Съдът не е констатирал, че липсва индивидуализация на апортираното имущество. Посочил е само, че в приложение № 2 към решение № 47 по протокол № 35 на СОС за увеличаване капитала на ответното дружество с непарична вноска, липсва подробна индивидуализация на търговските помещения, а е налице препращане към съставения акт за частна общинска собственост № 740. Останалите елементи от процедурата на апорта, вкл. писмено съгласие на собственика с нотариална заверка на подписа, изпълнение на процедурата по чл.72, ал.2 ТЗ, изменение на дружествения договор, вписване на увеличението на капитала чрез апорт в Търговския регистър и в Службата по вписвания, не са изследвани от съда, доколкото по делото не са били навеждани твърдения за нищожността апорта, а недействителността не следва от представените по делото доказателства. След като тезата е основана на извод на съда, изваден от контекста на мотивите по спорния въпрос /а именно тълкуване волята на СОС дали апорта касае търговските помещения с принадлежащите им идеални части от поземления имот, както поддържа ответникът, или само с право на строеж върху поземления имот, както поддържа ищецът/, то въпросите са неотносими към настоящия правен спор. Въпроси от седми до девети са обосновани със тезата на касатора, с която е мотивирал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и по съображенията, изложени относно липсата на това основание, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Въпрос десети е свързан с довода, че въззивният съд погрешно е приел, че по делото не е въведено от ищеца основанието „придобиване на правото на собственост по давност“. В исковата молба ищецът е посочил, че е съсобственик на имота по наследство, като подробно е описал историята на поземления имот – придобиване от „Жилищна кооперациая Три уши № 35“ през 1934 г., възникване на етажната собственост в новопостроената сграда, отчуждаване от държавата през 1985 г., преминаване на собствеността в Столична община и правоприемството между Столична община и „Консорциум Астулидис“ ООД, „Еликон“ ООД и А. М. М. и съпругата му Е. А. М., като имотът е деклариран от А. М. М. и от години се владее от семейство М.. В отговора на исковата молба ответното дружество е заявило по повод твърдението на ищеца, че имотът от години се владее от семейство М., че оспорва наличието на придобита собственост по давност. По повод това изявление за липса на придобивна давност в отговора на исковата молба, в първото по делото заседание ищецът е поискал допускане на свидетели за установяване на давностно владение, като е уточнил, че владението е от 2007 г., когато имотът е придобит от „Консорциум Астулидис“ ООД. При тези констатации следва, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставения десети въпрос с цел преценка дали въззивното решение съответства на посочената от касатора многобройна практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, според която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, както и на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по т.д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т.2В, че е допустимо по реда на изменение на иска /чл.214, ал.1 ГПК/ ищецът по предявен иск за собственост да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание, различно от посоченото в обстоятелствената част на исковата молба. По въпроси от единадесети до тринадесети не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото не е посочена практика на ВКС по тях. Касаторът поддържа, че по аналогия следва да се приложи Тълкувателно решение № 5 от 18.05.2017 г. по т.д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС в което е дадено тълкуване, че по силата на постановление за възлагане на поземлен имот, не се придобива на основание чл.92 ЗС собствеността на сграда, построена в този поземлен имот, която е самостоятелен обект на правото на собственост и спрямо която не е насочено и осъществено принудителното изпълнение и съответно да се приеме, че когато се прехвърля право на собственост върху самостоятелен обект в сграда, без да е уговорено изрично прехвърляне право на собственост върху поземления имот или идеални части от него, последните не са обект на прехвърлителната сделка. Посочената теза е правно необоснована, а тълкувателното решение, което касае приращението по чл.92 ЗС като основание за придобиване на вещни права, е неотносимо. При фактите по настоящото дело – възникнала етажна собственост, при което към всеки самостоятелен обект принадлежат идеални части от общите части на сградата и от поземления имот, по отношение на тези идеални части е приложимо правилото на чл.98 ЗС, че принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или уговорено друго /а в случая разделянето на принадлежността-идеалните части от терена е станало с прехвърлянето на самостоятелните обекти-търговски помещения, но с право на строеж с договорите от 2006 г. за продажба на обособена част от „Софийски имоти“ ЕАД. Следователно и тези въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение