Определение № 300 от 30.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1593/2021 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД срещу решение №260032/01.03.2021г. по в. гр. д. №482/2020г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение, в частта, с която е потвърдено решение № 38/30.07.2020г. по т.д. № 65/2019г. на Търговищки окръжен съд, III състав, за осъждането на касационния жалбоподател да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ на М. Бейханова А. разликата над сумата от 6 000 лв. до сумата от 22 500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 14.07.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.08.2018г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е игнорирал наведените във въззивната жалба твърдения, като не е изложил конкретни мотиви по тях. Изразява несъгласие с извода на съда, че е недоказано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Счита, че въззивният съд не е приложил стриктно разпоредбата на чл.172 от ГПК, като посочва изложени от свидетелите неверни твърдения. Поддържа, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като излага съображения за липсата на ангажирани от ищцата доказателства, които да обосновават присъждането на обезщетение в завишен размер. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя при прилагането на чл.51, ал.2 от ЗЗД как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен, и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия?; 3/Самостоятелното и съзнателно поставяне в риск на собствения си живот и здраве предопределят ли принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и кои са критериите, по които се изчислява приносът? По първите два въпроса се позовава на решение №45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ВКС, II т.о., решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г. на ВКС, II т.о., решение №165/26.10.2010г. по т.д. №93/2010г. на ВКС, II т.о., решение №58/29.04.2011г. по т.д. №623/2011г. на ВКС, II т.о. и т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по тълк.д. №1/2000г. на ОСГК на ВКС. Поддържа, че третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касационният жалбоподател поддържа и наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Ответницата М. Бейханова А. оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови въззивното решение в обжалваната част, Варненски апелативен съд е приел за безспорно, че на 14.07.2018г. при управление на лек автомобил „БМВ 320Д“ М. Ж. М. е нарушил правилата за движение по пътищата, като е блъснал движещия се пред него товарен автомобил „Волво FH 13“, в резултат на което на ищцата М. Бейханова А. – пътник в лекия автомобил са причинени телесни увреждания – счупване на долния край на лъчевата кост. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил заключението на СМЕ и събраните гласни доказателства и е приел, че причинената травма е последвана от нормално възстановяване за около три месеца, като претърпените физически болки и страдания до момента – две години по – късно не са отшумели изцяло. Отчел е още, че след пътния инцидент ищцата е била стресирана и психически травматизирана, като за дискомфорта и притесненията й от значение е големият белег от операцията на лявата й ръка. С оглед на това, както и при съобразяване на икономическата обстановка в страната, апелативният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че обезщетението в размер на 22 500 лв. съответства на степента на уврежданията, на тяхната продължителност и на принципа за справедливост. По отношение на релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, поради непоставянето на предпазен колан, въззивният съд е съобразил заключението на САТЕ, в което е прието, че ищцата е била с поставен предпазен колан, предвид механизма на удара, скоростта на автомобила и получените травматични увреждания. Отбелязал е, че макар заключението на СМЕ да установява противното, в поясненията към същото, въз основа на установената от САТЕ скорост на лекия и на товарния автомобил, вещото лице е посочило, че ако ищцата е била без предпазен колан, травмите й, включително от счупването на китката, биха били по – големи. С оглед на тези съображения, апелативният съд е приел за правилен извода на първоинстанционния съд, че ищцата е била с предпазен колан и не е налице съпричиняване. Изтъкнал е, че този извод се подкрепя и от гласните доказателства, установяващи наличието на синини по гърдите и гърба на пострадалата. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Нито един от поставените въпроси относно различни аспекти по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД няма характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК, предпоставящ допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същите включват твърдението на касатора за доказано съпричиняване, което не е възприето от въззивния съд. В тях не е отчетено, че съдът, при изрично позоваване на заключението на САТЕ, заключението на СМЕ и събраните по делото гласни доказателства, е приел за установено /доказано/, че пострадалата не е допринесла с поведението си за настъпване на пътния инцидент, тъй като е била с поставен предпазен колан. Следователно, така поставените въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд. Дори да беше доказано съпричиняване, въпрос относно определяне на конкретния принос би бил винаги фактологичен, обусловен от обстоятелствата и доказателствата по конкретния спор, и не предполагащ еднозначен, общоважим отговор във всички хипотези на установено съпричиняване от пострадалия. Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, тъй като обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Касаторът обосновава тезата за очевидна неправилност на решението с доводи, че апелативният съд е нарушил основни принципи на гражданския процес, като е постановил съдебен акт, без да даде отговор на релевираните с въззивната жалба нарушения на закона от страна на първоинстанционния съд. Пропускът на въззивния съд да обсъди възражения на страните съставлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност на решението съгласно чл.281, т.3 от ГПК Очевидната неправилност не е тъждествена на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и е независима от въпросите, поставени в изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което нейното приложно поле следва да бъде ясно обосновано. По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответницата следва да бъдат присъдени разноски в размер на 1300 лв. с ДДС, съобразно представеното доказателство за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд