Определение № 4851 от 27.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4159/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. М., М. Щ. М. и М. И. М., чрез адв. П. Х., срещу решение № 136 / 04.07.2024 г. по възз. гр. д. № 178/2024 г. на Окръжен съд –Разград, с което е потвърдено решение № 164/18.03.2024г., постановено по гр.д. № 2125/2023г. на Районен съд - Разград, с което са отхвърлени предявените от тях против Л. Ш. М. и Р. В. М. установителен иск за собственост и за делба на имот * и сгради с идентификатори: *, *, *, *, * по кадастралната карта на [населено място], [община].

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. При положение, че правото на собственост върху имот е придобито от няколко лица при равни дялове, чрез продажбена сделка и след като е последвало изкупуване на имота /одържавяване/, а по-късно по реда на ПМС № 170/1991 г. същият имот е възстановен на собствениците, от които е бил изкупен, със заповед на министъра на финансите, и ако цената за целия имот /т.е. за всички идеални части за имота/ формално е платена от един съсобственик, който в същото време става единствен обитател на имота, следва ли да се приеме, че същият започва да свои целия имот, т.е. да държи имота със съзнанието /намерението/, че е негов, респективно счита ли се, че той е отблъснал владението на останалите съсобственици, без да е извършил конкретни действия, които да отричат владението на останалите съсобственици, за които последните да са известени ? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС

2. Когато един съсобственик на жилищен имот обитава същия, като останалите съсобственици не живеят в него, а той единствен го ползва и заплаща всички разходи по ползването му, като извършва и ремонтите, от които имота се нуждае, следва ли да се счита, че тези действия са достатъчни, за да се приеме, че този съсобственик е едноличен владелец на имота и е отблъснал владението на останалите съсобственици ? Поддържа се противоречие с решение № 211/15.01.2018 г. по гр.дело № 481/2017 г. на ВКС, I г.о. и решение № 110/20.03.2012 г. по гр.дело № 870/2011 г. на ВКС, II г.о.

Постъпил е писмен отговор от Л. Ш. М. и Р. В. М., чрез адв. Д. Д., с който се оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е оспорена и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че С. М., М. М. и Л. М. са братя. М. М. е съпруга на ищеца М. М., а Р. М. е съпруга на ответника Л. М.. На 20.08.1980г. З. Щ. А. - сестра на С. М., М. М. и Л. М., е прехвърлила на братята си собствената си 1/2 ид.част от процесното дворно място и построените в него масивна жилищна сграда, състояща се от два етажа, гараж и две складови помещения, срещу задължението на тримата братя да гледат и издържат родителите им /нотариален акт № 64/20.08.1980г., н.д. №540/80г./. Впоследствие М. М. се снабдил с разрешение за строеж на гараж № 30/3.02.1983г.

През 1989г. тримата братя заминали да живеят в Турция. На 27.06.1989г. продали процесния имот на Общински народен съвет [населено място] за сумата от 31 317лв.

През 1990г. Л. М. се върнал в България със семейството си и се установил трайно в страната, където живее и понастоящем, а ищците останали да живеят в Турция. С молба вх. №9400-125 от 2.10.1991г. предприел процедура за възстановяването на продадения на общината имот. Подал декларация за българско гражданство и за постоянно местоживеене в България. Със заповед на Министъра на финансите №Р-08-00-0035/2.03.1993г. е разпоредено отписване на имота от актовите книги и предаването му на правоимащите. С друга заповед № 395/11.03.1992г. на кмета на Община Разград са разпоредени същите действия. Приложена е вносна бележка за изплащане на сумата 30 595лв. от ответника Н. М.. За неоснователно е счетено възражението, че това доказателство не е годно да установи извършено плащане. Съдът е приел, че съдържанието на вносната бележка е непълно, но тя е приложена към преписката на Общината за възстановяване на имота по реда на ПМС № 170/1991г., т.е. самият орган по възстановяване е приел плащането за извършено. Също и в заповед на Министъра на финансите №Р-08-00-0035/2.03.1993г. изрично е отбелязано внасянето на парите с отбелязване, че е представена квитанцията. Съдържанието на заповедта в тази част не е оспорено, поради което отразеното плащане следва да се приеме за извършено от ответника. По посоченото във въззивната жалба, че заповедта на МФ е с дата, следваща заповедта на кмета на Община Разград, но е цитирана в последната, съдът е приел, че по съществото се касае за оспорване на заповедта на МФ в частта на нейната дата, но е извършено несвоевременно и не подлежи на разглеждане.

Прието е за установено, че след възстановяването на собствеността Л. М. декларирал имота като свой в общината. През 2022г. подал нова декларация, в която го декларирал като съсобствен с ищците.

На 29.08.2023г. ответникът Л. М. е признат за собственик на имота на основание покупко-продажба, осъществено строителство и давностно владение /нотариален акт №1/29.08.2023г., н.д. №942/2023г. /

Въз основа на представените писмени доказателства е прието за установено, че партидите на имота за ток и вода се водят на името на Л. М., който е заплащал и местните данъци за имота.

Съдът е посочил, че от показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че от завръщането си от Турция до настоящия момент, в имота живее ответникът Л. М., заедно със своето семейство. Той живеел в къщата като в собствена, направил ремонт на трите етажа, нямал проблеми с братята си, които останали в Турция и всяка година идвали в България. При гостуванията си единият брат идвал в къщата на гости, но отсядал на друго място. Другият брат със семейството си отсядал на хотел. Според свидетеля И. през 1994-1995г. ищецът М. М. искал от бащата на свидетеля заем в размер на 2000 лв., за да плати на Л. М. 12 000лв. и бащата на свидетеля дал тази сума. Свидетелят не посочва обаче дали сумата е предадена на Л. М. и как са се развили отношенията между братята по повод тези пари.

При така приетата за установена фактическа страна, въззивният съд е направил извод за неоснователност на предявените искове. Изложени са мотиви, че с ПМС № 170/30.08.1991г. за уреждане социалните проблеми в някои райони на страната е регламентирана възможността български граждани, направили постъпки за заминаване за Република Турция през периода май - септември 1989г., да изкупят обратно имотите си, които преди заминаването си са продали на ОбНС, ако внесат стойността на тези имоти. Обратното изкупуване по своята същност е възстановяване на собственост върху същите имоти, като бившите собственици връщат получените от ОбНС пари, а ОбНС връща закупения имот на същите собственици. Ответникът се е възползвал от правото да изкупи обратно процесния имот, легитимирайки се като бивш собственик с НА № 64, н.д. №540/80г. Действията на същия обаче водят до възстановяване на правото на собственост върху имота така, както е съществувало преди изкупуването през 1989 г., т.е. ползва всички съсобственици, в т.ч. и ищците.

За неоснователно е счетено възражението, направено с отговора на въззивната жалба, че за да се възстанови имотът на всички правоимащи, те следва да изразят воля за възстановяване. Въззивният съд е приел, че актът на реституцията не съставлява нов договор за възмездно придобиване на имот на ново, самостоятелно придобивно основание. Връщането е станало след възстановяване на сумата от ответника и издаването на заповедта на МФ по реда на чл.18 ал.1 от ПМС № 170/1991г., с което са се изпълнили елементите на фактическия състав за възстановяване на процесния имот.

За неоснователен е счетен и следващият довод, въведен в отговора на въззивната жалба, че ищците не отговарят на условията на ПМС № 170/91г. за възстановяване на правото им на собственост. Прието е,че съгласно §1 ал.2 от ПЗР на ПМС №170/91г. правата за възстановяване на продадените имоти трябва да бъдат предявени с лична писмена молба- декларация, че лицето не е освободено от българско гражданство и че се установява с трайно местопребиваване в страната. Такава декларация е подадена от Л. М., но не и от ищците, които и не са се установили с трайно местопребиваване в страната. Направен е извод, че изискването на §1 ал.2 от ПЗР на ПМС №170/91г. не е спазено по отношение на ищците, но неспазването му не води до липса на реституция в тяхна полза. Мотивите на съда са, че имотът е съсобствен по силата на НА № 64/80г., че възстановяването не представлява нов договор, изискващ съгласието на всички съсобственици, от които е бил изкупен, като с ПМС №170/91г. се цели възстановяване на правата така, както са съществували преди изкупуването през 1989г. и след като един от съсобствениците се е възползвал от правото на възстановяване, то ползва и останалите.

За основателно е счетено направеното от ответниците възражение за изтекала в тяхна полза придобивна давност. Изложени са мотиви, че ответникът Л. М. е инициирал процедурата за възстановяване на имота и е заплатил цената по направената оценка на имота. Предаването на владението е извършено през 1993г. със заповедта на МФ и от този момент той е бил със съзнанието, че е закупил сам имота и че той е негов. Съзнанието за еднолична собственост е обективирано в негови действия през годините - подаване на данъчна декларация, установяване в къщата със семейството, които са били единствени обитатели на имота, извършване на ремонтни дейности. Прието е, че тези обстоятелства сочат на непрекъснато необезпокоявано и явно владение в периода от 1993г. до 2022г.

По въпроса дали ответниците са отблъснали владението на ищците, съдът се е позовал на разрешението, даден в ТР № 1/6.08.2012г. по тълк.д. № 1/2012г. на ОСГК на ВКС, че е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Последващо манифестиране на промяна в намерението не е необходимо само в случай, че упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите. Според въззивния съд в случая е налице последната хипотеза - упражняването на фактическата власт от ответниците от издаването на заповедта на МФ през 1993г. е започнало с намерението да държат целия имот като свой с всички постройки в него и към 2003г. са придобили имота въз основа на десетгодишно давностно владение.

Изложени са и мотиви, че дори и да се изключи приетата хипотеза на начално еднолично упражняване на фактическата власт върху имота, то е установено явното отричане на владението на ищците и манифестирането на собствено владение от ответниците върху целия имот. В тази връзка е посочено, че от събраните гласни доказателства се установява знанието на ищците за възстановяване на имота в полза на техния брат и непротивопоставянето им. В исковата молба те не излагат твърдения за намеренията им да възстановят съответните части от сумата, платена от Л. М. за възстановяване на имота, не представят и доказателства в тази насока. В същото време са се връщали в България и са посещавали имота само като гости. При това положение манифестирането на еднолично упражняване на фактическата власт върху имота от Л. М. и Р. М. пред ищците е било явно и недвусмислено, при това още от самото начало през 1993г. до 2022г. Направен е извод, че към 2003г. ответниците са придобили имота въз основа на десетгодишно давностно владение.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение, на е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените от касаторите въпроси.

И двата въпроса, така, както са формулирани, са фактически, а не правни. Отговорът им изисква цялостен анализ на събраните по делото доказателства и преценка правилността на направените въз основа на тях правни изводи от въззивния съд, каквато проверка не може да бъде направена в производството по чл. 288 ГПК.

Въпросите, макар и фактически, са относими към допълнителните изводи на въззивния съд, че дори и да се приеме, че ответникът е бил държател на идеалните части на братята си, то се установява, че той е манифестирал промяна в намерението си и е превърнал държането във владение. Основният мотив на въззивния съд е, че от момента на възстановяване на собствеността ответникът е започнал да упражнява фактическата власт с намерението да държи целия имот като свой и е станал владелец на идеалните части на останалите, т.е. изначално ответникът не е бил държател на идеалните части на ищците, в който случай не се налага манифестиране спрямо останалите съсобственици на промяна в намерението да владее техните идеални части за себе си. Правен въпрос във връзка с тези изводи на въззивния съд не е поставен, от което и следва, че отговорите на въпросите на касаторите, макар и фактически, не са от обуславящо значение за крайния изход от спора.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Наведените от касаторите доводи сочат на несъгласието им с приетото от въззивния съд по съществото на спора, което несъгласие с изводите на въззивния съд не може да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Твърдението на касаторите, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не е съобразено, че гаражът е изключителна собственост на М. М., са в пряко противоречие със заявеното от тях искане за делба на същия гараж.

Не следва да с допуска касационно обжалване и на останалите основания по чл. 280, ал.2 ГПК. Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.

Не е налице и твърдяната от касаторите непълнота на въззивното решение, изразяваща се в непроизнасяне по иска им по чл.537, ал.2 ГПК, защото посочената разпоредба не предвижда възможност за предявяване на самостоятелен иск за отмяна на нотариален акт, а се касае за искане, което не може да бъде направено самостоятелно, а само в случай, че е предявен иск относно признатите с акта права. В този смисъл е и приетото в Тълкувателно решение № 3/2012г. на ОСГК на ВКС, според което отмяната на констативния нотариален акт на основание чл.537, ал.2 ГПК винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице. Следователно при отхвърляне на иска на третите лица, непроизнасянето по искането по чл. 537, ал.2 ГПК не съставлява непълнота на съдебното решение, изразяваща се в непроизнасяне по всички искания.

С оглед изхода от спора в полза на ответниците по касация следва да се присъдят направените от тях разноски в касационното производство в размер на 1000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение