Определение № 738 от 20.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 2/2012 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. З. З. срещу решение № 1272/11.07.2011 г., постановено по гр. дело № 557/2009 г. на Софийския апелативен съд. С него, като е оставeно в сила решение № 90/14.11.2008 г. по гр. дело № 1072/2007 г. на Пернишкия окръжен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Светла А. Р. и [фирма], искове с правни основания чл. 45, чл. 49 и чл. 86 от ЗЗД за солидарното осъждане на ответниците да заплатят на касатора-ищец следните суми: сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на непозволено увреждане, изразяващо се в неотпуснат кредит в размер 11 000 лв. със срок на изплащане 10 години, поискан от ответната [фирма] (с предишно наименование [фирма]) – клон П., с молба № 239/03/15000/03.06.2003 г., ведно със законната лихва върху главницата, в размер 7 500 лв., считано от 12.06.2003 г. до окончателното изплащане, както и сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на непозволено увреждане, изразяващо се във вписването му като поръчител по договор за потребителски кредит № 853/08.05.2003 г., в размер 5 000 лв., със срок на погасяване 3 години, сключен между А. Г. Р. и ответницата Светла А. Р. – от една страна и ответната [фирма] (с предишно наименование [фирма]) – клон П. – от друга страна, без ищецът-касатор да е давал съгласие да става поръчител, в резултат на което му е удържана сумата 2 216.26 лв. от личната му пенсия, ведно със законната лихва върху главницата, в размер 7 500 лв., считано от 08.03.2003 г. до окончателното изплащане. Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея, предвид и писменото й уточнение с вх. № 6875/26.08.2011 г., се поддържат оплаквания и съображения, както за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, така и такива, които следва да се квалифицират в хипотезата на чл. 281, т. 2 от ГПК – за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Във връзка с последното се поддържа, че по делото са налице престъпни обстоятелства от значение за решаването на гражданскоправния спор между страните, но съдът не спрял производството по делото. Ответниците Светла А. Р. и [фирма] не са подали отговори на касационната жалба в срока за това. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя липсва ясна и точна формулировка на материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да представляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, предвид и приетото в т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателят не е извел, нито е посочил в изложението си и никое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. От друга страна, съгласно изреч. 4 на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС, с оглед правомощието си служебно да следи за допустимостта му, е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя. В случая, предвид и наведеното от жалбоподателя касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК – за недопустимост на въззивното решение, е налице именно тази хипотеза, като съображенията за това са следните: Както е приел и възивният съд в мотивите към обжалваното решение – предвид изложеното в исковата молба и уточненията й пред двете съдебни инстанции по делото, първият обективно съединен иск за солидарно осъждане на ответниците за сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, се основава на твърденията на ищеца, че той и съпругата му са имали устна уговорка с ответницата Р., към която са били насочени от служители на ответната банка, че чрез нейното (на ответницата Р.) посредничество ще бъде сключен с банката договор за кредит за сумата 11 000 лв. със срок за погасяване 10 години и погасителна вноска около 90 лв. месечно, но впоследствие се оказало, че въз основа на молба, която не е била подписана от ищеца и съпругата му, банката ще им отпусне кредит за същата сума, но за срок от 5 години и при много по-висока месечна вноска, като тези условия са били неприемливи за ищеца и съпругата му, поради което те отказали кредита, като с всичко това са били причинени на ищеца процесните неимуществени вреди, включващи и тежко заболяване. За да отхвърли този иск, въззивният съд е приел, че в тежест на ищеца е да ангажира убедителни доказателства за така изложените твърдения, на които основава тази си искова претенция, но от събраните по делото доказателства са установени само твърденията му, че предложения му за отпускане от ответната банка кредит, е въз основа на молба и декларация, които не са подписани от него, както и че договор за кредит при тези условия не е подписан, което не е достатъчно да обоснове извод за противоправно поведение на ответницата Р. и на служители на ответната банка. Изложени са и мотиви, че по делото не са ангажирани доказателства за твърдението на ищеца, че е уговарял и му е било обещано да му бъде отпуснат кредит при сочените в исковата молба условия и че именно поради промяната на тези предварително уговорени условия не се е стигнало до сключване на договор за кредит, което от своя страна да е довело до настъпването на процесните неимуществени вреди, както и че само при наличие на такива доказателства би могло да се направи извод, че представянето на неподписана от ищеца молба за отпускане на кредит с условия, които не съответстват на неговата устно изразена воля, е в причинна връзка с процесните вреди. В тази връзка е прието и че по делото не са ангажирани доказателства, че документите за кредита (неподписани от ищеца, но посочен в тях като автор) са изготвени именно от ответницата Р., като изготвените в наказателното производство експертизи не са доказателства, които могат да бъдат ценени в настоящото гражданско производство и съдът не може да гради изводите си върху тях. По тези съображения, въззивният съд е приел за недоказано по категоричен начин кумулативното наличие на предпоставките на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране солидарната отговорност на ответниците по първия предявен иск. Въззивният съд е приел, че вторият обективно съединен иск се основава на твърденията на ищеца, че ответницата Р. е изготвила неистински договор за кредит, по който ищецът е бил вписан като поръчител без негово съгласие, в резултат на което и поради неизпълнение на задълженията на служители на ответната банка да изискат подписването на този договор лично от поръчителите, по отношение на ищеца е било предприето принудително изпълнение, което, както и необходимостта да пише жалби и да дава показания и сравнителен материал в наказателното производство, също са довели до настъпването на процесните неимуществени вреди. За да отхвърли и този иск, апелативният съд, въз основа събраните по делото доказателства, е приел за доказано по категоричен начин само това, че ищецът е бил вписан като поръчител по договор за банков кредит, с оглед което е била ангажирана отговорността му за заплащане на задълженията по този договор, като предвид заключението на съдебно-графическата експертиза е приел, че и двата екземпляра (този на кредитополучателя и този на банката) на договора за кредит и погасителния план към него са подписани от ищеца като поръчител. Приел е също, че не са ангажирани доказателства тези подписи да са били „пренесени” – прекопирани от друг документ, съгласно твърденията на ищеца, както и че не са ангажирани убедителни доказателства и за извършена „кражба” на подписа на ищеца, т.е. че той е подписал документа, мислейки, че подписва като поръчител договор за кредит с друго лице (зетя на ищеца, според твърденията на последния) или че е използвана само част от такъв документ, носещ подписа на ищеца. В тази връзка въззивният съд е обсъдил подробно свидетелските показания по делото, наличието на противоречия в и между тях, както и възможната заинтересованост на свидетелите съгласно чл. 136 от ГПК (отм.), а също и писмените доказателства, като е приел в заключение, че задълженията на ищеца като поръчител са възникнали от договора за поръчителство и погасителния план, които са подписани от него. С оглед на това, апелативният съд е приел за недоказано твърдението на ищеца, че е вписан като поръчител в договора за кредит без негово съгласие, респ. – приел е за недоказано наличието на противоправно поведение от страна на служители на ответната банка и на ответницата Р. във връзка със съставянето на договора за поръчителство, както и че по втория иск не е доказано по категоричен начин кумулативното наличие на предпоставките на чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за ангажиране солидарната отговорност на ответниците. От друга страна, от доказателствата по делото е установено, че по писмени жалби и сигнали на ищеца и съпругата му, по повод обстоятелствата, на които се основават предявените по делото искове, срещу ответницата Светла А. Р. и съпруга й А. Г. Р. е било образувано досъдебно производство за съставяне и използване на документи с невярно съдържание, на неистински или на преправени документи (сред които и процесния договор за кредит, в който ищецът е вписан като поръчител) и други документни престъпления, което е било обединено заедно с други няколко досъдебни производства срещу множество други лица за подобни престъпления, в дознание (досъдебно производство) № 18/2007 г. на ОДП-П.. С оглед тези писмени доказателства, изходящи от органите на досъдебното производство и прокуратурата, и на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), с влязло в сила определение от 21.06.2010 г. апелативният съд е спрял въззивното производство по делото. С определение от 02.02.2011 г., производството по делото е било възобновено от въззивния съд – предвид представените: писмо с рег. № 1012/18.01.2011 г. на разследващ полицай при ОДМВР-П. и приложеното към него постановление от 04.01.2010 г. на прокурор при Пернишката районна прокуратура за спиране на наказателното производство по преписка рег. № 160/2007 г. по описа на същата прокуратура, съдържаща и досъдебното производство № 18/2007 г. на ОДМВР-П.. От това писмо и приложеното към него прокурорско постановление, обаче не се установява дали и с какъв акт (на прокурора или на съда, респ. дали този акт е влязъл в сила) е приключило досъдебното производство срещу ответницата Р.. Впоследствие по делото са представени и доказателства, че срещу съпруга на ответницата Р. – А. Р. е била постановена осъдителна присъда по н.о.х.д. № 1340/2010 г. на Пернишкия районен съд, за деяние по чл. 212, ал. 1 от НК, извършено на 08.04.2003 г., както и че тази присъда (която не е представена по делото) е била обжалвана от подсъдимия, но без да са налице данни по настоящото дело за изхода от това обжалване. При тези обстоятелства по делото стои процесуалноправният въпрос за допустимостта на спряното, на основание чл. 182, ал. 1, б. „д” от ГПК (отм.), и впоследствие – възобновеното въззивно производство, респ. за допустимостта на постановеното по него въззивно решение, при наличие на престъпни обстоятелства, от които зависи изхода на гражданскоправния спор по делото, но по отношение на които не са налице данни и доказателства да е приключило образуваното наказателно производство. Този процесуалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд – с постановеното от него определение от 02.02.2011 г. за възобновяването на възивното производство, в противоречие с т. 8 и мотивите към нея от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. При разрешаването на този въпрос от касационната съдебна инстанция е възможен вероятен извод за недопустимост на обжалваното въззивно решение. Тъй като преценката за неговата валидност и допустимост следва да се извърши едва с решението на касационната съдебна инстанция по чл. 290 от ГПК, то касационното обжалване следва да се допусне по така посочения процесуалноправен въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 2 000 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение