Определение № 1191 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4324/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Г. Р. – М., подадена чрез процесуален представител от адв. С. К. против решение № 118/20.06.2024г. постановено по в.гр.д. № 29/2024г. по описа на Апелативен съд – Бургас. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1187/16.11.2023г. постановено по гр.д. № 936/2023г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД С. Г. Р. – М. с ЕГН [ЕГН] е осъдена да заплати на П. И. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 32 000 лева, представляваща неплатен остатък от главницата от 40 065 лева, дължим по договор за паричен заем, сключен между страните в устна форма на 23.03.2011г. В жалбата се излагат касационни доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на правните изводи, с оглед на което е отправено искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде отхвърлена с извод за погасяване на вземането по давност. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е направил необосновани правни и логически изводи относно главния спор по делото изтекла ли е в нейна полза погасителната давност за процесното вземане. Сочи също неправилност на изводите, че представената разписка за платена през м. септември 2021г. сума в размер на 155 лв. в полза на трето лице – сина на ищцата, обективира вноска за погасяване на кредита и води до прекъсване на погасителната давност. Този извод на въззивния съд поддържа, че е несъответен на доказателствата по делото. В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация П. И. Д., чрез назначен по реда на чл. 95 от ГПК процесуален представител адв. Ж. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: между страните няма спор, че са обвързани от сключен на 23.03.3011г. неформален договор за заем, по силата на който ищцата като заемодател предала на ответницата общата сума от 40065 лева. Предаването на заемните средства, както и фактът, че ищцата неколкократно е отправяла покана до ответницата за връщане на сумата, при което ответницата е извършвала частични плащания, позовавайки се на парични затруднения приел са безспорни по делото. От показанията на свидетеля П. Д. /син на ищцата/, приел за установено, че с времето ищцата загубила доверие в ответницата и през 2020г. настояла заемът да бъде върнат. Тогава ответницата обещала да плати, като приключи дело, водено от съпруга й. Последната вноска в размер на 155 лв., която ответницата е платила е през м. септември 2021г. Исковата молба е предявена пред съда на 30.03.2023г. При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че основният спорен по делото въпрос е дали претенцията е погасена по давност. Обосновал, че за да настъпи погасителният ефект на давността е необходимо длъжникът да не изпълнява и кредиторът да бездейства. Като се позовал на свидетелските показания, които приел за допустими, както и на относимите писмени доказателства, заключил, че в конкретния случай е установено, че след 2017г. ответницата е направила поне една частична вноска от 155 лв. през м. септември 2021г., с което на основание чл. 116, б. „а“ от ЗЗД фактически е признала вземането и давността е била прекъсната. Ето защо до предявяване на исковата молба през 2023г. срокът на погасителната давност не е изтекъл и вземането не е погасено по давност. С този решаващ правен извод обосновал основателност на предявения иск и неоснователност на възражението за погасяване на вземането по давност, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът С. Г. Р. – М. обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поставяйки следния правен въпрос, който сочи като значим за изхода на делото: Прекъсва ли се погасителната давност на основание чл. 116, б. „а“ при направено плащане в полза на трето лице – роднина на заемателя без да е указано за какво е плащането? За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Въпросът е поставен във връзка с основното и единствено оплакване, поддържано от касационния жалбоподател и пред инстанциите по същество, че последното прекъсване на погасителната давност за вземането на ищцата е настъпило през 2017г., а не както е приел въззивният съд през 2021г. с извършено плащане на сумата от 155 лв. по банкова сметка на сина на ищцата. Въпросът не е включен в предмета на правния спор, не е разрешен от въззивния съд по обуславящ правната воля на съда по предмета на спора начин, обективирана в решението му. По правния въпрос не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосноваваща в съвкупност с общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК приложно поле на касационното обжалване. Текстът на правната разпоредба на чл. 116, б „а“ от ЗЗД е ясен и по него не е налице неточно прилагане в съдебната практика, нито нужда от осъвременително тълкуване и създаване на нова съдебна практика. По него е налице установена съдебна практика, която не се нуждае от изменение, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба, нито с оглед преодоляването на погрешни виждания относно прилагането на закона. С оглед наличието на установена съдебна практика, отговорът на поставения въпрос не би имал и приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. Ето защо основание за допускане на касационно обжалване, на което като израз на диспозитивното начало в гражданския процес се позовава касаторът не е налице. В установената и следвана съдебна практика на ВКС е дадено разрешение, че е допустимо съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК установяване със свидетелски показания на договори на стойност над 5000 лева, ако са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. Според ал. 2 на текста съгласието на страните за допускане на свидетелските показания по т. 3 трябва да бъде дадено изрично. Текстът обаче не намира приложение в случаите, когато целта на свидетелските показания не е да се докаже сключен договор, а за изясняване на други уговорки по договора. Прието е също, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, какъвто е разглежданият случай, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните. Разяснено е в практиката, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им. При оспорване на иска, ответникът следва да докаже възраженията си: че средствата са дадени на друго основание; че е налице порок на волята; че задължението е погасено и пр. факти съобразно характера на въведените възражения срещу иска /Решение № 701 от 15.11.2010г. по гр.д. № 65/2010г., I ГО; Решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г., IV ГО; Решение № 253 от 17.10.2014г. по гр.д. № 2902/2014г., III ГО и др./. С Тълкувателно решение № 4/2019г. на ОСГТК на ВКС от друга страна, се даде отговор, че за да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора. В настоящия случай безспорното по делото частично плащане в размер на 155 лв. представлява действие обективиращо конклудентно признание на дълга, адресирано до ищцата, респ. до неин представител, което в пълна степен обосновава прекъсването на погасителната давност за паричното притезание. За да постанови решението си по конкретния спор, въззивният съд е съобразил безспорните в отношенията между страните факти и установените такива от писмените и гласни доказателства средства, че страните са роднини; че на 23.03.3011г. сключили неформален договор за заем, по силата на който ищцата предала на ответницата сумата от 40065 лева, от която невърнатият остатък е предявеният размер от 32000 лева; във времето уговаряли различни падежи на задължението за връщане на заемната сума – 30.11.2012г.; 23.11.2017г. /признати с писмени изявления на заемателката/, а съобразно твърденията в исковата молба и уточненията й – последният уговорен падеж е бил до края на 2022г. От показанията на свидетеля Д., които с оглед отношенията на родство между страните съдът ценил като допустими /чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК/, приел за установено, че последно уговореният между страните падеж на задължението за връщане на заетата сума, на която уговорка той е присъствал непосредствено, е бил през м. септември 2021г., а последното извършено от ответницата плащане е в края на м. септември 2021г. Въззивният съд отчел, че това частично плащане съставлява признание на вземането от длъжника и прекъсва течението на погасителната давност съгласно чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, като от момента на прекъсването до предявяване на исковата молба в съда през 2023г. срокът на погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекъл. С тези мотиви обосновал неоснователност на възражението за погасяване по давност на предявеното вземане. Пред въззивния съд не е възникнал спор относно факта, че последното извършено от С. Р. плащане е именно от м. септември 2021г. и за основанието за извършването му, поради което поставеният въпрос за правния ефект на направено плащане в полза на трето лице – роднина на заемодателя без да е указано за какво е плащането по отношение на течението на погасителната давност се явява неотносим към правната воля на въззивния съд, обективирана в решението му. Въззивният съд не е формирал правни изводи, че последното плащане на заемателката е извършено в полза на трето лице – роднина на ищцата, както и не е изложил съображения за неясно основание на това плащане именно защото такива твърдения и оспорвания страните по делото не са въвели като предмет на делото. Ето защо формулираният въпрос е извън предмета на делото и по него основание за допускане на касационно обжалване не е налице. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение