Определение № 60272 от 24.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2303/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „Екобела-К. Ч.“, чрез адв. К. Б. против определение № 260288/07.01.2021 г. на Софийски градски съд, постановено по ч.гр.д. № 13800/2020 г., с което е оставена без уважение частна жалба на ЕТ „Екобела-К. Ч.“ срещу определение от 12.10.2020 г. по гр.д. № 51222/2017 г. на Районен съд София, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа неправилност, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на въззивния съд, че издадената от адвоката данъчна фактура няма доказателствено значение за извършеното плащане на предоставената услуга, като посоченият в нея начин на плащане „в брой“, не й придава значението на разписка, освен в случаите на чл.113, ал.1 ЗДДС – когато основание за издаването й е получаване на авансово плащане преди датата на доставката на услугата. Като основание за допускане на касационно обжалване се твърди очевидна неправилност на определението, както и наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК и на практиката на ВКС, обективирана в определение № 49 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. гр.д. № 312/2018 г., III г.о. по следните два материалноправни въпроса: 1/ Следва ли да се приеме, че е налице съглашение между адвоката и клиента и извършена услуга по ЗА, при условие, че е налице пълномощно за процесуално представителство, осъществено такова и издадена данъчна фактура с посочване на конкретното дело, поради което писмен договор не е задължителен, в хипотезата на чл.78 ГПК и 2/ Придава ли доказателствено значение за извършено плащане /значението на разписка/, в хипотезата на чл.78 ГПК, посоченото плащане в брой в данъчната фактура, издадена от адвоката по повод процесуалното му представителство, при условие, че в нея детайлно е конкретизирано основанието й за издаване и при условие, че е налице валидно упълномощаване и осъществено процесуално представителство. Ответникът по частната касационна жалба – А. С. Р., чрез пълномощника си адв. Р., изразява становище за недопустимост на жалбата, като поддържа, че въззивното определение, с което е потвърдено определение на първоинстанционния съд по чл.248, ал.1 ГПК, е окончателно. На следващо място излага и доводи, че не са налице и сочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържа, че издаването на фактура от адвоката за извършена от него услуга не установява и не доказва реалното заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3 и ал.4 ГПК. За да се произнесе по частната касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 ГПК, след преценка за нейната допустимост, съставът на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд, съобрази следното: С обжалваното определение въззивният съд е оставил без уважение частна жалба на ЕТ „Екобела-К. Ч.“ срещу определение от 12.10.2020 г. по гр.д. № 51222/2017 г. на Районен съд София, с което е отказано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл.248 ГПК, като решаващите мотиви на Софийски градски съд, обуславящи извода му за неоснователност на частната жалба са, че представената данъчна фактура не установява факта на плащане в брой на дължимото възнаграждение, т.е. че тя няма доказателствено значение за извършено плащане по удостоверената в нея стопанска операция. Съдът е изложил също така, че посоченият във фактурата начин на плащане /в брой/, също не й придава значение на разписка, освен в случаите по чл.113 ЗДДС – при получено авансово плащане преди датата на доставката. За да достигне до тези изводи, въззивният съд е приел, че макар и по делото да не е представен писмен договор за правна защита и съдействие, наличието на правоотношение по такъв е се установява от подписаното от доверителя пълномощно, с което упълномощава адвоката да го представлява по делото и от издадената от адвоката данъчна фактура, от която се установява размера на уговореното възнаграждение. Същевременно фактурата не може да се приравни на договор за правна защита и съдействие, за който задължителната съдебна практика приема / т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г., ОСГТК/, че може да установява плащане в брой, в който случай има характера на разписка, доколкото последният се изготвя по волята на двете страни със съдържание, за което са постигнали съгласие и няма пречки да удостоверява техни изявления за извършени плащания. На първо място следва да се посочи, че не е налице твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като отсъства видимо тежко нарушение на закона, явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушение на съществени процесуални правила. На следващо място, при така изложените решаващи мотиви в обжалваното определение, първият поставен в изложението въпрос, по който въззивния съд се е произнесъл, няма претендираното от жалбоподателя значение, тъй като на него е даден положителен отговор в обжалваното определение, който е съобразен със задължителната практика на ВКС, че писмената форма на договора за адвокатска услуга е за доказване, поради което представянето на подобен договор, не е единственият начин, по който може да се установява постигната между страните договореност за размера на разноските. Вторият формулиран въпрос също отговаря на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но по него не е налице сочения допълнителен критерий – противоречие със задължителна и каузална практика на ВКС. Съгласно приетото в т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по т.д. № 6/2012 г. съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В случая обаче по делото не е представен договор за правна помощ с вписан начин на плащане на възнаграждението – в брой и отразен в него факт на извършено плащане. Начинът на плащане на възнаграждението е отразен във фактурата, която обаче не служи като разписка за получаването на сумата с оглед задължителните указания по т.1 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 49 от 31.01.2018 г. на ВКС по ч. гр.д. № 312/2018 г., III г.о., според която липсата на представен договор за правна защита, в който да е договорено плащане на възнаграждение пред въззивната инстанция, не е основание за отхвърляне на искането за присъждане на разноски в случаите когато е безспорно, че процесуално представителство в полза на въззиваемата страна е било осъществявано въз основа на представен пред първата инстанция договор и е безспорно, че пред въззивния съд, страната реално е заплатила на процесуалния си представител адвокатско възнаграждение в посочен размер именно за осъщественото представителство пред посочената инстанция и това е установено с надлежни документи - представена фактура, платежно нареждане и извлечение по сметка. Следователно даденото в посоченото определение разрешение е за хипотеза, различна от настоящата, при която по делото не са ангажирани доказателства за факта на извършено реално плащане на договореното възнаграждение. Изложените от въззивния съд решаващи изводи са съобразени и с трайната съдебна практика, че издадената данъчна фактура с посочен в нея начин на плащане - в брой, по принцип не удостоверява факта на извършено плащане /освен в случаите по чл.113, ал.1 ЗДДС/, а само размера на договореното адвокатско възнаграждение, т.е. указаният начин на плащане във фактурата не й придава доказателствено значение на разписка за получаване на сумата. /в този смисъл решение № 84 от 17.08.2015 г. по т.д. № 809/2014 г., определение № 30 от 14.01.2016 г. по ч.т.д. № 3048/2015 г., постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК/. С оглед изложеното не се установяват предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на определението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,