Определение № 5493 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 187/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. В. П., Р. С. П., С. Р. П. и Р. Р. П., чрез адв. В. А. и адв. С. А., против въззивно решение № 260916 от 03.07.2023 г. на Софийски градски съд по в. гр. д. № 9536/2019 г., с което след частична отмяна на решение № 71084 от 20.03.2019 г., постановено по гр. д. № 13140/2017 г. на Софийски районен съд, по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС е признато за установено по отношение на Т. В. П., Р. С. П., С. Р. П. и Р. Р. П., че С. С. П. е собственик на сгради с идентификатори № *, № *, № * и № *, намиращи се в поземлен имот с идентификатор № *** в [населено място], Столична община.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са формулирали следните правни въпроси:

1.Следва ли въззивният съд да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, както и възраженията и доводите на страните, когато те са свързани с оплакванията в жалбата ?

2.При две жилищни сгради със самостоятелен статут и без функционална връзка помежду им, допустимо ли е да се приеме, че едната от тях е обслужваща по отношение на другата ?

3.По иск за собственост по чл. 108 ЗС, при релевиран като единствено придобивно основание, договор за дарение, може ли съдът да приеме, че собствеността е придобита на друго придобивно основание - приживна делба, без да е допуснато изменение на иска? Изменението на придобивното основание представлява ли нарушение на диспозитивното начало по чл. 6, ал.2 от ГПК?

4. При коренно противоположна експертиза на вещо лице, назначено от първостепенния съд, и експертиза, назначена от въззивния съд, отказът на въззивния съд да назначи нова експертиза, представлява ли съществено процесуално нарушение и съдът длъжен ли е да обсъди тези противоречия или следва да приеме за компетентна назначената от него експертиза?

5.При несвоевременно внасяне на депозит за тройна експертиза следва ли съдът да изпълни собственото си определение за заличаване на същата, въпреки просрочието и това допускане съставлява ли нарушение на принципа на равенство на страните по чл. 9 от ГПК?

6.Допустимо ли е признаване правото на собственост върху части от сграда, които попадат в съседен имот?

По поставените въпроси се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 5/2015г. по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГК на ВКС; решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, IV г.о.; решение № 293/21.02.2000г. по гр.д. № 1275/1999г. на ВКС, IV г.о. и решение № 354/30.10.2015г- по гр.д. № 1398/2015г. на ВКС, IV г.о.

В срок е постъпил отговор от С. С. П., чрез адв. С. М., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по предявени от С. С. П. срещу Т. В. П., Р. С. П., С. Р. П. и Р. Р. П. искове за признаване за установено, че ищецът е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, представляващ дворно място - парцел *-*, * от кв. * по регулационния план на [населено място], цялото с площ 1000 кв. м., заедно с построените в него сгради – едноетажна жилищна сграда с идентификатор № *, сграда с идентификатор № * с площ 46 кв. м.; сграда с идентификатор № * с площ 48 кв. м.; сграда с идентификатор № * с площ 35 кв. м. – последните три с предназначение: друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, и за осъждане на ответниците да предадат на ищеца владението върху тези имоти.

Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 108 ЗС относно имот с идентификатор № * и решението в тази му част не е обжалвано и е влязло в сила. Спорен пред въззивната инстанция е въпросът за собствеността на намиращите се в имота сгради с идентификатори № *, № *, № * и № ***.

За да отмени първоинстанционното решение и да уважи иска по чл. 108 ЗС в установителната му част относно четирите сгради, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 158/1997 г. С. П. С. е дарил на сина си – ищеца по делото С. С. П. дворно място от 1000 кв. м., съставляващо парцел *-*, * от кв. * по регулационния план на [населено място], заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 60 кв. м., като дарителят е запазил правото на ползване върху целия имот за себе си и за съпругата си.

Въз основа заключенията на съдебно- техническите експертизи /основна и допълнителна/ и на представеното удостоверение № 4191/1974 г. на РНС "Девети септември", въззивният съд е приел за установено, че към момента на дарението в поземления имот са съществували четири постройки.

За недоказано е счетено възражението на ответника Р. П. / брат на ищеца С. П. и син на С. П. С./, че той е придобил по давност сградата с идентификатор № *, с начало на владение от построяването й през 1987 г. Съдът е посочил, че в отговора на исковата молба ответникът Р. П. поддържа, че тази сграда е построена приживе на наследодателя С. П. С. съвместно от двамата, а след завършването й ответникът е установил фактическа власт върху построеното, като тези твърдения сочат, че ответникът е бил допуснат да ползва собствената на баща му сграда, т.е. фактическата му власт е установена като държател, а не като владелец и придобивна давност за него с начало завършването на сградата не е започнала да тече. Участието на ответника в построяването на сградата /което не е и установено по делото/ няма вещно-правни последици, след като изграждането й не е в резултат на учредено право на строеж. Прието е, че няма доказателства, че впоследствие упражняваното от ответника държане се е превърнало във владение и с дарението от 1997г. С. С. валидно се е разпоредил със сградата с идент. № *. Придобивна давност не е могла да тече в полза на ответниците и след дарението, тъй като дарителят я е владял до смъртта си на основание запазеното си вещно право на ползване и няма данни ответниците да са противопоставяли свое владение спрямо него и спрямо ищеца.

Съдът е приел, че след смъртта на дарителя С. С. ответниците са упражнявали фактическата власт върху имота по силата на облигационни отношения с ищеца – договор за заем за послужване, което е установено със сила на пресъдено нещо с решение по гр. д. № 1086/2017 г. на СРС, с което е уважен предявеният от настоящия ищец срещу ответниците иск по чл. 233, вр. чл. 248 от ЗЗД за връщане на намиращите се в процесното дворно място сгради.

При произнасянето си по спора за собственост относно сгради с идентификатори *, * и *, съдът е посочил, че ответниците с отговора на исковата молба са признали, че ищецът е собственик на сградата с идентификатор *, а по отношение на другите две сгради са релевирали възражение, че не са били предмет на дарението от 1997г., а са останали в собственост на дарителя и след неговата смърт са наследени от ищеца и от първия ответник.

При формиране на изводите си относно собствеността върху сградите с идентификатори * и *, въззивният съд, е посочил, че при разпореждане със земя, ако прехвърлителят не е изключил изрично от предмета на разпоредителната сделка подобренията и сградите, намиращи се в нея, то приобретателят придобива всичко, което се намира в имота. Фактът, че в нотариалния акт от 1997г. освен поземления имот е включена и едноетажна жилищна сграда, не означава, че в дарението не се включват и останалите постройки, след като те не са изрично изключени и това не следва от тълкуване на волята на прехвърлителя. Всички сгради, освен жилищната, са с характер на стопански постройки на допълващо застрояване и не е необходимо да бъдат отделно посочвани –те не са самостоятелен обект на правото на собственост, а имат обслужващо основната жилищна сграда предназначение. Съдът е изложил мотиви, че събраните доказателства по делото не опровергават извода за намерение на дарителя да прехвърли сградите в имота и няма доказателства, от които да следва, че волята на С. С. е била за разпореждане само с жилищната сграда, намираща се в дарения поземлен имот, без останалите сгради.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касаторите основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първия правен въпрос е за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните и да направи собствени правни изводи, като се произнесе по доводите и възраженията на страните. Този въпрос е от обуславящо значение за изхода на спора, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касаторите /решение № 354/30.10.2015г- по гр.д. № 1398/2015г. на ВКС, четвърто г.о. решение № 331/19.05.2010г. по гр.д. № 257/2009г. на ВКС, четвърто г.о./, според която съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд е направил правните си изводи на база приетите за установени факти и в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторите поддържат, че съдът не е обсъдил съдебно- техническата експертиза и свидетелските показания, според които жилищните сгради в имота са две, което е довело до неправилния извод, че предмет на прехвърлителната сделка е сградата с идентификатор № *, въпреки, че според съдебно- техническата експертиза, приета от районния съд, предмет на дарението е сградата *. Тези доводи на касаторите не могат да обосноват допускане до касационно обжалване по поставения първи въпрос, защото те са израз на несъгласието им с изводите на въззивния съд и по съществото си съставляват доводи за неправилност на обжалваното решение, по които не се дължи произнасяне в производството по чл. 288 ГПК. Освен това основният и решаващ извод на въззивния съд за уважаване на иска е, че ищецът е собственик на имота, ведно с всички намиращи се в него постройки, като собствеността е придобита на основание сключен договор за дарение, с който са му дарени дворно място и жилищна сграда, а липсата на изброяване на всички сгради в имота, не сочи на извод, че те не са предмет на дарението, след като изрично не са изключени от него, от което и следва, че въпросът коя точно е сградата, изрично описана в договора за дарение, не е обуславящ за крайния изход от спора.

Предвид горното по първия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

По втория, четвъртия и петия въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, защото тези въпроси не са от значение за крайния изход от спора. В какъвто и смисъл да бъде даден отговор на поставените въпрос, то това не би се отразило върху крайния извод на съда, че със сключване на процесния договор за дарение дарителят, разпореждайки се с имота, е прехвърлил и собствеността върху всички сгради в имота, макар това да не е посочено в договора, тъй като запазването на собствеността върху сграда/сгради, намиращи се в имота, трябва да бъде изрично уговорено или установено с положителни доказателства. В случая не е установено да е постигната уговорка между страните по договора за дарение за изключване на една или повече сгради от дарението, поради което и на основание чл. 92 ЗС ищецът е собственик и на всички постройки. Следователно въпросът за статута на постройките /обслужващи основна жилищна сграда или не/ е без значение за изхода от спора, тъй като собствеността върху всички тях е прехвърлена по силата на дарението. Същото се отнася и за поставените процесуалноправни въпроси.

Третият въпрос не е правен такъв предвид разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е изведен от мотивите на въззивното решение. Въззивният съд не е приел, че ищецът основава правото си на собственост на извършена от наследодателя му приживна делба, а изводите на съда са, че ищецът е придобил правото на собственост на дворното място и всички изградени в него постройки по силата на договора за дарение от 1997г.

По шестия въпрос също не може да бъде допуснато касационно обжалване, тъй като и по отношение и на него не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Видно от обжалваното решение съдът не е излагал мотиви и не е приел, че части от сграда, предмет на спора, попадат в съседен имот.

За пълнота настоящият състав намира, че не се констатира и произнасяне на въззивния съд в противоречие с посоченото от касаторите Тълкувателно решение № 5/2015г. по тълк. дело № 5/2015г. на ОСГК на ВКС. С него е даден отговор на въпроса за собствеността на сградите в специфичната хипотеза на придобиване право на собственост върху недвижим имот на основание публична продан. Така даденото разрешение е неприложимо в настоящия случай, тъй като ищецът не се легитимира като собственик на имота с постановление за възлагане, а твърденията му са, че е придобил собствеността върху имота и сградите в него въз основа на договор за дарение.

ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

С оглед изхода на спора в полза на С. С. П. следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 2000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение