Определение № 60665 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1788/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 106/15.02.2021 г. по гр.д. № 2475/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която изменяйки решение № 3105/13.05.2020 г. по гр.д. № 9764/2019 г. на Софийски градски съд, Столична община е осъдена да заплати на основание чл. 49 ЗЗД на Т. К. С. сумите 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 1 549.80 лв. – обезщетение за имуществените за уврежданията на здравето поради неизпълнение на нормативното задължение на Общината да поддържа изправно и безопасно проходимо общинското улично платно в [населено място],[жк], на около 10 м. от блок 511, ведно със законните лихви от 21.11.2017 г. и е определил отговорността за разноските по делото. Решението се обжалва от Столична община с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по следните материалноправни въпроси: 1. Следва ли да е налице противоправно поведение на увредения от деликт, за да има съпричиняване, или е достатъчно да има причинноследствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат? и 2. Основание ли е да се намали отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, когато вредоносният резултат е следствие от нарушаване на естественото задължение на увредения да се грижи за живота и здравето си, като се осведомява за околната обстановка и евентуалните препятствия по маршрута на движение, както и нарушаването на това естествено задължение основание ли е да се намали отговорността на собственика при деликт от вещи? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че първият въззивният съд е решил в противоречие с т. 7 от ППлВС № 17/1963 г. (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а вторият – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Въпреки че се позовава на „очевидна неправилност“ - основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, - настоящият състав квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК искането му за допускане на касационния контрол, извърщено чрез позоваване на обезщетението за неимуществени вреди поради деликтна по характера си отговорност, определено с решение № 2575/01.12.2017 г. по гр.д. № 2810/2017 г. на Софийски апелативен съд - в размер на 18 000 лв. (50 минимални работни заплати), сравнено с обезщетението от 25 000 лв. за неимуществени вреди, определено в обжалваното решение. Касаторът твърди, че случаите са идентични, при тях различно е приложен общественият критерий за справедливост, а се решават противоречиво и съдебната практика следва да се унифицира. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД (касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК). Претендира разноски. Ответникът по касация Т. К. С. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Неговият адвокат А. Г. иска да му се определи възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред настоящата инстанция. Въззивният съд е приел, че следва да ангажира отговорността на Столична община по чл. 49 ЗЗД да обезщети имуществените и неимуществени вреди на ищеца Т. С. поради виновно неизпълненото нормативно задължение от работниците и служителите в състава на Общината да поддържат изправни и безопасно проходими уличните пътни платна, на които Общината е собственик. Въззивният съд е намерил е за установено от фактическа страна, че на 21.11.2017 г. в [населено място], в жк [квартал], около 14.00 ч., пресичайки уличното платно на около 10 метра от края на блок 511 в посока към спирката на автобус № 310, ищецът се е спънал и кракът му е пропаднал в необезопасена дупка, дълбока около педя и широка около 0.50 м. Придвижвайки се по този маршрут, ищецът е говорил оживено със свидетеля Д. С. и не е забелязал дупката. Падайки на лявата си страна, той получава закрито счупване на лявата ключица, а при проведеното оперативно и медикаментозно лечение е търпял неудобства, болки и страдания от травматичното увреждане, като направените разходи за лечението са за общата сума 1 549.80 лв. За да определи обезщетението за неимуществени вреди в размера от 25 000 лв., приемайки да е справедливо (чл. 52 ЗЗД), въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: 1) от 21.11.20217 г. до 27.11.2017 г. ищецът се е лекувал в болница, т.е. пребивавал е в нехарактерната за него домашна среда; 2) на 23.11.2017 г. е опериран – извършено му е открито наместване и фиксация на счупената ключица с метална пластина и винтове; 3) поставена му е обездвижваща митела на лявата ръка за един месец; 4) в болницата е поставен на венозни системи; 5) предписани са му обезболяващи, антибиотици и противосъсирващи лекарства за 45 дни; 6) интензивните болки и страдания са били в първите 7-8 дни след инцидента, в следващите 10 дни – при умерен интензитет, а в следващия 1 месец – също интензивни при свалянето на обездвижващата превръзка и в началото на проведеното рехабилитационно раздвижване на лявата ръка; 7) общата продължителност на оздравителния период е три месеца интензивен, а в следващите три - рехабилитационен; 8) планирана е втора операция за изваждане на металните импланти, при която ищецът неизбежно ще претърпи нови интензивни болки и страдания; 9) ищецът е 34-годишен към инцидента; 10) той е със снижено самочувствие и е изнервен през продължилия 6-месечен оздравителен период, включително поради неудобството, че не може да обслужва сам дори елементарните си битови нужди и се е налагало да бъде обслужван от родителите си и 11) обществено-икономическите условия в страната към ицидента. Пристъпвайки към възражението, че отговорността на Общината следва да се намали поради съпричиняване на вредоносния резултат от ищецо, въззивният съд е приел, че съпричиняването има обективен характер и принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице, когато пострадалият с поведението се е създал предпоставки за вредите от деликта или е улеснил механизма на увреждането. Въззивният съд е посочил, че за съпричиняването е без значение дали поведението на пострадалия е виновно или противоправно. Единствено важна е причинно-следствената връзка на поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. За да изключи тази причинно-следствена връзка, въззивният съд е съобразил, че законът не задължава пешеходецът да следи постоянно състоянието на пътната настилка, през която преминава, нито от него следва да се очаква да предполага на уличното платно да има дупка с размери, подобни на тази, в която ищецът е пропаднал. Напротив, Общината има нормативното задължение да поддържа уличното платно изправно и безопасно за пресичане от пешеходци, а неизпълнението му изключва тезата, на която възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД се основава. С тези съображения въззивният съд е заключил, че виновно неизпълненото нормативно задължение на работниците и служителите в състава на Столична община, натоварени с тази дейност, е пряката причина за травматичното увреждане на ищеца и понесените от него имуществени и неимуществени вреди. При тези мотиви на въззивния съд, първият повдигнат въпрос, който настоящият състав следва да обсъди, е по приложението за обществения критерий за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Той обуславя решението, доколкото обезщетението за неимуществени вреди е определено чрез прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД. Противоречие на обжалваното решение с други решения за ангажиране на деликтна по характера си отговорност е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените дела са идентични понесената увреда на здравето, датата на инцидента и степента на засягане на неимуществената сфера на пострадалия, но е различен размерът на определените обезщетения. Такава идентичност липсва между решението на САС, на което касаторът се позовава, и обжалваното. Следователно е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по този въпрос. Въпросът, с ледва ли да е налице противоправно поведение на увредения от деликт, за да има съпричиняване, или е достатъчно да има причинноследствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, не обуславя решението. Въззивният съд не е приемал, че приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага противоправно поведение на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Напротив, прието е, че пешеходецът няма нормативно задължение да следи постоянно състоянието на пътната настилка, през която преминава. В т. 7 ППлВС № 17/1963 г. е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. От значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. Такава е установената съдебна практика, а точно така е приел и въззивния съд, изключвайки тази причинно-следствена връзка, без да установи и да съзре необходимост от противоправност в поведението на пострадалия. Следователно по този въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Установената съдебна практика приема, че за да бъде релевантно, съпричиняването на вредоносния резултат трябва да бъде в противоречие с грижата, която пострадалият е длъжен да положи, за да осуети или миминизира настъпилия вредоносен резултат. Въззивният съд е изключил противоречието на вредоносния резултат с дължимата от ищеца грижа с мотивите, че от пешеходецът не следва да се очаква да предполага да има на уличното платно дупка с размери, подобни на тази, в която ищецът е пропаднал – педя дълбока и 0.50 м. дълга, - а да обследва детайлно избрания от него маршрут. Настоящият състав приема, че начинът, по който последният въпрос е формулиран (в първата част), о снование ли е да се намали отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, когато вредоносният резултат е следствие от нарушаване на естественото задължение на увредения да се грижи за живота и здравето си, като се осведомява за околната обстановка и евентуалните препятствия по маршрута на движение, изисква съдът да детайлизира в какво точно се изразява изискването за дължима грижа от пострадалия като основание за намаляване на отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата и да свърже това изискване с конкретния разгледан случай. Да се конкретизира дължимата грижа – бланкетно понятие, на което се основава възможността по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване отговорността на делинквента, а и на възложителя на работата, като се обвърже с особеностите на конкретен разгледан случай, обективно изключва целта, зададена с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, – разглеждане и решаване на всички дела според точния смисъл на приложения закон. Във втората си част въпросът не е обуславящ. Отговорността на общината е ангажирана на основание чл. 49 ЗЗД, а не на основание чл. 50 ЗЗД. Изключено е общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. При този изход на делото Столична община следва да бъде осъдена на основание чл. 38 ЗА да заплати на адв. А. Г. възнаграждение за оказаното безплатно процесуално представителство пред Върховния касационен съд. Като съобрази, че то е изразено в изготвения писмен отговор на касационната жалба, а делото не проявява фактическа и правна сложност, настоящият състав остойностява труда на адвоката за сумата 600.00 лв. – минималният размер по чл. 9, ал. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При тези мотиви, съдът