Определение № 349 от 05.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 459/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Апелативна прокуратура – София срещу решение № 12225/03.11.2020 г. по гр. д. № 996/2020 г. на Апелативен съд – София, ГК, четвърти състав.

Ответникът И. И. И. не е подал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Неин предмет е горното въззивно решение в частта, в която е отменено решение № 8833/27.12.2019 г. по гр. д. № 4018/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 17-ти състав в отхвърлената част на предявения от И. И. И. против Прокуратура на Република България (ПРБ) иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над сумата от 2 000 лв. до 4 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.325, ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан с влязло в сила на 23.05.2014 г. решение и е осъден ответникът да му заплати допълнително сумата от 2 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от описаното незаконно обвинение, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.03.2016 г. до окончателното плащане.

За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предвид доказването на обстоятелствата, които го формират – повдигнато е било спрямо ищеца незаконно обвинение в извършване на престъпления чл. 325, ал. 1 НК, за което е оправдан с влязло в сила решение. Мотивирани са съображения относно обстоятелствата, меродавни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка е отчетена продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство – 3 години, 7 месеца и 15 дни; тежестта на престъплението, за което е повдигнато процесното незаконно обвинение (същото не е за тежко умишлено деяние по смисъла на НК); възрастта на ищеца към датата на повдигане на обвинението – 27 годишен; участието му в извършването на процесуално - следствените действия по производството и личното явяване в откритите съдебни заседания в съдебната фаза от развитието му; фактът, че е бил задържан за 24 часа и че липсват данни спрямо него да е налагана мярка за процесуална принуда; че срещу ищеца не е внасян обвинителен акт от прокурора, а е направено предложение за освобождаването му от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Решаващият състав е изложил доводи, че негативните изживявания, свързани с повдигнатото обвинение са се отразили изключително отрицателно на ищеца, тъй като преди това той не е имал криминална регистрация и не е бил обект на наказателно преследване (бил е с чисто съдебно минало към датата на привличането му като обвиняем). Приел е, че незаконното обвинение е оказало промяна върху психическото здраве на ищеца. В случая за релевантно обстоятелство е определено и воденото срещу лицето друго наказателно производство в процесния период. Мотивирани са съображения, че въздействието от наказателната репресия не може да се приеме за значително по обем в случаите когато негативните последици са проявление и на други обстоятелства извън поддържаното обвинение, за което, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се иска да бъде ангажирана отговорност на държавата. За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивната инстанция е взела предвид и обстоятелството, че по делото не са ангажирани доказателства за настъпили от незаконното наказателно преследване трайни негативни последици върху живота и здравето на ищеца. Като е съобразил горните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, касаещи засегнатите нематериални блага, установил е пряката им и непосредствена връзка с незаконното обвинение, съставът на апелативния съд е направил извод, че дължимото се на ищеца обезщетение за търпените неимуществени вреди се определя по критериите за справедливост общо на 4 000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

• за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на задължителната преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД;

• за задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди и

• за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г. (по първото питане), в постановките по т. т. 3 и 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и с тези по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС (по второто) и с решение № 176 от 19.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3501/2016 г., IV г. о. и решение № 59 от 15.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г., IV г. о. (по третото питане).

Повдигнатите три въпроса осъществяват обща предпоставка за селекция на касационната жалба, тъй като обуславят изхода по конкретното дело, изводими са от решаващата воля на въззивния съд и са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора (вж. постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК). Въпросите обаче не удовлетворяват допълнителната предпоставка от основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид отсъствие на твърдяното отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, на която страната се позовава по всеки един от тях.

По първото питане.

С разясненията по т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. се определят критериите за понятието „справедливост“. Според там даденото обвързващо тълкуване това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения. Обсъдил е в решението си обстоятелствата, на които се основава претенцията за обезщетение на неимуществените вреди, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства от значение за определяне размера на обезвредата и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъденото обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство и тежестта на деянието, предмет на процесното незаконно обвинение, довели до изготвянето от ответника на предложение за освобождаване на дееца от наказателна отговорност с налагане на административно наказание; възрастта на пострадалия към датата на привличането му към наказателна отговорност по процесното обвинение; търпените от ищеца негативни психически изживявания, предвид отсъствието на данни за водени в предходен момент наказателни производства срещу него и за обременено съдебно минало; обстоятелството, че по същото време срещу лицето е водено и друго наказателно производство, поради което интензитетът и въздействието на наказателната репресия по процесното обвинение са намерени да не са значителни по обем; както и липсата на данни за неблагоприятни трайни последици от воденото наказателно преследване – както върху живота, така и върху здравето на незаконно обвинения.

По второто питане.

В обжалваното решение са налице мотиви при направен обоснован логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на нематериални вреди за ищеца. Въззивният съд, като инстанция по съществото на спора (т.е. чиято дейност е решаваща, а не проверяваща), е изследвал въпроса налице ли е причинно - следствена връзка между обвинението и претендираните вреди (болки и страдания) и изрично е заключил, че такава е установена от данните по делото, вкл. и от показанията на разпитания по делото свидетел. Приел е, че тези вреди са причинени именно в резултат на процесното незаконно обвинение - т. е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Налага се извод, че даденото в обжалвания съдебен акт разрешение по въпроса е съобразено с формираната по приложението му задължителна съдебна практика, вкл. и тази, на която се позовава касаторът. Неговото становище, изразяващо несъгласието му с изложените от съда мотиви не формира основание за достъп до касация, т.е. то е без значение в производството по чл. 288 ГПК. Същото съставлява касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на въззивното решение и е относимо във фазата по разглеждане на касационната жалба, по реда на чл. 290 ГПК, което обаче се осъществява от ВКС след допускането на касационен контрол при предпоставките на чл.280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

По третото питане.

Въпросът за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД (към който препраща чл. 4 ЗОДОВ) пък е тясно свързан със съдържанието на понятието „справедливост“ и оттам – с кръга от обективно съществуващи обстоятелства, които изпълват това съдържание и които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди (предмет на първото питане). Установената съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД еднопосочно приема, че справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики - които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса. Справедливото обезщетяване, което изисква чл. 52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и решаващият състав в обжалваното решение, като е съобразил горните критерии и правните му изводи не противоречат на разрешенията, възприети в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Дали размерът на присъденото обезщетение на нематериални вреди е правилно и обосновано определен, е въпрос по съществото на делото и касае правилността на въззивното решение, чиято проверка се извършва в производството по чл. 290 ГПК, но е без значение в производството по чл. 288 ГПК.

В обобщение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което искането за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната част е неоснователно.

По тези мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,