Определение № 670 от 12.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2894/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Х. Д., чрез адв. П. П., срещу въззивно решение № 996/22.02.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 5479/2023 г. по описа на Софийския градски съд в частта, с която като е отменено решение № 20076655/27.01.2023 г. по гр. д. № 11501/2021 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от С. С. А. искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че касаторът му дължи сумата 5 470 лв. - недължимо платена сума във връзка с покупка на работилница за производство на кожени изделия, съгласно разписка от 26.06.2020 г., заедно със законната лихва, считано от 14.07.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 12,16 лв. - лихва за забава за периода 06.07.2020 г. – 13.07.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение от 02.11.2020 г. на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30823/2020 г. по описа на Софийския районен съд. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанието по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК и сочи, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС - решение № 556/13.07.2010 г. по гр. д. № 46/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 138/07.10.2009 г. по т. д. № 375/2009 г., II т. о.,ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, но конкретен правен въпрос не е формулиран. Ответникът по жалбата С. С. А., чрез адв. С. Х., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: По делото е установено, че С. А. е предал на Б. Д. общо сумата 5 476,41 лв., за което е съставена разписка от 26.06.2020 г. В същата е посочено, че в присъствието на свидетеля А. М. ответникът е получил от ищеца на 25.06.2020 г. сумите 1 100 евро и 400 лв., и на 26.06.2020 г. още 2 925 лв. – вноски за покупка на работилница за произвеждане на кожени изделия. Разписката е подписана от ищеца, ответника и от св. А. М.. Съдът е посочил, че като частен писмен документ разписката не е оспорена от страните и удостоверява верността на направените в нея волеизявления, респ. и това на ответника, че на посочената дата е получил процесните суми. В същата е посочено и основанието за предаването им – „вноски по покупка на работилница за произвеждане на кожени изделия“. Тези обстоятелства се установяват и от приложените разпечатки от електронната кореспонденция на страните чрез приложението „WtatsApp“, които също не се оспорват. При така ангажираните от ищеца доказателства, ответникът носи доказателствената тежест да установи, че има право да задържи сумата, тъй като се е осъществило основанието за получаването й. В отговора на исковата молба последният изрично е признал, че съдружието с ищеца във връзка с бъдещо производство на кожени изделия не се е реализирало, поради неразбирателство между двамата, като взаимоотношенията между тях са прекратени. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че между страните са възникнали преддоговорни отношения за съвместна дейност за производство на кожени изделия (чанти). Доколкото ищецът чрез проведено пълно и главно доказване е установил предаването на процесната сума на ответника, а последният не е доказал, че се е осъществило основанието за получаването й и поради това има право да я задържи, съдът е счел искът за връщането й за основателен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за селектиране на жалбата. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК (вж. - т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е изпълнил задължението си да формулира относим правен въпрос. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване, без да е поставен обуславящ въпрос или на основания, различни от посочените в касационната жалба. В случая, изложението не съдържа надлежно формулиран от страната правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наведените доводи по съществото си представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В тази фаза Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Извън това, доколкото би могло да се приеме, че аргументацията в изложението касае разпределението на доказателствената тежест по спорове по чл. 55 ЗЗД, то въззивното решение не е постановено в противоречие с установената съдебна практика. Приема се, че с иска по чл. 55 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже възражението си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало (в с. см. - определение № 142/21.02.2012 г. по ч. гр. дело № 103/ 2012 г., ІV г.о., решение № 239/16.07.2013 г. по гр. д. № 1050/2012 г., IV г.о. на ВКС и др.). В случая, въззивният съд е приел, че ищецът е доказал както даването на сумата на ответника, така и че основанието във връзка, с което е предадена не се е осъществило, поради което ответникът дължи връщането й. Предвид изложеното, не са налице основания за допускане на касационния контрол. Ответникът е направил искане за присъждане на разноски, което е основателно и доказано за сумата от 1 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение