Определение № 1039 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от адвокат А. А. М. срещу определение № 11603/16.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 4882/2025 г. на Софийски градски съд, в частта, с която след обезсилване на определение № 11101/07.03.2025 г. по гр. д. № 12195/2022 г. на Софийски районен съд в частите му, в които съдът е разпределил между страните отговорността им за заплащане на адвокатски възнаграждения на адв. А. А. М., като съдебни разноски по делото, е отменил протоколно определение от 19.11.2024 г. по същото дело, в частта, с която В. Л. М., е осъден да заплати на адв. А. А. М., сумата от 2 375 лева за адвокатско възнаграждение, съобразно дела му, за оказано на съделителя Г. Н. М. процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното определение и се иска неговата отмяна. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, във връзка с което обаче не е формулиран конкретен въпрос, а са изложени единствено оплаквания, че обжалваното определение е постановено в противоречие с практиката на СЕС по дело С-530/11 г. В допълнение е наведено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което е поставен въпросът: „Трябва ли съдът да изложи ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви?“. Позовава се и на очевидна неправилност – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. В законоустановения срок е постъпил отговор от В. Л. М., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената частна касационна жалба. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице и срещу определение на въззивен съд, подлежащо на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, вр. чл. 248, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното: С протоколно определение от 19.11.2024 г. по гр. д. № 12195/2022 г. Софийски районен съд е прекратил производството по делото на основание чл. 232 ГПК, във втора фаза на делбата поради оттегляне на иска за делба, като съгласие са изразили всички съделители. Със същия акт е разпределил отговорността за разноски на страните: В. Л. М. да заплати на адв. А. А. М. сумата от 2 375 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, съобразно неговия дял, за оказано на съделителя Г. Н. М. процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА; М. В. М. е осъдена да му заплати сумата 500 лв. и Г. Н. М. – сумата 125 лв. На 26.11.2024 г. са подадени от В. Л. М., чрез адв. А. частна жалба вх. № 389599/02.12.2024 г. против прекратителното протоколно определение от 19.11.2024 г. и молба вх. № 389602/02.12.2024 г., в която на основание чл. 248 ГПК е поискано изменение на същото протоколно определение в частта за поставените в негова тежест съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, дължимо на адв. М. и на М. В. М.. С подадения на 10.02.2025 г. отговор от същата са представени доказателства, че съделителката Г. Н. М. е починала на 03.01.2025 г. С определение № 11101/07.03.2025 г. по гр. д. № 12195/2022 г. Софийски районен съд е изменил протоколното си определение от 19.11.2024 г., в частта за разноските, като е отменил акта в следните части: в частта, с която М. М. е осъдена да заплати на адв. М. сумата 500 лв. и В. М. е осъден да заплати на адв. М. сумата 2 375 лв. По повод смъртта на Г. Н. М. съдът изложил мотиви, че доколкото оставила за свои наследници М. В. М. и В. Л. М., които вече били страни в производството, качествата им се сливат и няма нужда от постановяване на нов акт, с който двамата да бъдат конституирани като страни в процеса. Против това определение на 27.03.2025 г. е подадена частна жалба от М. В. М. лично и като наследник на Г. Н. М. чрез адв. М., която заявила, че го обжалва във всички негови части. С обжалваното в настоящото производство определение № 11603/16.06.2025 г. по в. ч. гр. д. № 4882/2025 г. Софийски градски съд приел, че доколкото частната жалба изхождала от адв. М., същата е подадена и от негово име. Съобразил, че доколкото Г. Н. М. е починала на 03.01.2025 г., от тази дата тя загубва своята правосубектност, респ. преустановила се и представителната власт на адв. М., настъпва промяна в първоначално конституираните по делото страни, като участници в материалното правоотношение и всички извършени от името на тази страна действия са нередовни. Изложил е съображения, че районният съд бил длъжен да постанови определение по реда на чл. 227 ГПК, с което да констатира настъпилата промяна в страните по делото, като заличи починалата страна и конституира наследниците й при съответните им квоти. Доколкото това не било сторено, съдът приел, че постановяването на съдебен акт по отношение на ненадлежна страна, която не притежава процесуална правоспособност и дееспособност го прави недопустим и на това основание същият подлежал на обезсилване изцяло. С оглед това, съдът счел, че дължи произнасяне по същество на молбата от В. Л. М. по чл. 248 ГПК за изменение на протоколното определение от 19.11.2024 г. Същата била приета за основателна. Съобразено е, че по общо правило във втората фаза на делбата отговорността за разноски се разпределя по общите правила на чл. 78 ГПК, но в настоящия случай тази хипотеза е неприложима, тъй като съдът е бил десезиран от ищците с оттегляне на иска за делба и всички искания по сметки, и не се е произнесъл по същество като установи коя претенция е основателна и коя – не. В обобщение е направен извод, че съдебните разноски и във втората фаза следва да останат за страните така, както са ги направили. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, във връзка с което обаче не е формулиран конкретен въпрос. Съобразно нормите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно определение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към частната касационна жалба не е формулиран правен въпрос, такъв не може да бъде и изведен съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в т. 1 TP № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед това, не е налице соченото основание за допускане на касация. Поставеният от жалбоподателя въпрос във връзка със соченото основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обуславящ за изхода на спора. Не се установява обаче наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание, на което се е позовал, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. По поставения въпрос е налице практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът следва да изложи мотиви по всички доводи на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните по надлежния ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Мотивите трябва да са точни, ясни и логически безпротиворечиви, да отразяват решаваща, а не проверяваща дейност (вж. - т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК). Изложеното обосновава отказ да бъде допуснато касационно обжалване на наведеното основание. Жалбоподателят се позовава и на очевидна неправилност – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК. Соченото основание е обосновано с доводи, че следва да бъде определено и заплатено възнаграждение на основание договор за безплатна правна помощ в полза на Г. М. по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Жалбоподателят счита, че същото цели да възмезди положения труд на адвоката, а не представлява присъждане на разноски (по своята правна същност обезщетение) на спечелилата делото страна по чл. 78 ГПК. Настоящият състав намира, че не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общо приложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито в случая не са налице. Изложените от жалбоподателя доводи представляват преформулирани оплаквания за неправилността на обжалваното определение, които не могат да обосноват соченото основание. Само за пълнота може да се посочи, че предоставянето на безплатна правна помощ е обусловено единствено от свободната морална преценка на адвоката, това е негово право, а не задължение и не следва да е продиктувано от материални интереси. С оглед на това Законът за адвокатурата не създава самостоятелно основание за възнаграждение на всеки адвокат, предоставил безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Този извод следва от разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., съгласно която само ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът, предоставил безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение. Настоящият случай обаче не е такъв, доколкото производството по делба във втора фаза е било прекратено /определението има характер на такова за внасяне на делото в архив/, като липсва произнасяне по същество по заявените от страните претенции, а в тази хипотеза, съгласно практиката на ВКС, разноските остават за страните така, както са направени. В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената частна касационна жалба. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,