Определение № 2224 от 11.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 1849/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул Инс” АД, представлявано от адв. А. И., срещу решение № 576 от 15.05.2024г. по в.гр.д. № 2536/2023г. на Софийски апелативен съд, 7-ми състав, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 61 от 07.06.2023г. по т.д. № 152/2022г. на Софийски окръжен съд, касаторът е осъден на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати на М. С. С. сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди – душевни болки и страдания вследствие смъртта на живелия приживе с нея на съпружески начала Б. Е. С., настъпила при ПТП на 07.07.2021г., ведно със законната лихва от 04.02.2022г. до окончателното й заплащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Твърди, че по делото е останало недоказано ищцата да е имала особено близка връзка с починалия и действително да е претърпяла вреди от смъртта му по смисъла на ТР №1/2018г. на ОСНГТК на ВКС и ППВС №5/69г. Сочи, че ищцата, макар да се е позовала, не е доказала близка връзка, покриваща се със съпружеско фактическо съжителство, като не е съобразен фактът, че тя и починалият нямат общи деца, нямат общо имущество и дом, не е доказана взаимна грижа и реални постъпки за сключване на брак. Излага и доводи за прекомерност на определеното от въззивния съд обезщетение в размер на 50 000 лева. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, прави искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправен и материалноправен въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата като предпоставка за определяне на принадлежността й към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди в качеството й на живееща на фактически съпружески начала? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 112 от 28.02.2011г. по гр.д. № 1062/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 142 от 20.06.2017г. по гр.д. № 3673/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 12 от 25.02.2019г. по гр.д. № 1456/2018г. на ВКС, III г.о., решение № 130 от 13.11.2018г. по гр.д. № 4807/2017г. на ВКС, III г.о., решение № 72 от 12.03.2010г. на ВКС, II г.о., решение № 126 от 18.10.2019г. по т.д. № 1785/а ВКС, II т.о., ТР № 1/2013г. от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 30.01.2015г. по т.д. № 3466/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 14 от 03.05.2019г. по т.д. № 937/2018г. на ВКС, I т.о., решение по т.д. № 11/2010г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение по т.д. № 866/2012г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 1368/2016г. на ВКС, IV г.о., решение по т.д. № 606/2018г. на ВКС, I т.о., решение № 160 от 26.07.2017г. по гр.д. № 60244/2016г. на ВКС, IV г.о.

2. Каква е разликата между фактическото съпружеско съжителство и обикновената интимна връзка? При присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от загубата на партньор/ка съдът следва ли да направи разграничение между фактическото съпружеско съжителство и обикновената интимна връзка? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2016г. от 31.06.2018г. на ОСНГТК.

Излага и довод за очевидна неправилност на въззивното решение поради противоречието му с основни принципи в правото относно делика, както и на закона и събраните доказателства.

Ответникът по касация М. С. С., представлявана от адв. Г. Й., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол поради липса на формулирани конкретни правни въпроси, които да отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, като е преценил съдържанието на въззивната жалба в контекста на правилата по чл.266 ГПК и чл.269, изр. 2-ро ГПК, е приел, че във въззивното производство е спорно единствено обстоятелството какъв размер обезщетение за неимуществени вреди е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД да бъде присъдено в полза на ищцата. В тази връзка е намерил, че събраните в първоинстанционното производство писмени и гласни доказателства, преценени в съвкупност, установяват, от една страна, принципната предпоставка по ППВС № 5/69г., а именно, че ищцата действително е живяла съвместно на семейни начала със загиналия за период от около 4 години преди настъпването на процесното ПТП, а от друга страна, наличието на създадена приживе силна и трайна емоционална връзка между ищцата и пострадалия. Приел е за установено още, че ищцата е понесла изключително травматично в психологически аспект загубата на спътника си в живота и че процесната загуба е оставила трайна негативна следа в емоционалното й състояние. Изтъкнал е, че всички тези обстоятелства, които са релевантни за преценката по чл.52 ЗЗД, са установени категорично от показанията на разпитаната по делото свидетелка, която е била пряк очевидец на отношенията между ищцата и пострадалия за периода преди настъпването на инцидента, към този момент и за времето след това. Отбелязал е, че доколкото в процеса не са събрани други доказателства, които да опровергаят посочените свидетелски показания, в случая следва да се приеме, че не е налице основание същите да бъдат игнорирани или преценени критично. Добавил е, че тези свидетелски показания се подкрепят по съдържание и от приетите в първоинстанционното производство писмени доказателства, които също установяват обстоятелството, че ищцата и пострадалият са живеели фактически съвместно – в едно жилище, в едно домакинство. Посочил е, че в тази връзка са изложени съображения и от първоинстанционния съд, към която част от мотивите на първоинстанционното решение е препратил при условията на чл.272 от ГПК. Намерил е, че събраният доказателствен материал обосновава определяне на обезщетение в размер на 50 000 лева.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящият състав намира, че е не налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, I т.о., решение № 63/17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 263/24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111/03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд, въпреки че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, е обсъдил възраженията на касатора във въззивната жалба за липса на предвидените в ТР № 1/2016г. от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС предпоставки за присъждане на обезщетение на ищцата и за прекомерност на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупост, като макар и лаконично, е изложил мотиви кои от тях кредитира и по какви съображения. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен.

Формулираните от касатора материалноправни въпроси се отнасят до преценката за наличие на материалноправна легитимация на ищцата да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на пострадалия, с когото е съжителствала фактически. Въпросът е релевантен, тъй като е включен в предмета на делото и е обусловил правния извод на въззивната инстанция. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този правен въпрос по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е неоснователен, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 4/25.05.1961 г., ППВС № 5/24.11.1969 г., ППВС № 2/30.11.1984 г. и Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Съгласно ППВС № 4/25.05.1961г. по отношение на обезщетението за неимуществени вреди и кръга на лицата, които имат право на него, се прилага ограничителен критерий на принципа на справедливостта поради това, че неимуществените вреди са неизмерими в пари, а кръгът на материално-легитимираните лица е ограничен с оглед родството - низходящи /деца/, съпруг и възходящи /родители/, по отношение на които се установи, че действително са претърпели вреди. С ППВС № 5/24.11.1969г. е признато право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. В ППВС № 2/30.11.1984г. е разяснено, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в ППВС № 4/25.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС № 2/30.11.1984г. и е прието, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4/15.05.1961г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. и по изключение всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В мотивите е посочено, че наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Преценката за наличие на такива обстоятелства се извършва въз основа на съответните конкретни доказателства по всяко отделно дело.

В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с практиката на ВКС е препратила към мотивите на първоинстанционния съд за наличие на активна легитимация на ищцата с оглед конкретно установените по делото обстоятелства, както и е обсъдила събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, и е приела за установено, че ищцата е живяла съвместно на семейни начала с починалия за период от около 4 години преди настъпването на процесното ПТП и между тях е била налице създадена приживе силна и трайна емоционална връзка, изложила е съображения относно преценката на събраните гласни доказателства и въз основа на тях е направила извод, че ищцата е материално легитимирана да претендира обезщетение за неимуществени вреди. Развитите от касатора оплаквания за необоснованост на този извод представляват оплакване за неправилност на постановения съдебен акт – основание за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответницата следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 7000 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение